Щом Зина сподели теорията си спрямо Мак с кралицата никак не я затрудни да я изгледа втренчено сякаш беше най-големият й враг, да щракне с пръсти и стражите да я отведат. Кам както винаги реши да се застъпи за нея, което пък му осигури килия точно до нейната, а Телия-горката-беше нещо като коствена жертва, която не е трябвало да се замества с Зина.

Беше толкова дразнещо, че все изкарват Зина виновна, че Кам не можеше да повярва на очите си, колко двулични са хората. Лъжат и мажат само и само да си спасят кожите. Светли, Тъмни, все едни и същи са. Нещастници...

Легнал на неудобното си легло и  втренчил поглед в тавана, мислеше как се стигна до това. Познаваше Мак от както се помни и винаги й бе вярвал. Навярно Зина си мислеше същото и в момента едвам сдържаше гнева си. Кам бе видял лоялността й към Мак и това, че тя ги предаде без да се замисли, съсипа Зина.

- Ей, - повика я той и се изправи като се доближи до килията й, - не си яла нищо.

Зина го изгледа злобно и ако нямаше решетки, сам би сложил една-две, а тая мислъл само заради един поглед.

Кам предпазливо кимна към чинията, оставена на земята от единия страж и отново погледа Зина настойчиво.

- Докато сме затворени няма полза от това да се правим на корави. - заяви той. - Имаме нужда от силите си.

- Да, - изсмя се тя горчиво. - много ще ни трябват сили когато ни екзекутират. Не, мерси, предпочитам да съм полуумряла, очаквайки всеки момент да затворя очи завинаги, от колкото да рева като магаре и да си мечтая за блестящо бъдеще когато увисна на въжето.

Кам нямаше представа как да отговори на това.

- Леле, - промълви той след кратката пауза и бавно седна на земята, - явно не мога да ти привореча, `шото винаги си права...

Зина въздъхна и последва примера на Кам като седна на земята пазейки ръката си.

- И сякаш спечелих много като съм все права. - отбеляза възмутено. - Голямата уста не означава, че държиш всички козове. Даже напротив.

Кам не можеше да отрече истината в думите й и все пак реши да смени темата с нещо по-просто.

- Разкажи ми за твоя свят.

Зина го погледна изморено, но сякаш идеята за смята на темата й се стори добра.

- Какво искаш да знаеш?

- Какъв беше вашия президент? - попита той първото, което му дойде наум.

- Не беше особено важен. - изсмя се тя. - Имало е само трима президенти, от които помня само един. Била съм прекалено малка когато другите са били на власт.

- А, защо не е бил важен?

- Е, според мен не беше важен. - уточни тя. - Даваха го по телевизията на Нова Година и в някое предаване, за да се изгаврят с него, случайно ако е направил някой гаф по време на новогодишната реч.

Кам се засмя.

- Било е хубаво. - рече той още с усмивка на лице. - Жалко, че съм бил прекалено малък за да го осъзная.

- И по-добре. Поне не ти липсва.

- Права си...отново. - закима той и се ухили.

- Няма нужда да го повтаряш постоянно, зная. - беше неин ред да се засмее.

Тъкмо се канеше да й каже, че компанията й му действа изключително добре когато погледът му се прикова към входа и видя познато лице.

- Зина. - прошепна той и тя рязко извърна глава.

Кам видя мрачната й усмивка и се зачуди защо винаги се усмихваше в най-напрегнатите и гадни моменти.

- Дошла си да злорадстваш, виждам. - рече тя и се изправи на крака.

Мак я изгледа, а след това погледна и Кам. Кам извърна глава като не пожела да я удостои с вниманието си.

- О, дете... - започна Мак с този неин прекрасен и въздействащ глас, че дори самия Кам се зачуди дали Зина няма да се поддаде.

- Изобщо не ми се лигави! - сряза я тя и това отговори на въпроса му. - Махай се!

Мак не сваляше очи от Зина, дори и мускул не трепна.

- Махаай се! - изкрещя отново тя и удари решетката със здравата си ръка, като се разтресе леко и закънтя дразнещо.

Мак поклати глава, извърна се и си замина.

Младежът погледна Зина и видя пламъка в очите й. Той знаеше, че гневът я завладява, но Кам също знаеше, че тя се старае. Контролираше се, защото всеки ядосан човек би направил нещо глупаво, дори и през решетките, устата малка или голяма не й пречи да говори...

- Това Мак ли беше? - обади се Телия от съседната килия.

- Същата. - мрачно рече Зина и отново се трупяса на земята.

- Какво ще правим? - попита Телия наблюдавайки Зина.

Смехът й изпълни цялото помещение. Отново се смееше когато не е смешно.

- Ще изгнием.

                                          -------------------------------------------

Сомор вече двадесета минута чакаше Бол пред стаята му. Беше казал, че само ще се преоблече. Замислено подрънкваше ключовете си, заслушал се в звънкия звук, който издаваха и му се доспа. Пое си дълбоко дъх и нетърпеливо почука на вратата. Тъкмо отвори уста за да го попита дали е готов, когато Бол отвори вратата и бързо я затвори след себе си.

- Къде се губиш? - излая Сомор насреща му.

- Прах си чорапите. - напомни му той. - Колко пъти ще ме питаш?

- Ама ти се бави половин час! - възкликна Сомор намръщено.

- Бяха само двадесет минути. - изтъкна Бол превзето. - И човек има повече от един чифт чорапи!

Сомор го изгледа накриво сякаш не бе разбрал какво е казал и Бол се втренчи в него.

- Ако не знаеш. - кимна той и му метна. - Хайде, де, нали ме чакаше. Какво се бавиш?

Сомор закрачи, но намръщената му физиономия не слизаше от лицето му. Изведнъж нещо издрънча зад него и докато се обърне го посрещна дръжката на меч. Свличайки се на земята чу Бол да казва:

- Съжалявам, човече. Ако не беше наложително не бих те ударил.

Тъкмо усети как клепачите му натежаха и Бол отново проговори:

- Ей, буден ли си? Буден си. Един малък съвет, не се мръщи толкова много. Започнали са да ти се образуват бръчки.

Бол се изсмя и изчезна, а Сомор изгуби напълно съзнание като последните му мисли бяха, Защо тоя се интересуваше от бръчките ми?!

                                           ----------------------------------------------

Мак, Мак, Мак, Мак. Само това беше в главата ми. Не можех да разбера защо все още бях ядосана. По принцип ми минаваше бързо, но сега чак болеше. Не исках да съм ядосана. Не съм на себе си когато съм раздразнена. Казвам неща, които не мисля, правя неща, които не искам.

- Защо мислиш, че дойде? - Кам винаги уцелваше моментът в който да задава въпросите си.

- Не знам. - отвърнах и взех къс хляб от чинията до мен, където стоеше от един час. - Видя й погледът, нали?

Кам кимна и явно беше доволен, че ям.

Е, идеята за цялото това гладуване не е лоша просто реших, че ако хапна ще се поуспокоя. Пък и реших, че ако държа мозъка си зает болката в ръката ми се разсейваше като не мислех за нея.

- Винаги е така въздействащ. - призна Кам тъжно. - Как ми се иска сега да не беше...

- Аз го виждам, но не ми влияе...така, че не е проблем. - отвърнах. - Знаеш ли, какво й има всъщност?

- От къде идва влиянието?

- Аха.

- Някои казват, че е предшественик на ангел, други на демон, трети смятат, че е от технологията, защото - Кам поклати глава - Мак сигурно е първа в класацията по най-често използване на технологията.

- Технологията какво представлява? Буквално някакъв вид технология или друго?

- Не. - побърза да отговори. - Машина е, като голям скенер. Просто регенерира тъканта. И всичко за което се сетиш.

- Яко. - възкликнах. - Мислиш ли, че ще ми регенерира паметта?

- Предполагам, но тъй като технологията не ти действа, сигурно никога няма да се оттърсиш от грешните спомени. Е, докато не свикнеш с тях.

- Да...- съгласих се. - Гадна работа, пък и не е като да сме тръгнали да излизаме от тук.

Някакъв звук ни привлече вниманието и в същия момент една стража се търколи надолу по стъпалата в безсъзнание.

- Какво, по дявол...

Бол излезе от сенките с някаква нелепа усмивка като, че ли са му дали медал.

- Да ви измъкнем жалките задници от тука. - рече той и отключи клетките с ключовете на Сомор.

- Бих искала да ти кажа, че се радвам да те видя, но това би било лъжа. - констатирах докато проверявах пулса на стражът.

- Сериозно?! - сепна се Бол. - Нищо му няма. Няма нужда от толкова внимание, тъй като вие бяхте затворени, а той е нямал нищо против.

- И все пак е човешки същество. - рекох и се изправих.

- Защо изобщо споря с тебе?! - възкликна той сам на себе си и изкачи стълбите. - Хайде, трябва да се срещнете с някого.

- Ако ни преметнеш ще ти счупя ръцете. - предупредих го.

- Да, да, - рече той и вдигна ръце сякаш се предава - зная. Въпреки това пак те харесвам.

- Трогната съм. - разсеяно отвърнах и огледах коридора щом стигнахме главното крило. - Къде отиваме и с кого ще се срещаме?

- Отиваме при Шипчестото дърво и повече не казвам. - прошепна той и хукна да бяга.

- Чакай, идиот такъв! - изсъска Кам, но вече беше късно.

Всички хукнахме след него, леко приведени, стискайки палци никой да не ни види и така стана. Щом стигнахме Шипчестото дърво, бързо слязохме по стъпалата като очаквахме разни стражи да са ни видели и да са тръгнали след нас, но никой не дойде.

- Здравей, Зина.

Обърнах се рязко и вперих поглед в човекът, който туко-що ме поздрави.

Като се замисля храната ми дойде добре, не я нападнах веднага...само три секунди по-късно. Още щом се обърнах видях един страж близо до мен, хвърлих се към него, грабнах камата от колана му, а ефектът на изненадата ми послужи, защото бях доста по-бавна с дясната ръка и скочих към Мак. Избутах я рязко до стената и допрях острието до гърлото й. Мак преглътна внимателно като се опитваше да не шава много за да не се пореже. Преплетохме погледи и аз й се усмихнах злобно.

- Жалко, че трикът ти не бачка при мен.

- Какъв трик? - попита тя едва.

- Много добре знаеш, с очите. - примигнах насреща й.

- Не е трик. - Мак се опита да поклати глава. - Имам лещи.

Е, сега вече избухнах в смях. Едвам се сдържах да не прекарам острието по кожата й.

- Сериозно? От едни лещи, погледът ти става такъв?

- Аха. - рече мило тя. - Специална поръчка.

- Хах, все тая. - извъртях очи. - Нека сменим темата, а? Защо се съюзи с Ос и всички останали въпроси идват след този, но тоя за сега е най-важния. Всички други тръгнат от него. ЛЕСНО Е!

- Не...

Изведнъж се сепна и цялата позеленя. За миг си помислих, че аз нещо й направих, но това беше нещо като изблик на паника. Не, че до сега съм виждала някой да става зелен. Мак се извъртя и ме повали на земята точно в момента в който един кинжал се заби в стената и издрънча на пода.

Паднах на ръката си и болката се разля из тялото ми като изтръпнах цялата.

- Ставай, ставай! - задърпа ме тя и хукнахме да бягаме.

Зад нас, малко по в ляво Бол, Кам и Телия тъкмо се скриха зад една масивна скала.

Мак ме издърпа зад една колона и се заставих да дишам дълбоко, защото не ми остана въздух.

- Ъм, благодаря, предполагам. - рекох. - Коя от двете ни е мишената?

- Опитват се да убият и двете ни.

- О! И все пак си ядосала някого?

- Не. - отново използва същия равен тон от преди малко. - Ти го направи.

- Аз?! - опитах се да звуча най-невинно, но явно тя знаеше повече от мен.

В тоя момент надникнах като исках да видя, кой ни замеря и един кинжал прелетя на сантиметри от окото ми като одра скулата ми.

- Ах, по дяв...

- Езика! - скастри ме тя.

- Честно ли?! - възмутих се. - Ще ме поучаваш сега?! Как винаги нацелваш точния момент, не зная!

- Залегни! - Мак скочи отгоре ми за да ме предпази и в това време колоната се срути и се претърколих в страни за да избегна отломките.

- За твое сведение сте обградени. - познат глас се разнесе из пещерата и това ме накара да погледна Мак. - Предпочитам да излезеш и да говорим очи в очи.

Сведох глава щом осъзнах грешката си и върнах погледа си върху Мак.

- Съжалявам. - рекох, а тя само кимна и мило ми се усмихна.

Подсмръкнах като исках да се подготвя за очакващия удар.

- Ъ, ти предпочиташ да изляза, обаче проблема е, че ти ме замеряш, а не аз тебе.

- Спрях, както виждаш.

Стиснах зъби и пристъпих напред.

- Виж ти, - подсмихнах се, - признавам, че не очаквах точно тебе. Е, като цяло не съм си мислила за тебе, като за предател. Ноо явно нещата могат да се променят, понякога дори доста крайно.

- Какво мога да кажа, - вдигна небрежно рамене, - никой не би гледал на мен като предател.

Тук трябваше да се съглася.

- Но съюз с Ос, - присвих очи невярващо. - доста дръзко.

- Е, момчето има кураж и голяма уста.

- Хах, момчето. Тоя дядка е нищо повече от торба кости, от километри вони на пръст.

- Не го отричам. Но нека спрем с глупостите, Зина. Какво ще кажеш?

- Взе ми думите от устата, Херенити. - удостоих я с приветлива усмивка. - Каква е следващата фаза? Извличане на сивото вещество от мозъкът ми?

Херенити, жената с лекарски опит в който никой не би се усъмнил. Може би, защото никой не знаеше, че е била лекарка или може би, защото беше кралицата. Като кралицата е можела да се промъкне и да ми направи изследванията, които Бол не успя. Добре изпипано, нямаше спор...

- Нее. - метна тя с ръка. - Научихме това, което искахме да научим. Сега просто ще трябва да те убием.

Усетих тръпки по тялото си. Може би реален знак, че заплахата е истинска. Херенити бе дръзка и би очаквала дръзките неща или пък не..

- Може ли преди да ме убиете, - казах го възможно най-безгрижно - едно последно желание?

- Разбира се. - усмивката й бе изключително приветлива и от това настръхнах още повече.

- Бих искала да ти стисна ръката, както моите хора са го правили. - предложих аз. - Истинска актриса си.

- Прекрасна идея. - сякаш й бях предложила да пийнем чайче заедно.

Приближих се, щом тя направи знак на стражите си да се отдръпнат и стиснахме ръце.

- Изключително интересен поздрав, освен ако ръката на другия не е потна.

Изсмях се нервно, но в нейния глас също се усетиха нервни нотки.

Загледах се очите й и погледите ни се срещнаха, но нейният трепна и докато се усетя големи силни ръце се обвиха около тялото ми. Едната ме хвана през раменете, а другата допря нож до гърлото ми.

Сърцето ми заби лудо. Реших да се съпротивлявам, но нямаше смисъл. Мъжът, който ме държеше беше поне със сто килограма по-тежък.

- Пусни я. - изкрещя Мак зад нас. - Пусни я...

- Или какво, любов моя? - звънливо попита Херенити като премигна закачливо към Мак. Ще го убиеш? Ще убиеш всички тук, дори и мен?

- Ако се наложи... - започна тя.

- По-добре не ме дразни. - сега вече познах гласът на Сомор, който стисна ранената ми ръка и допря острието по-близо до кожата ми за да покаже, че е сериозен. - Наистина го обмислям дали да го направя.

- Ще съжаляваш. - рече Мак и пристъпи към нас.

- Много се съмнявам в това, мила моя. - изчурулика Херенити и направи знак на Сомор.

- С удоволств...

Силен трясък заглуши думите му и всички извърнахме глави към Шипчестото езеро.

Лек процеп освети пещерата и с всяка секунда ставаше все по-широк и по-широк. Накрая прие формата на врата и от там проникнаха слънчеви лъчи. Водата от езерото изтече по краищата на каменната плоча и изпод водата се разкри пътечка. Тъмни фигури взеха да излизат. Бяха около петнадесет души. Минаха по пътечката и се спряха точно зад Херенити, която се обърна с лице към тях и пристъпи към мен и Сомор.

От към групичката се чуваха шушукания и възклицания, но всички изглеждаха много странни. Един висок възрастен мъж направи крачка към нас и се усмихна.

- Здравейте. - рече той и огледа всички присъстващи в пещерата. - Няма от какво да се страхувате. Можете да излезете.

Явно говореше на Кам, Бол и Телия, които се бяха скатали за скалата. Те излязоха и застанаха до Мак.

- О, младежо, - мъжът удостои Сомор с тъжен поглед. - Пусни я вече. Намесихме се точно навреме. Ако не го бяхме направили щяхте да убиете изгряващата ни звезда.

Изгряващата им звезда. Какво...

- Знам, че не разбирате за какво говоря, но ще бъда възможно най-кратък и изчерпателен.

Възрастния мъж кимна отново към Сомор и той най-сетне ме пусна. Потърках си гърлото, изгледах накриво Сомор и се отдръпнах настрана.

- Голямо шоу скалъпихте. - мъжът отново заговори със самодоволна усмивка. - Не виждахме никакво бъдеще, но се хареса страшно много и това ни донесе много пари.

- За какво шоу говориш, по дяволите? - озъбих се аз.

- Ах, Зина! - възкликна той весело. - Много псуваш знаеш ли, но това, че разби стената, която бяхме сложили в ума ти, впечетли не само зрителите, но и нас. Истински боец, няма спор.

- Какви ги дрънкаш, бе?! - напълно се бях объркала.

Дори не можех да хвана единя край, че да помисля логично над нещата и накрая да свържа двата края.

- Вие бяхте избрани да участвате в шоуто "Светли и Тъмни", което стана абсолютен хит, без да имате представа какво става всъщност. - рече той. - Вие бяхте слепи артисти, както решихме да ви наричаме.

Тогава осъзнах нещо. Тоя наистина мязаше на някакъв продуцент, а ония женички зад него със слушалчиците в ушенцата, цъкащи върху готините си таблети, бяха неговия екип.

- Това е било просто сериал? - обади се Херенити.

- Не сериал, шоу. - поправи я той. - Всичко се излъчваше на живо.

- А, Ека?! И него ли наживо го убихте! - изкрещя Телия.

Групичката се размърда и познатото лице на Ека се разкри пред нас и ни се усмихна.

- Здравей, сестричке.

                                                      Един месец по-късно

Първите две седмици сън не ме ловеше. Когато нямах логично обяснение на дадено нещо просто откачах. Винаги търсех логика, във всичко, което ми се случи, но сега колко и да ми обясняваха как сме били подложени на хипноза и как спомените са наистина вмъкнати. Аз все повече не вярвах, че това е истина.

Погледнах часовника и замрях когато видях, че три и половина минаваше. Надигнах се от леглото и се запътих към кухнята.

- Хей. - гласът на Кам ме стресна щом минах покрай неговата стая. - Пак ли кошмари?

- Не, просто не мога да заспя. - усмихнах му се сънено и слязох на долния етаж.

Даа, Кам, Телия, Ека, Бол, Мак и други решихме да останем заедно. Отидохме във Венеция тъй като ни дадоха възможност да избираме. Сега имахме голяма къща със..все още не знаех колко спални имаме, но бяха много. На Бол му откриха болестта на Адисън и следствие установихме защо го болят ръцете. За щастие е лечима и хубавото е, че и той иска да се излекува. Мак обаче спомена нещо странно. Каза, че ме вижда светеща. Била съм сияела. Отиде на лекар, там я питаха дали е вземала лекарства, които бих причинили халюцинации, а тя отрече. Лекарите не можаха да разберат какво й има и така си остана. Кам известно време го гони параноята, но значително се поуспокои. Херенити издигна голяма компания за производство на чорапи и й провървя, а Ос й стана конкурент, но слуховете друго казват. Говори се, че ще се женят. Сомор се отказа от кариерата си на сляп артист и влезе в армията. Акама изчезна още щом помириса парите и никой не го бе чувал.

А, аз.. Аз просто исках да забравя всичко.

Единствената истина, която нямаше как да се прикрие, бе, че наистина съм била в хиперсън както и всички останали двадесет и пет години и семействата ни не са вече сред нас. Казаха ни, че причината за хиперсъня била чума и се наложило да спасят най-младите. Дори самите родители настоявали децата им да бъдат спасени.

Ама как ги измисляха, то човек длъжен да му бъде цял живот...че са спасили животите ни.

Попитах защо щом най-младите са били спасени Ос, Херенити и дори Мак, да не изброявам други, които съм виждала, но никога познавала, бяха сред нас. Отговорът бе, че и влиятелните си намираха място, а на някои им намираха. Който както се уреди.

Та, нямаше никакъв проблем да отидем някъде където никой не ни познава.

Екипът на Светли и Тъмни направиха приятелите ми богати и известни, а аз наследих богатството на Олеян, моето семейство, но независимо всичко си оставаме със затормозени мозъци. Никой не ни питаше дали сме добре, дали всичко преживяно ни се е отразило по някакъв начин. Не, дадоха ни пари и ни затвориха устите. Специално това, което аз наследих по право си е мое и не можеха да ми затворят устата...обаче нямах сили да водя битки отново. Щастлива бях когато виждах, че другите са усмихнати и се наслаждаваха на това, което имаха.

Отворих хладилника и мернах кутията със сока.

Ако не бе друго, хубав живот ни уредиха. Не бих могла да се оплача, но самата мисъл, че бях изриграна ме караше да ги мразя и всеки път когато ми се обадят да ме питат дали имам нужда от нещо, сякаш ме питаха: Нали си държиш езика зад зъбите?

Отпих голяма глътка и взех дистанционното за щорите. Натиснах копчето, което ги отваряше и те с леко прещракване се вдигнаха.

Усетих една ръка да се плъзга по рамото и устните на Кам докоснаха врата ми. Кам беше единствения когото смятах, че си струваше след всичките тия тъпотии. Загледахме се през прозореца към старата Венеция.

- Красиво е. - рекох.

- Ти си красива. - отвърна той и усетих усмивката му. - Искаш ли една сутрешна разходка?

Изгледах го слисано и той се изкиска.

- Знам, глупав въпрос. - подхвърли той закачливо. - Събота не мърдаш никъде.

Градът още спеше, но след час щеше да се събуди както всеки друг ден. Фаровете на някоя друга кола проблясваха в далечината, но градът все още не се бе събудил. Никак даже.

Като се замисля, харесваше ми повече така, от колкото когато беше претъпкан от туристи или пък хора бързащи за работа. Така спокоен-успокояваше и мен.

Спомняйки си как изглеждаше преди двадесет и пет години, съвсем леки промени бяха настъпили, но нищо съществено. Никакви слънчеви изригвания не бяха разрушили планетата, нищо.

Само бъдещето й бе повлияло.

                                                                    Край