Скай знаеше. Знаеше какво е да си самотен. Знаеше, че светът е пълен с лицемери. Знаеше и онази прекрасна част от песен, чието име и изпълнител бе забравил „It's better to burn out than to fade away". И все пак избра бавно да тлее, вместо да гори. Забрави всички въображаеми приятели, забрави къде е сложил ключа за света си и се потопи (всъщност, направо се удави) в техния лицемерен свят, отряза дългата си коса, изхвърли албумите на любимите си групи и спря да облича черното палто, стигащо до земята. Спря да се нарича „Скай". Петър. Просто Петър.

    Той забрави. Всичко. Но кой знае защо Нея не успя. Някога си представяше как един ден ще се срещнат.

Представяше си ноемврийски ден, подгизнал от ситен дъждец, къпещ последните гниещи листа. И нея. Представяше си как върви към него, черната й готическа рокля се развява, а вятърът си играе с пепеливо русата й идеално права коса, откривайки бледо, скулесто лице, приютило две огромни морско сини очи.  После дъждът се засилва изведнъж.

- Здравей. - казва той уверено.

- Здравей. - отвръща тя смутено.

Той й предлага чадъра си, тя свенливо приема и Скай я изпраща чак до бялата дървена къщичка, където живее. Никога не я бе виждал от плът, кръв и тежък грим, но я сънуваше. Мечтаеше за нея. Обичаше я. И ако я види щеше да я познае... по очите. Очи, в които е събрана цялата й тъжно-красива душа. Щеше да е прекрасна.

    Да, детинско беше, наистина. А сега, когато навън беше началото на септември, около 5 следобед и той беше просто един от всички, които искаха да избягат от проливния дъжд, му се струваше още по-абсурдно. Изобщо не мислеше за въображаеми приятели, за стари албуми или за момичета с готически рокли. Всъщност, изобщо не мислеше. Петър искаше да си иде вкъщи! Петър мрази дъжда!

    Тогава я видя. Около мургавото лице, изкривено в ядна гримаса, се спускаха в безпорядък черни вълни коса, заплитаха се в дръжката на чадъра, а от огромните кадифено-влажни очи, събрали цялата й тъжно-красива душа, се готвеше да завали порой, не по-малко страшен от този отвъд чадъра.

За миг вятърът се усили, чадърът се огъна назад, не устоя и се счупи. Тя се спря насред улицата. По широкия лилав блузон, започнаха да капят едри капки. Колко безпомощна изглеждаше насред суматохата - мокра, отчаяно отпуснала ръце, въоръжена с останките от чадъра.

 Петър се запъти колебливо към нея.

- Здравей. - каза едва чуто.

 Тя го погледна изненадано и той видя в очите й най-тъжно красивата душа. Видя там Нея - момичето от мечтите си. Беше прекрасна. Скай знаеше.

 Освен това му се прииска косата му да е дълга. Да почувства вятъра, вмъкнал се в черното палто. И пак стана Скай.