Познавах един човек, който не пиеше. Ако щете ми вярвайте, но не пиеше. Често го засичах преди да го заговоря. Засичахме се в Джъмбото. Ще го нарека господин Хикс. Не че нямаше име. Имаше си и то звучно, но ми го каза под секрет, а и ми показа, и други неща, но тайно, та си извадих извод да не изричам името му гласно. Просто в такъв свят живеем. Свят, в който не бива винаги всичко да казваш.
Понякога има хора, които изглеждат невзрачни. Те се държат невзрачно. Дори ти се струва, че тези хора, само пълнят улиците, пълнят канализацията и накрая пълнят гробовете. Струва ти се, че въобще тяхното съществуване, ако не безсмислено, то е поне маловажно. Тоест, може и без тях. Както може например и без досадната муха, която разплесках с длан, тогава на стъклото на колата. Въпросът е, дали наистина може без тях, и дали въобще може без някой човек изобщо? Какъвто и да е той. А дали можеше и без тази муха, която разпльоках докато маневрирах на паркинга на Джъмбо и улисан от нея, закачих тогава леко ръбчето на една спряна каравана в самият край на паркираните коли. Тази каравана стоеше там от доста време. Отдавна бях постъпил в магазина. Бяха минали две години и половина. Назначиха ме поддръжка на компютрите, касите и всякаква електроника. Виждах караваната всеки ден, а ето него ден я ожулих, заради скапаната муха. Караванката беше английска - Елдис, от по-големите и когато слязох да огледам видях, че е вдигната на металните си крачета и гумите и са поспихнали. Имаше една дълга резка от моята предница, върху пластмасовата си броня. Наплюнчих пръст и се опитах да я изтъркам.
-Оставете това - чух зад мен - Стават такива работи. Ще я оправя с бяла боя. Къде ли не са ме драли и ето на, като нова е.
Обърнах се смутен и видях добре позната физиономия. Човекът който ни почистваше мълчаливо магазина. Често го засичах из залите със количката, стирката и кофите с препарат, и му кимвах. Той също ми кимваше в отговор и си продължаваше. Никога не бяхме се заговаряли. Моята работа беше край компютрите, имах и малка стаичка пълна с какво ли не в сервизните помещения и ако не бях по задачи, си седях там със слушалки на ушите. Комуникирах основно със управителя и счетоводителката.
Отново му кимнах, както обикновено - Извинявай! Кажи колко струва спрея или боята и ще ти донеса - казах - Заплеснах се по една муха и не свих добре...
-Нищо не струва.Аз си имам, няма проблеми. Хич и да не ти пука.
- Е, не може така, ще ти платя - настоях.
-Добре - отвърна той, но не с пари. Ела да ти покажа един лаптоп имам, дето спря и не знам какво му стана. Ела когато можеш де, сега вече е девет.
- Ти не си ли на смяна? - попитах.
- Днес съм почивка.
-Ами дай сега ще го видя тогава - казах и заключих колата.
Тръгнах след него, той отвори вратичката на караваната и ме подкани да вляза. Дотогава не бях се навирал в каравана. Винаги ми е било доста любопитно, що за местенце е това и как се чувстваш вътре, и ето на, тогава за пръв път влязох. Беше странно уютно. Всичко приличаше на дървено, но беше имитация. Въпреки това приятна имитация. Имаше ъгълче за сядане и то доста просторно. Имаше също в другият край голяма спалня и навсякъде много шкафчета по стените. И тогава видях котката. Рижав котак свит на кравай до леглото.
-Уютно ти е тука! Не знаех че е твоя...
-Ами да, тук си живеем с моята Рижка - рече той и ми посочи ъгълчето да седна.
Беше супер меко и удобно. Имаше хубава дървена маса, с метална стойка на винт, която той ми обясни, че се смъквала и ставала отново на легло. Облегалките отзад на ъгълчето се слагали върху нея и като ги застелеш с чаршаф си става точно малка втора спалня. Отсреща имаше врата и там имаше малка баня. До нас стоеше и кухнеско шкафче с вградена фурна и малко хладилниче. Въобще всичко необходимо бе събрано в място 4-5 метра на два метра. Много ми хареса. А най- ми хареса, че празните лавици по стените между шкафчетата бяха натъпкани с книги. Господин Хикс сложи лаптопа на масата.
-Искаш ли кафе?
- Може, едно късо без захар - отговорих и взех да разглеждам компютъра. Беше старичък модел на Dell.
-Не ще да стартира - каза той
- А зарядното загрява ли като го подържиш ?
-Не. Стои си студено.
-Явно е от зарядното ти. Ще го взема целият при мен и ще го тествам тия дни. Няма проблем. Ще го оправим, ако не е нещо дъно или хардиск. Стари са тези вече.
-Този го купих в Португалия - каза той - преди десет години. Оттогава не е спирал.
Отпих от кафето. Беше много добро. Отпуснах се на мекото диванче и се почувствах прекрасно.
-Караваните били супер местенце!
- Ами да, отвърна господин Хикс, аз живея в каравана от двайсетгодишен. Сега съм на тридесет и пет. С тази съм обиколил Европа, затова тук там има такива аралъци отворени между сглобките на мебелите. От тръскането.
- И как реши тук да заседнеш? - попитах - Човекът започна да ми става все по- интересен.
-Ами как? Тук съм раждан в този град. Но нашите се разведоха и продадоха апартамента. Заживях с майка си, а баща ми се премести другаде. Майка ми се омъжи повторно, а аз като станах на осемнайсет се пръждосах от вкъщи. Отидох на бригада в Англия. Брахме ягоди един-два сезона. Там си купих караваната и един Форд Сиера.
- И си тръгнал да пътуваш?
- Ами да. На двайсет години бях. Свободен като волна птичка - усмихна се той
- Ами сега как е?
- Сега съм още по-свободен усмихна се той - петнайсет години по-късно се прибрах с караваната в града, но няма къде да остана. Майка ми си има свой живот и други деца. Баща ми не го знам къде е. Форда ме изостави в Португалия. Там живях на един паркинг година и нещо. И накрая си платих на един българин, приятел там и ме дръпна до тук. Бях в града няколко месеца, зад съда спрях караваната и карах със спестени пари, и най- сетне почнах тук в Джъмбото. Пуснаха ме на паркинга, ток и вода имам и така..
-Интересен живот - промълвих
-Ами засега е интересен, ще видим занапред. Но не се оплаквам. Откакто към тук, не съм напускал района на магазина. Пазарувам си храна от Билата насреща.
- Не си мърдал оттук?
-Не. И защо ми е да мърдам. Тук си имам всичко. Даже се влюбих - засмя се той - Е засега е само платонична любов, но хубавите неща стават бавно. А понякога и не стават.
- Някоя касиерка ли - смигнах аз.
-Аха.
- Е, значи все накрая ще трябва да излезеш от паркинга и да отидеш на кафе с нея в града - подхвърлих, допивайки си кафето. Часът беше вече десет и половина.
-Че защо? Ще пием кафе тук! Ако една жена не те приема какъвто си, не е за теб. Това е моето верую. Затова и до днес обикалям сам по света - каза той и сам се засмя. И аз се засмях и станах.
-Аз тръгвам - казах - ще намина тия дни с лаптопа и може да пием по бира.
- Е, когато искаш. Имам звънец отвън. Аз не пия, но ще ти взема няколко бири от Билата. Каква пиеш?
- Вземи Старопрамен бутилка.
-Добре - отвърна той.
Сред няколко часа го забелязах в зала А, при детските играчки. Държеше в ръка някакъв робот и го наблюдаваше. Наблюдаваше го много дълго и съсредоточено. Аз седях на голямо разстояние, скрит зад едни висящи от тавана на корда градински шезлонги и го гледах. Той беше почивка него ден и странно защо се шляеше из Джъмбо. Да ви призная, на мен ми беше дошло до гуша от този магазин. Не че бе лош. Напротив! Първите няколко седмици ми бе интересен. Сетне всяко излизане от моята стаичка и разходка из него ме депресираше. Навсякъде тези шарени играчки, посуда, шапки, гирлянди, щраусови яйца, коледна украса, венециански маски... Направо ме подлудяваха. Знаех всеки един ъгъл и всяко нещо, което се продаваше, а не бях продавач-консултант. Според мен, ако човек стои в този магазин няколко години и може да се побърка. Затова и само бързо минавах и гледах да се шмугна отзад в сервизните. Господин Хикс дълго гледа робота. След като го остави, взе от лавицата някаква дунапренена маска на гладиатор и си я нахлупи на главата. После я махна и започна да разглежда детските играчки в сектор - динозаври. Гледаше всичко подробно и в захлас, сякаш го виждаше за пръв път и се местеше по щандовете. До края на работния ден, когато сегиз тогиз излизах, го виждах из магазина и изведнъж си дадох сметка, че от както съм постъпил на работа, този човек е бил постоянно пред погледа ми. Просто бях свикнал с неговото присъствие и бе станал като асортимент. Ако не беше с количката със стирките за под, то се разхождаше из магазина задълбочен по щандовете. Поразпитах за него няколко колеги. Всички казваха, че го знаят като мълчалив чистач и като, според тях, някакъв служител по подреждането на стоката. Но аз знаех, че е само чистач. Той съвсем не подреждаше стоката, а само усърдно я изучаваше и сетне я поставяше на местата ù. След ден два отидох вечерта след работа до караваната и почуках. Носех лаптопа. Работеше си. Беше му се скапало само зарядното. Господин Хикс отвори усмихнат вратата. Покани ме вътре. Седнах отново на диванчето му. Докато той ми донесе бира, огледах добре всичко вътре.Всичките му прибори и домакински неща бяха от Джъмбо. Чаршафите и завивката също, чергите по пода, полюлеят, аплиците, а на стената срещу гардеробчето, което странно защо беше с катинарче, на една лавица имаше поне пет Джъмбовски робота.
- Харесваш магазина ти - подметнах.
-Джъмбо ли? Дааа! Всичко си пазарувам от тук. Много го харесвам. В Ирландия, Португалия и в Италия работех все в Джъмбо. Спирах на някой паркинг и отивах там. Кандидатствах и ме вземаха. Още повече, като разберяха, че имам стаж в други магазини.
- И как е там - попитах - магазините същите ли са?
- Напълно същите. Дори стоките са на същите места. Всичко е еднакво. Само в Италия, тоалетните бяха на различно място. Отзад след входа, не е както тук.
- А защо напусна там?
-Ами аз си гледам съвестно работата. Но идва момент в който, незнайно защо започват да ме наблюдават. Идват, питат ме разни неща, защо съм се разхождал из магазина, когато не съм на работа, кой съм и такива работи. Не им стига че си върша работата. Хората навсякъде са много любопитни. Това съм го забелязал. Повечето много обичат да ти дават акъл и не усещат ако ти пазиш дистанция. Затова се научих в магазина да мълча. А ти понеже не си от персонала, а се появяваш рядко, затова и те заговорих, иначе нямаше.
-Е, хората са си просто любопитни. Това е човешка черта - рекох аз.
-Е да, но след известно време просто се налагаше да се местя. Всъщност тук се задържах най-дълго. Вече съм четвърта година. Ако имам късмет може да се пенсионирам тук, на този паркинг. Но май, няма да стане..
Той се разсмя, разсмях се и аз, но някак си се почувствах странно. Този господин Хикс, беше много странен. Движенията му бяха едни плавни и леки, а походката някак замечтана..
- Добре де, този начин на живот не ти ли доскучава - реших и попитах накрая
-Не, никак. Какъв е сегашният живот? Не е ли досаден и идиотски? Аз живея осъзнато- каза той. Тоест това което правя, го правя съвсем целенасочено. Ставам сутрин, протягам се и Рижка се протяга, като ме закача с лапичка, дърпам пердето и наблюдаваме изгрева. Виж как ми е насочена караваната - той стана и дръпна пердето- гледа на изток. Слънцето винаги се показва ето от там - той посочи една групичка дървета през булеварда - Изгревите винаги зареждат с нещо човек. Мен ме обзема една приятна меланхолия, едно усещане за вечност, когато наблюдавам сутрешното слънце. Сетне излизам навън, все още е прохладно и по бетона пълзят тези огненочервени езичета от червения изгрев. Правя си кафе,пуша една от моите си цигари и чакам да зърна аудито на управителя. Той винаги идва в осем и половина. Дава ляв мигач, който приятно намига преди завоя към паркинга, лекичко набира на втора скорост покрай мен, аз му махвам, а той бибитква и леко паркира на неговото си място. После идват всички останали. Така ми започва деня, така и приключва, със залеза. Ако съм почивка съм в магазина, а ако съм на смяна съм пак там. С нетърпение чакам времето на новата стока и това е за мен като нов цикъл на живот.
Аз само го слушах мълчаливо. А той продължи:
- А как живеят другите? Нима всеки не си е избрал някакъв начин на живот, който да му носи спокойствие? И сега знам, че не всеки го е направил. Даже малцина. Повечето хора живеят живота на другите. Затова и са нещастни и ядосани. Понеже хорският живот не е за всеки. А те подражават. Водят се от стереотипи на поведение, които някой някога е измислил и наложил. Трябва да завършиш образование, трябва да се ожениш, трябва да родиш деца и накрая да умреш. През това време трябва да се ядосваш, да страдаш, да крещиш, да спиш, ядеш разни странни за ядене неща, да пушиш, но само тези неща които са позволени от незнайно кой и с незнайно какво право, и да пиеш алкохол колкото щеш, на корем, защото е позволено. Това е като някакъв пъклен план, нали? - Той ме гледаше любопитно и очакваше някакъв отговор от мен.
-Мхм, промърморих, има нещо вярно.
- И когато изпълниш всяко едно нещо което се очаква от теб, когато отгледаш децата си, изпратиш родителите си, и остарееш както е редно, ти започваш да гледаш назад и да се самосъжаляваш. Че не си живял, както си искал. А ти даже не знаеш какво си искал! Съжаляваш, че си пропилял живота си в странни дейности, че си уплашен, стар и самотен и не знаеш какво иде, и пред какво си изправен. Осъзнаваш, че цял живот не си се готвил за най-важният миг от живота си, мигът на преминаването отвъд. Замазвал си тези мисли и просто си ги отхвърлял, залисан и затрупан с какво ли не. Правейки се на смел и мислейки се за смел. А то е просто понеже си бил още млад. Младият човек е смел, защото се чувства силен, но това е измамно. И когато настъпи часът на истината, когато ножът опре до кокала и когато вече няма накъде, тогава човек рухва. И защо рухва? Ами защото не е готов.
-А че то кой е готов? - попитах
-И аз съвсем не съм - отговори господин Хикс - но се готвя. И това не е егоизъм. Това с егоизмът е най-често срещаното оправдание. Хората наричат егоист всеки, който не живее като тях. Понеже те мерят какво са направили за околните. Колко и какво са дали на някой бездомник, колко деца са отгледали и на колко хора са помогнали да си пренесат вещите от един апратамент в друг, с всичките му там камари кашончета, кашони, чанти и чантички и почти винаги със тристакилограмовото пиано по стъпалата, при което носене винаги един си рискува живота. И със всичкото това мерене на добрите дела, те губят своя неегоизъм и демонстрират огромно его. Защото ако правиш нещо за някой, то не те ползва, ако не остане в тайна. А те тръбят насам натам и те сочат с пръст, решавайки, че понеже ти нищо не тръбиш, то ти си ненужен за този свят и това общество, което наричам - болно. Това общество, което има изградени правила и принципи, което само си е изградило и настояващо всички да се съобразяват с тези измишльотини и забрани. И на теб не ти остава друго, освен да се затвориш в черупката си, да затвориш вратата на караваната си, да угасиш лампата, сядайки на диванчето си и да си свиеш една, от растението което гледаш тайно в гардероба. - При тези думи, той стана и отключи катинарчето на гардаробчето и там видях сложени няколко саксии две високи растения. Запълваха целият гардероб, а отгоре им светеше лампа. - После палиш, дърпаш и светът става по друг. Такъв какъвто го искаш ти. Подлите не изглеждат вече подли, злобните не са вече такива, напрежението се заменя с покой, ескалаторът в Джъмбо се движи така приятно бавно, че не ти се иска да слезеш от него, а щандът с роботи е невероятно място, където потъваш и стоиш с часове. Когато бършеш пода, ти го правиш със съвършени движения, не пропускаш никой ъгъл. Минаваш го десетки пъти, докато блесне на фона на луминисцентното осветление и тайно, да не те види някой, понеже това не ти влиза в задълженията, много тайно, забърсваш с мека кърпа всеки артикул поотделно. Защото всички са опипани с пръсти и отпечатъците седят по тях и ги грозят. Сетне прибираш количката, внимателно изплакваш гъбите и стирките и излизаш навън. Студеният вечерен въздух приятно те блъсва, а залязващото слънце те погалва, нашепващо за идваща вечност. Отваряш вратата на караванката и я затваряш след себе си, благодарен за следващият ден който идва.
Поседях още малко, някак не ми се тръгваше, допих си Старопрамена и тръгнах към вкъщи. На Сутринта, когато дойдох на работа и преди да вляза в стаичката си в сервизните помещения, вървейки из магазина, за пръв път се почувствах приятно. Забелязах лъщящият под и видях блестящите фигурки на роботите, наредени в линия. Всичко изглеждаше перфектно. За пръв път от години се помотах из Джъмбо и ми беше интересно. Сетне сегиз-тогиз надниквах от сервизното да зърна някъде господин Хикс, но той не се виждаше никъде. Вечерта излязох и тръгнах към колата си. И сякаш нещо липсваше. Постоях малко и изведнъж осъзнах, че караваната, паркирана в края на паркинга вече я нямаше.
© Лебовски Все права защищены