Звуци... Звуци... и пак звуци. Звуци в съзнанието ми очертават странен свят. Звук от спомените ми със теб. От мечтите, които градих, лепях, разбивах и подреждах. Звук от полета на надеждата пред очите ми. Звук от ритъма на сърцето ми, натъжено, влюбено, разбито. Звук от дишането на душата ми. Всеки дъх, който поема. Тежко ми е. Като камък натежала е мъката във мен. Студено ми е. Замръзвам вътрешно. Студено е. Вледенявам се. Не чувствам ръцете си, краката си. Не чувствам себе си. Боли ме.
Ела, моля те. Прегърни ме. Начертай любовта си по тялото ми с устни, както правиш. Стопли ме. Навън е горещо, а аз съм лед. Имам нужда да горя.
Вглеждам се напред. Зеленина. Тишина. Красота. А аз не съм на себе си. Не се усещам вече. Не зная какво да правя. На къде да поема. Как без крила да полетя? И само звуци. Звуци от грешните ми стъпки. Звуци от падащите сълзи. Звуци, като шепота на самотата, който не ме оставя. Хладно. Студено. Безразлично ми е. Гледам света, гледам живота пред мен и не виждам ни ...