ГРАДИНКАТА НА ЕВА



   Макар че беше отрасла край морето, Ева много обичаше да рови земята. Всъщност „да рови” беше пренебрежителното определение на мъжа ù, който се дразнеше от това, че Ева иска непременно да си направи градинка в двора на село.
   Винаги когато си идваха на село, Ева тичаше напред като козле в очакване да види нещо ново разцъфтяло в започната ù градинка, но, „уви”, никога не заварваше онова, което беше посяла преди. Селската земя беше твърде реалистично и практично настроена, тя нямаше градските мечти и въображение на Ева.
   Ако Ева беше засяла перуники или люляци, те израстваха като зеле, но не даваха цвят. Преместената от едно място иглика не оцветяваше двора там, където очакваше Ева, а на съвсем различни места. Розовите храсти, засяти, но не покарали преди две години, се появяваха слаботелесни сега, а новите сякаш бяха изчезнали.
   Почвата в двора на Ева беше претъпкана с камъчета, камъни и каменища и Ева с часове чопкаше земята с малката си мотичка за да изхвърли след половин ден 5-6 кофи камънак.
   Това страшно дразнеше мъжа на Ева и той, макар и вече не млад и с болно сърце, грабваше търнокопа и почваше да се бори с големите камъни. Само след 5 минути се хващаше за сърцето и двамата започваха да се карат:
   – Ще умра заради теб! – викваше ù Слав и за секунди се разсъбличаше почти гол до кръста, за да диша тялото му, макар че времето беше още пролетно и хладно.
   – Умри! – отговаряше Ева, ядосана, че ù се появява нова грижа на главата – Някой да те е карал да ми помагаш!
   После захвърляше мотичката и намяташе мъжа си с някаква дреха.
   – Това е работа за пет минути, а ти я човъркаш от пет часа, хем знаеш, че няма да поникне нищо – дишаше тежко мъжът ù – как искаш да съм спокоен като си губиш времето и здравето тук!
   – Аз не бързам – казваше Ева – ако не тая седмица, то другата ще си изчистя лехата и ще си я засея. Ако не тая година, то другата ще поникне нещо.
   – Ще поникне, ако отрежем ореха – викваше Слав – не виждаш ли, че е хвърлил десет метра сянка.
   – Нали отрязахме бора и брезата – каза Ева – и нищо.
   – Почвата е виновна – веднага казваше Слав – Напусто се бъхташ.
   – На комшийката почвата не е виновна, виж каква градина има – викваше пък сега Ева. – Ама тя я тори редовно с овча тор, дето ми обеща да намериш още миналата година.
   – Да си зарежа работата в София и да гледам овце ли, това ли очакваш! – не отстъпваше Слав. – Това ли?!
   – Не знам – отговаряше примирено Ева и отново започваше да пълни пластмасовото кошче с тежките камъни.  – Ще видим другата година...
   – И ти си упорита като баща ми – поклащаше глава Слав и си отиваше в стаята.
   Бащата на Слав – дядо Доно – беше на 92 години. От повече от десет години все садеше някакви уж плодни дървета на малкото местенце до реката и те не се хващаха. Дядо Доно мъкнеше от близкия град всяка пролет цял сноп фиданки, купени за по-евтино от циганите, викаше Минчо от кошарите да му изкопае дупките, боцваше дръвчето, зариваше го и после го поливаше. Всяка година засаждаше поне по пет фиданки и никоя от тях не се хващаше. Ако някоя се хванеше и поникнеше, то беше или слаба и крива джанка или някой саморазсадил се орех. В началото Слав ходеше да наглежда мястото и да го чисти от буренака, но после се отказа. Не си струваше труда да рови в дола в шумата за едно кило орехи или две кила джанки. От време на време виждаше дядо Доно да ходи из дерето и да си мърмори нещо, но повече не искаше да стъпи там.
   Ето сега и жена му – мислеше си Слав – вече трета година се бъхти с тази градинка и едно лале даже не е поникнало. Или е суша, или е жега, или е сянка, или е порой. И само камънак. Вместо да си седят на чист въздух, да слушат шума на реката, дето е на 5 метра от къщата и да си прекарват спокойно зрялата възраст – това безкрайно копане из двора. Луда работа.
   Слав лежеше по гръб, но това непрестанно  „чоп-чоп” на жена му на двора го влудяваше. В страшна жега и в гаден дребен дъжд. Работа безкрай.
   Слав лежеше и обмисляше откъде да намери овча тор. След като сърцето му спря да прескача, стана бавно, нахлузи старите чехли и отиде да поразпита комшийката.
Баба Денка гледаше три овчици и имаше тор за даване не повече от една кофа. Каква ти кофа – цял тон навярно трябваше за градинката на Ева!
   – Ти, синко, иди в стопанството край село – рече бабата. – Там продават колкото щеш тор. Тя не е и  скъпа. Само че трябва да престои шест месеца, за да изсъхне хубаво и тогава да я пръснеш. Работна булка имаш.
   Слав изсумтя и се запъти към края на селото...
   След една седмица Спас седеше горд на ръба на препълнената каруца, а един циганин водеше дръгливото си конче към градинката на Ева.
   Щастието на Ева нямаше граници. Тя веднага зарови кофа в меката и топла още тор и я изсипа на розите. Слав трябваше да ù обясни, че трябва да почака няколко месеца.
   В едно безкрайно очакване торта да изсъхне и послужи по предназначение се занизаха дните. Лятото и есента бяха облачни и дъждовни и торта изсъхваше бавно. Въпреки това Ева беше отделила една малка част от нея на избрано слънчево и заветно място, затова есента успя да натори поне най-важната част от градинката.
   После се завлачиха дългите зимни месеци в очакване на пролетта.

   *

   Тази зима продължи почти до началото на май. Толкова студ и сняг не бяха се събирали на едно място от много време назад. Каквото беше цъфнало, сигурно беше загинало.
   Ева заничаше из пресните лехички в очакване да види връхчетата на засадените от нея цветя, но още нищо не се беше появило.
   За пръв път от няколко години Ева не се нахвърли на земята, не взе мотиката да отвоюва нови територии. Сякаш беше се примирила. Седеше на шезлонга, изнесен от Слав и гледаше към небето, където слънцето още не беше се показало.
   Вечерта каза, че не се чувства добре и се прибраха обратно в столицата.
   Ева не искаше да идва повече на село. Не искаше да говори на тая тема. Следващите  няколко почивни дни отиде на морето и дълго се разхожда край него.
   Сякаш накрая морето отново бе победило или бе спасило мечтите ù с красотата на огромната си градина.

   *

   Една вечер, някъде в началото на юни звънна телефонът и Слав вдигна. Гласът на Минчо от село кънтеше в слушалката.
   – Ей, Слав! – викаше Минчо – няма ли да си дойдете на село, ей! Да си оберете черешите! Че ще станат зян. Три огромни дървета ще се скинат от плод!
   – Нямаме в двора череши, Минчо – рече Слав кротко – Нещо бъркаш или пак си пиян.
   –  Знам, че нямате в двора – изрева Минчо – Ама там до реката, дето дядо Доно ги сади преди петнайсет години, имате три огромни череши кюстендилки – като бонбони са, ей, елате да си ги оберете да не станат зян! Чу ли! И много здраве на дядо Доно! Айде чао! – и Минчо затвори телефона.
   Ева и Слав се спогледаха...

   Когато на другата сутрин влязоха в двора, първото нещо, което Ева видя, бяха трите храстчета червени рози, върху които още блестяха капчици божествена роса...