Господин Суетн ми махаше с две ръце, а лицето му изразяваше едновременно грижа и радост. Не знам откога правеше това, но изглеждаше изпотен и твърде настоятелен. Ония болки в гърдите, които ми се струваше, че се дължат на дълговременно притискане към стена, сякаш бяха отминали, но пък главата ми се виеше и аз като че ли не разбирах къде се намирам.
- Внимавайте да не паднете – дочух в просъница господин Суетн. – Опрете се в ей онова дърво до вас. А така! Как е сега? Мина ли ви?
Понечих да отвърна че съм по-добре, но гласът ми се губеше.
- Хайде, хайде, лицето ви вече поруменя – засмя се господин Суетн. – Всичко е наред. А сега пресечете Улицата и елате в кафенето, ще ви почерпя с нещо ободрително.
Тогава се опомних. Намирах се пред книгопродавницата на госпожа Мене, а “отсреща”, стъпил върху бордюра на възтесния тротоар, с широка усмивка ме очакваше господин Суетн. Затова и воден от някакъв необичаен за мен унес, аз пресякох Улицата, поклащайки се на всяка крачка.
Собственикът на бутиковия магазин ме посрещна с протегнати ръце, прегърна ме през рамо и ме подкрепи по стълбището към кафенето, което се намираше над бутика.
- Как се чувствате днес, приятелю, навярно не сте си отпочинали добре? Но не се тревожете, аз знам какво може да ви накара да стъпите здраво на краката си. Това е специалната закуска на “отзивчивия Суетн”.
Внимателно бях поставен на широк, но твърд стол. Чувствах главата си толкова празна.
- Ох, не знам – потърках хладните си слепоочия. – Усещам се вмъкнат като че в чуждо тяло, тяло, което никак не ме слуша. От годините е, а не поради липсата на почивката, даже никак не е от почивката.
- Хайде сега – ведро рече господин Суетн, – какви са тия години? Сто години ли са, хиляда ли са? Нищо не е от годините, всичко е в добрата закуска и чистата риза. Аз ще се погрижа за първото, а вие сам ще решите кога имате нужда от второто. Хей, келнер, нали знаеш? Този път – две порции.
- Не, моля ви – рекох – аз не съм гладен. Аз съм от хората, които никога не се чувстват гладни.
- О, гладен сте, просто се нуждаете от малък стимул – каза господин Суетн и ми намигна дяволито.
Не след дълго ми бе сервирано дебело парче от най-бялото сирене, което някога бях виждал, хрупкав, загорял сухар, от който се носеше невероятен аромат, едно разрязано по средата яйце, както и най-черното кафе, което можеше да бъде направено.
Посегнах към храната с нежелание, но тя веднага ми се услади. Вкусът на всяко едно от нещата пред мен беше толкова отчетлив и приятен, че за известно време отдадох цялото си внимание на тая всъщност проста закуска. Във вените ми потече нова кръв, а умът ми отново намери своето място в главата. По някое време усетих, че господин Суетн ми говори, но аз като че ли бях пропуснал началото.
- …и ето я причината всички да се гордеем с това, че живеем не къде да е, а на Улицата. Онзи, който не ни познава, субектът, който никога не е бил на Улицата, ще реши, че нашето малко общество е едно заблудено общество. Такъв незапознат човек, даже ще се поправя, един такъв не-бил човек, намира за недопустимо да не се цени неговия не-биващ свят. Това ни се вменява за заблуда. Нещо повече, аз съм виждал хора, които съвсем случайно минават по Улицата, и знаете ли, това са едни замислени хора. Те не забелязват нищо. Но, приятелю, вие не си мислете, че имам предвид как не забелязват моя магазин. В никакъв случай. Тези замислени хора не забелязват, оф, как да се изразя, те не забелязват своята замисленост. А Улицата е твърде подходящо място човек да забележи именно това…
И докато господин Суетн нижеше своите приказки, като свойски ме въвеждаше на Улицата, аз внезапно го попитах:
- Каква е разликата между “отсам” и “отсреща”?
Все едно излях горещото кафе в скута на господин Суетн. Гледаше ме като попарен, а в очите му личеше огорчение.
- Не знам, приятелю, способен ли съм да ви отговоря на този въпрос. Между впрочем аз не намирам, че тук имаме въпрос. Още сега мога да ви кажа, че това, което изричате като въпрос, е един предразсъдък. Но няма да го направя. Чудя се, имали ли сте честта да разговаряте с амбулантния търговец от ъгъла на Улицата, той може да ви научи не на едно и две неща. Ако му зададете този ваш въпрос, който според мен, както казах, не е никакъв въпрос, предполагам ще получите добър урок, и то урок не толкова по вежливост, а, моля запомнете, един урок по съобразителност. Може би сте забелязали, че аз не пресичам Улицата и винаги стоя от моята страна, ако ме разбирате, а вие ме разбирате… Убеден съм, че сте забелязали, как Еймар Мене, женицата от магазинчето за книги, което се намира точно срещу моя бутик, следва същото правило, което следвам и аз. Тя никога не пресича Улицата и безусловно стои все от нейната си страна. Но вижте, амбулантния търговец е нещо различно. Той пресича Улицата. Изобщо си позволявам да ви разказвам всичко това, за да не си правите грешни заключения за мен, а по-точно да решите, че някак съм субективен, че гледам на нещата, един вид, само от моя бутик. Затова идете и задайте същия тоя въпрос на амбулантния търговец и той ще ви научи. И на вежливост, и на съобразителност.
Господин Суетн въздъхна, избърса едрите капки пот от челото си и продължи:
- Накъде, мислите, води Улицата? Доколкото си спомням, аз веднъж имах възможността да ви дам отговор на този въпрос. Улицата, искате или не, ще ви изведе от небитието. Но явно подобно откровение предизвиква затруднения в разбирането му. Нека си говорим истината! Еймар Мене, книжарката, вярва, ако подобен фанатизъм може да се нарече вяра, в това, че Улицата води право в нейния дом, или както тя сама го обозначава – за бога, що за действие е това, – с лишеното от каква да е присъщност наречие, наречието “отсам”. Аз, кълна се в Жевжем Жам, никога няма да кажа, нито пък ще си помисля, че Улицата е създадена, за да води право в моя магазин. Никога! Извинете ме, приятелю, ако ви се струвам твърде обстоятелствен, но това се налага. То е само защото желая да погледнем на въпроса ви, който в същността си не е никакъв въпрос, обективно. Затова и ви водя през трънлив път право към амбулантния търговец. Този човек е бил навсякъде! Той познава града, кръстосвал е всички улици, макар това да няма никакво значение, и най-важното, амбулантният търговец е бил, и не само е бил, той е! на Улицата. И сега се замислете, този човек продава своята стока от двете страни на Улицата и в същото време ако една от двете страни, без значение коя, струваше повече от другата, то амбулантният търговец би ли правил това, което прави? Той, дето е бил навсякъде, помислете, щеше ли да редува своето място между двете страни на Улицата, по равно, без да придиря или – пази ни от тоя грях, Жам, свещени пътнико, – да подценява? Отговорете ми, приятелю, на този въпрос, хайде. Не, амбулантният търговец не прави разлика между двете страни на Улицата. И знаете ли защо това е така? Защото са важни не страните на Улицата, а Улицата.
Всичко, което чувах от господин Суетн звучеше логично и справедливо, а и аз нямаше как да не бъда повлиян от насладата, с която той поставяше пред мен своето изложение за разбиранията, които битуваха на Улицата. И без действително да се интересувам, поставих един въпрос, който смятах, че се отнася до местно суеверие, но това се оказа въпрос, чийто отговор, и по-скоро чиято пътека, щеше да отведе моето познание за Улицата твърде далеч и надълбоко.
- Кой е този Жам, господин Суетн, този Жевжем Жам, когото на два пъти вече споменахте?
Ако събеседникът ми досега беше развълнуван, и ако изобщо натурата му беше по начало развълнувана, то сега с него се случи нещо повече, сякаш цял един ръст се донади отгоре му, все едно присъщата му емоция беше подсилена със загадъчност, даже с една прекомерна загадъчност.
- Жевжем Жам е сътворителят на Улицата – господин Суетн наведе чело над масата и с впити у мен очи добави. – Той не е човек.
- Как така не е човек? – искрено се изненадах аз.
- Той е Сила.
- Каква сила, природна сила ли? – при все, че бях мнителен, се заинтригувах.
- Жам не е природна сила. Нито гравитационна, електромагнитна или дори ядрена сила – господин Суетн с най-тайнствения си глас повтори. – Той е Сила.
- Но какъв вид сила е този не-човек? Все пак не може да е просто сила.
- Жевжем Жам не е просто сила. Вие не ме чувате, приятелю, Жам е Сила! За да разберете що за Сила е той, трябва добре да опознаете Улицата.
- И поради каква причина е сътворил Улицата? – отново полюбопитствах.
- За да има къде да иде човек, щом разбере, че “тук” не му е мястото.
- Тук ли? На Улицата?
- Улицата не е “тук”, приятелю, още ли не разбрахте това, Улицата е “извън тук”.
- Да, да, извинете ме, господин Суетн, вече знам това, Улицата е “отсам”.
Гневни искри пробягаха в очите на моя събеседник.
- Не се подавайте, приятелю, на манипулациите на книжарката. Улицата далеч не е само хартиения склад, който тя така вманиачено поддържа.
Стана ми неудобно. Никак не желаех да обиждам този човек, щото въпреки че бе честолюбив, в него имаше много откровеност и достойнство, а това пораждаше у мен симпатия. Така че побързах поне малко да се отклоня от въпроса, който така силно го дразнеше.
- А знаете ли как по-точно този Жам е сътворил Улицата?
Господин Суетн се облегна на стола си, притвори очи, пое дъх и бавно заговори:
- Жевжем Жам не е единствената Сила. И в същото време никой не знае колко всъщност са Силите. Чувал съм, че Силите са дванадесет, и примерно между тях има Сила, която унищожава. Представяте ли си Сила, която само унищожава, без разлика и без подбор. Дано никога не срещна тая Сила. За моя радост, за радост на цялата Улицата, Жевжем Жам не унищожава. Той пътува.
Господин Суетн рязко отвори очи, сякаш да провери дали го слушам, или по-точно, дали го слушам по-правилния начин, и отново заговори.
- Но вие, приятелю, не се бъркайте! Това, че една Сила унищожава, а друга Сила пътува, не означава, че Силите са функции, пък били те и невероятно, безгранично могъщи функции. Сигурно е едно, ако една Сила може да унищожава без да прави разлика между добро и зло, то Силите едва ли могат да бъдат наречени “човешки благодетели”. Но също така, те не са и “човешки врагове”. Ако бяха, досега да ни няма, никога да ни е нямало. Какво е тогава намерението на Силите, защо те правят всичко, което правят? Според мен този въпрос няма отговор, впрочем както всеки въпрос. Защото всеки въпрос има – и по-скоро е добре да има, – пътека. Така ни учи Жам. Моето разбиране за съществуването на Силите, затова по каква пътека се носят те, е просто. Силите се срещат! А човекът е срещата на Силите.
Никак не бях очарован от подобна космогония, но намирах тоя мит за любопитен, в него сякаш липсваше морал и въпреки това човекът не отсъстваше.
- Някога, ако времето преди Времето може да се нарече някога, Силите се споразумели, освен да се срещат, някак да опредметят своите срещи. И се озовали пред избора да създадат света или… човека. Разбира се, те били способни да сътворят и света, и човека. Макар да не се знае защо, Силите взели решение да създадат само едно от двете; и го сторили. Кое било сътворено, света или човека, можем само да предполагаме. Мое убеждение е, че бил сътворен светът. Затова оттук нататък ще говоря все едно е станало точно това. И така, Силите, спазвайки споразумението помежду си, вече престанали да се срещат другаде, освен в света. Измежду Силите имало Сила, твърде инфантилна, и именно на тази инфантилна Сила било предложението да бъде създаден човека. Немирна и дори безобразна, инфантилната Сила вмъкнала човека в света, един вид по свой каприз. Но макар човекът да бил в света, Силите не опредметявали своите срещи в него, а единствено около него. Това не измъчвало човека, напротив, накарало го да се… загледа, даже да се възхити. Безбройните и безкрайни срещи на Силите навсякъде около него го захласвали и неудържимо привличали. Това поведение на човека се дължало на човешкия произход – Инфантилната Сила.
Вече разбирах господин Суетн, той беше човек, който от дълго време е очаквал някой новодошъл, някой, който поне за кратко да се нанесе на Улицата, само за да може да го посвети. Но да го посвети в какво? Този търговец отбягваше всячески търговския си свят, канеше ме в кафенето, убеждаваше ме, че няма да ми говори за стоките си, той просто искаше да бъде друг. Да бъде разпознат като друг. Дали господин Суетн не ме посвещаваше в нещо лично, в нещо непривично съкровено?
- Имало – има! – две други Сили, двама старци, сестра и брат, Кона и Гонаа. Братът бил способен да види всичко, да проумее и разбере всичко, той пръв забелязал човека. И веднага вникнал в инфантилната му природа, дори в съдбата му. Тогава Гонаа съзрял прокобата! Освен да се удивлява на света, човек щял да поиска и да го овладее. И докато човекът бил невероятно способен да се удивлява, той бил напълно безпомощен пред желанието си да овладее света. Но човешкото въображение било тъй безконтролно, че щяло да се изкриви, а изкривеното въображение щяло в един момент да доведе съзнанието на човека до разбирането, че светът е вече овладян. Разбира се, това щяло да бъде илюзия. Изкривеното въображение щяло да избленува всякакви представи за света, щяло дори да опредмети тия свои представи, иначе казано щяло да се ползва, да си служи с тях, тъй все едно те са реални. Този послужващ свят, този блян на изкривеното въображение, на Улицата наричаме “тук”. Но въпреки всичко, въпреки целия напразен стремеж на човекът да овладее света – а това Гонаа провидял съвсем ясно – щял да се роди един сред човеците, който наистина да овладее света и то напълно. А това означавало, че Силите, всичките Сили, щели да се окажат подвластни на тоя човек. Тогава Силата, която унищожава, ако си спомняш добре по-раншните ми думи, започнала да разрушава света, за да не бъдат Силите споходени от съдбата си. И светът щял да изчезне, ако не се намесила сестрата на Гонаа – Кона.
Този разказ започваше да ми става интересен, а господин Суетн все по-симпатичен.
- Ако кажа, че Кона може всичко, ще бъде малко. Тя била способна да променя миналото и бъдещето, а с настоящето правела каквото си поиска. Кона имала милиони деца, но те не били Сили – а какво точно били те знаем единствено с приблизителност, – тия нейни деца обикаляли Времето и превръщали света в онова, което волята на Кона им поръчвала. Появата на Конините деца винаги оставала незабележима, особено когато промените, които предизвиквали били само бегли, но ако те изникнели в някой момент по протежение на Времето наведнъж, или поне в достатъчно голям брой, за да внесат по-голяма промяна в света, това можело да предизвикат сътресение в душата на оня, който забележи намесата им. Кона била мъдра и никога не изпращала много от своите деца на едно и също място в едно и също време. Тя желаела да среща другите Сили изцяло, а не спорадично. И когато Унищожаващата Сила разрушила половината свят, за да попречи на човека-господар да се яви, Кона предложила при този човек, напред във времето, да бъдат изпратени стотици от нейните деца. Това било много оригинално решение, до него момент, Силите по никакъв начин не се допирали до човешкия род и, както вече казах, осъществявали своите срещи единствено в света. Решението било взето и Конините синове, защото те били само синове, били запратени на среща с човешкия син, бъдещият господар.
Аз не се сдържах и попитах:
- Роден ли е този човек?
- Той е вече мъртъв.
- Нима? – о, как ме заболя този отговор, бях забравил, че говорим за мит. – Сигурно ли е това?
- Разбира се, този човек умря преди четири години, на Улицата. Това беше синът на книжарката, твоята хазайка, Еймар Мене.
Дано ви се е случвало, защото ако не ви се е случвало, няма да разберете онуй чувство, което ме сполетя: чувството, че приказката, която чувам, че легендата, която се разтваря пред очите се претворява в реалност, в непосредствена реалност.
- Сега разбирате ли, приятелю – каза господин Суетн, – защо нямам никакво доверие на тая жена? Защото нейното страдание е превзело душата й. Еймар Мене е развалина от невъздържана болка. Загубата на сина й я накара да го раздава, това е една налудна мисъл.
- Как така да го раздава?
- Книгите! Всички книги, които са струпани в приземния етаж, са книгите на сина й, които той държеше горе, там, където сега е вашата квартира. Като изключим двете нови книги, които тя поръчва на всеки шест месеца, те…
Не знам дали старо тяло, като моето, е способно да стори това, но аз, както стоях на твърдия стол и слушах, и именно защото слушах, изведнъж, представете си ако можете, скочих, и буквално прескочих масата и господин Суетн. Горкият човек, разпери ръце, облещи се, пое дъх, все едно бе лишаван от него цяла вечност, и продума:
- Но… какво ви става, приятелю, какво правите? Допреди малко не можехте да вървите, а сега хвърчите. Да, да, хвърчите. Не вярвах, че закуската, която ви предложих, е способна на това, поне не чак дотам.
- Извинете ме, господин Суетн – едва имах време да отвърна, – но си бях наумил да свърша нещо тая сутрин. За жалост може би вече е твърде късно за това.
- Какво толкова сте си наумили, моля ви? На вашите години! Друг път не си наумявайте такива неща, вижте какво става! Хвърчите... а аз така и не ви казах, поради каква причина Жевжем Жам е сътворил Улицата, а това е, вярвайте ми, най-интересното от всичко…
Това беше последното, което чух от господин Суетн, защото вече бях на Улицата, а само секунда след това връхлетях в книгопродавницата на госпожа Мене. Звънчетата, обрамчили входната врата, запяха в сто гласа.
Когато господин Суетн каза, че някой подрежда книги до побъркване, аз си припомних, ох, как можах да забравя, че трябваше отдавна да съм в книгопродавницата и да търся резултата точно от това “побъркано подреждане”.
Започнах от най-близкия стелаж и от най-долната и най-лява лавица. Едно, две…десет… сто петдесет и три. Втората лавица, едно, две… сто петдесет и три. Третата лавица. Нямам думи да изразя мъчението, което изпитах, щом се наложи да се взирам и броя лавиците, които се намираха в горния край на стелажа. В крайна сметка преброих всички книги от едната страна на първия стелаж. Сетне сторих същото и с книгите от другата страна на стелажа. По някое време слънцето се вмъкна с всичките си лъчи в книгопродавницата. На втория стелаж аз бях капнал. Как тая жена внася ред в това място?
А?! Не може да бъде! Сто петдесет и две книги. Готово! Открих! Тук някъде госпожа Мене ще постави днес една от новите книги. О, не! Пропуснал съм онази дребна книжка в началото. Пфу, грешка, омразна грешка. Щом наченах втората лавица от втория стелаж, се наложи само след десетата книга да започна броенето отначало. Толкова се бях уморил. Сто петдесет и две! Да, сто петдесет и две са книгите на тоя рафт. Но нека проверя, само да не е грешка, досадната грешка от преди малко. Да, сто петдесет и две са! Еврика!
И тогава се случи нещо невероятно, нещо, което накара старото ми чене да се блъсне в гърдите, а очите да изпаднат върху бузите. В самия край на лавицата, между последната и предпоследната книга, където имаше съвсем малко място, и само на някакви си тридесет сантиметра от мен, от нищото, от… от, не знам откъде, изплува, не, изникна, изскочи една книга с червени корици. Какво става, по дяволите! И тогава се сетих. Защото сто звънчета закънтяха в ушите ми.
Извърнах глава и погледнах към изхода на книгопродавницата. През матовото стъкло видях как една жена, която явно току-що бе излязла през него, държи в ръка същата, появила се пред очите ми, червена книга. Не видях заглавието й, твърде далеч бе от мен. Погледнах отново към лавицата пред себе си. “Невидимият” от Хърбърт Уелс.
И тогава се проснах върху задника си. Отчаян, объркан и уплашен. Гърдите отново ме заболяха, а стената ме беше притиснала както никога досега. Опитах да се изправя, но не можах. Започнах да пълзя. Заобиколих стелажа, който така злокобно ми разкри магията на появяващите се от нищото стари, чувани и сякаш невъзможни да бъдат прочетени в истинския смисъл на думата книги. С мъка подминах други два стелажа и трябваше да призная, че дори пълзенето не ми се отдаваше. Трудно повдигах лактите си и буквално тътрех коленете си, а когато предприемех някое по-рязко приплъзване, хълбоците ми се заклащаха и аз със сетни усилия се задържах да не се преобърна на една страна, а може би и по гръб. За миг си помислих как ли съм успял да заема чудноватата и физически недопустима поза, в която преди две нощи подслушвах разговора, проведен в същата тая книгопродавница.
Но къде отивах, пълзейки по-бавно от червей? Не знаех. Може би исках да избягам от онзи стелаж и оная мнима празнина, която втрещи окото ми и пръсна душата ми; а и нищо чудно да се опитвах да избягам не само от “старата книга”, която отказваше да напусне заетото от нея място, а от всички книги, които бяха тук, в това “тук”, което не беше никакво “тук”, а едно ужасно “отсам”, “отсам”, което господин Суетн с пълно право не приближаваше.
Видях мъж, застанал пред един стелаж, зачетен в дебела книга. Пропълзях между него и стелажа, дори се допрях в края на панталоните му, а той въобще не ме забеляза. Глупак! Поредният глупак, който няма да успее да вземе книга със себе си. Ето го, изправен и навярно горд, ровещ сред рафтовете с книги и въобразяващ си, че търси, че намира нещо. Какво вижда той? Заглавия? Автори?? А мен вижда ли? Ами ако се бях поразклатил, тъй както минавах покрай него, ами ако се пльоснех в краката му, ако го бях съборил долу, на пода. Какво тогава? Щеше да забрави дебелата книга, която държи, щеше да я изтърве, или нещо повече, щеше да я захвърли, и то само за да се предпази. Но да предпази кое? Ръцете си, които вече не държат книгата, или главата си, в която вече няма да има нищо от съдържанието на захвърлената книга. И накрая, когато се пребие, защото забравил книгата, падащият човек винаги се пребива, той ще обвини мен. В покушение спрямо невинен, спрямо невинно четящ, невинно изправен, невинно горд, невинно незабелязващ нищо. Само слепите са невинни, невинността е най-големият грях, ах…
© Едуард Кехецикян Все права защищены