Живея близо до работата си, затова и сутрин винаги тичам. Уж съм „на пеша разстояние”, а всеки път се разминавам на косъм от закъснението. Тази сутрин пак така. След няколко тоста, чай и набързо изгладена ученическа униформа е ред на Вики. Не разбирам защо играчката й е в мивката, а коша за боклук, който се намира на терасата (сигурна съм, че снощи я затворих) е изплюл съдържанието си върху грижливо измитата вчера мозайка... Не я откривам, сигурно е наясно какво е направила и сега се крие на някое потайно място. Отлагам „разговора” ни за довечера и скачам в новите си мокасини. Навън есента съвсем е превзела пространството. Вали. Чадърът ми танцува под синкопирания ритъм на капките. Странно звучат! Докато се опитвам да оразмеря неравната пулсация на ба-ра-ба-нящия над косите ми дъжд, стигам до любимата си машина за кафе. Открих я съвсем случайно преди седмица. По протежението на булеварда за около едно лято изникнаха няколко нови жилищни кооперации. В помещенията отдолу се настаниха малки магазинчета за бельо, плодове и зеленчуци, а въпросната машина е пред магазинче за насипно кафе и за не знам какво още... Понеже вали, констатирам купчината от хора едва, когато съм на метри от нея. Не успях да си направя кафе в нас, а най-близкото място, от което мога да си купя свястно кафе вече го подминах и ако се върна, съвсем ще закъснея. Затова примирено се нареждам на опашката. Пред мен 4-5 годишно момиченце с най-виолетовия дъждобран, който някога съм виждала, държи майка си за ръка. От време на време поглежда към мен. Любопитните му очи са като маслинки, а когато се усмихва две прелестни трaпчинки озаряват лицето му.
– Ти кафе ли ще си купуваш?
– Да. – отговарям...
– Със захар ли?
– Да, с много! – усмихвам се на чаровните й трапчинки. Сестричката ми има такива, дори са повече от две и това дете невероятно много ми напомня на нея, но не мога да видя под плътно закопчаната качулка какъв е цветът на косата му...
Докато си говорим идва ред на майката пред мен. Тя дава монети на момиченцето. То ги пуска, избира нещо с бутоните и видимо се забавлява от случващто се, защото шумно реагира на падащата чаша и звъна на рестото в автомата. Питието е готово! Внимателно взима чашата и ми я подава:
– Заповядай!
... аз примижам объркано, не знам как да реагирам, инстинктивно подавам монетата в ръката си на майката на детето, която до този момент мълчаливо се усмихва. Прави жест с ръце, че отказва парите и само казва:
– Учим се да бъдем вежливи.
– Да, ти си наш гост днес, а гостите винаги трябва да получават топло кафе, особено, когато вали!...
– Благодаря... – измърморвам объркано, поемам чашата, малките ледени пръстчета на момиченцето контрастират на топлината в очите й...
Докато стигна до „Джой” се опитвам да контролирам напиращите си сълзи... Все така се случва, когато усещам неподправена доброта...
Там ме очаква нова изненада. Върху пианото намирам грижливо подредени ръчно изрисувани картички от децата. За мен! Наскоро имах рожден ден. От листовете ме гледа усмихнато момиче с червена рокля (якето ми е червено), жълти цветенца (любимите ми) и неизменната корона на главата ми... Това е така, защото мога да свиря на пиано, а това го могат само принцесите! Една рисунка привлича вниманието ми. На нея има пеперуда и аз, която летя с нея. Отдавна отглеждам пеперуди, децата знаят за тях и е редно вече да мога и да летя, нали?...
След часовете се прибирам. Не успявам да си влезна. От вътрешната страна на вратата е сложен ключ, а звънецът ни не работи, Гого не си чува телефона (вероятно е забравил да си включи звука след часовете)... Понеже ми се е случвало и друг път знам, че няма смисъл да чакам. По някое време ще види, че съм звъняла и ще ми се обади... Оставям торбите с покупките в съседката, оставям и чадъра си, защото докато се прибирах вече не валеше и излизам. Не е лошо да си взема още едно кафе. Отправям се до любимата си кафемашина. Този път няма тълпа пред нея. Докато изчаквам кафето си отново започва да ба-ра-ба-ни, този път по паважа... Първото най-близко място, където мога да се скрия от усилващия се дъжд е новопоявилото се магазинче за цветя на метри от машината. Вратата е отворена, вътре е тъмно и едва не се спъвам в мъничко тяло, наведено върху нещо като масичка, която е сглобена от няколко празни саксии за орхидеи, обърнати наобратно. Върху една от тях в празна хартиена чаша за кафе (абсолютно същата като тази с кафето в ръката ми) жълтее мъничка роза...
– Ена, нали ти казах да не играеш на пътеката!? Хайде да преместим „масичката” тук!
– Не е необходимо мамо! Казах ти, че ще имаме гост днес? Ето, поканихме я и тя дойде... – усмихнатите трапчинки се впиват в страните ми. Не успявам да реагирам. Продавачката се приближава към мен и в нея разпознавам жената с детето от сутринта...
– Моля да я извините! Тя все измисля по някоя дивотия... Днес цял ден обяснява на клиентите ни, че очаква специален гост – принцеса, която отглежда пеперуди и обича жълти цветя... Свирите ли на пиано?
Черните маслинени очи с напрегнато очакване се взират в мен...
– Да... – отговарям, може би повече на себе си, отколкто на събеседничките си... косата на детето е черна и много къдрава и изумително напомня на сестричката ми....
От джоба ми започва да звучи Стинг... Понякога ми звънят в най-точния момент! Успявам да „избягам” от напиращите в съзнанието ми въпроси като вдигам телефона си. Отсреща Гого с притеснен глас ми се извинява, че отново не е чул прозвъняването ми, че телефонът му се зареждал някъде с вкарани слушалки... и, че:
– Мамо, не знам къде си, но да знаеш, че имаме гости...
Затварям. Благодаря на детенцето за гостоприемството. Обещавам пак да я навестя някой ден. Ена ме изпраща до вратата и ми подава жълтото цвете... Взимам го. Навън продължава да вали. Дъждът синкопира с учестения ритъм на сърцето ми... Докато се катеря до петия етаж осъзнавам, че не знам кой е в нас. Ами ако трябва да купя нещо? Още преди да вкарам ключа във вратата, тя широко се отваря и на прага се появява сестричката ми... Безбройните трапчинки по лицето й и немирните къдрици, които от малка се опитвам да опитомя във вечно разрошени плитки са неизбежното допълнение в този странен ден!
... и това ако не наличие на ред в произволна подредба!