Гробището на демоните (1-ва част)

                          ужаси


   Ето ме сега тук, пред вас, сам и в същото време сред всички, аз, Зуфар Леван Айзахаранашвили, наведен пред белия лист, готов да изповядам своята тежка участ. Много по-лесно би било след като вече направих равносметка на отминалите събития, да обвиня всички външни фактори и да изложа историята с известно преувеличение, което би могло да ме оправдае и да хвърли вината върху случайността, но тогава в никакъв случай няма да успея се отърва напълно от злото, впило ноктите си в мен като пиявица. Ето защо искам да опиша фактите такива, каквито са, или такива, каквито могат да бъдат в най-истинската им същност!
 
  Първо нека започна с това, че аз съм грузинец - още когато бях малък,  майка и татко напуснали тогавашната Грузинска ССР и се установили в България. По начало родителите ми бяха с временен статут тук и след няколко години работа трябваше да се върнат в Грузия, но след военните събития, разтърсили родината ни те, както и аз, взехме единодушно решение да се установим завинаги в България.
  Аз израснах и изучих тук, намерих много приятели, впоследствие следвах в много престижен университет и си намерих що годе платена работа по специалността. Родителите ми също имаха сравнително високи доходи и не след дълго ние си купихме свое собствено жилище в София. С няколко думи - в България се устроихме доста добре.
  И все пак в Грузия оставихме дядо ми, с когото в началото поддържахме само телефонни разговори, но след като се стабилизира положението там, на няколко пъти му пращахме пари да ни погостува. Оставихме и имоти в малкото кавказко градче Тианети (откъдето бяхме родом) - две едноетажни къщи с общо шестстотин квадрата дворно място.
 
  Но през миналата година от Грузия дойде вест, че дядо е умрял. И въпреки че ми беше мъчно за него, аз не успях да отида на погребението му, но за сметка на това родителите ми заминаха.
  Когато се върнаха след седмица, те ми съобщиха, че дядо е завещал единия имот изцяло на мен. И че трябва да отида там някой ден, за да си оправя документите.
  Реших, че ще го направя по време на моята лятна отпуска. Тогава щях да имам двадесет дена на разположение, в които хем ще имам време да уредя нещата, хем да си направя една почивка в моята родина, която не бях виждал от много малък.

                                           ...........

  На петнадесети май започна моята отпуска. А на шестнадесети вечерта аз тръгнах с нощния влак за Истанбул, откъдето с корабче пресякох Босфора и оттатък веднага хванах друг влак за Трабзон. Оттам пък се качих на автобус, който ме отведе точно на границата между Турция и Грузия. Следвах много точно плана, който родителите ми бяха дали и след около половин часово ходене пеш най-накрая се озовах на контролно пропусквателния пункт.

  Почти нямах проблеми с преминаването на границата, освен може би, когато влязох в Грузия. Там някакви митничари, въоръжени с автомати, обискираха багажа ми, но след като видяха, че съм чист (и може би и че съм Грузинец) ме пуснаха с обръщението на родния ми език:
   - Добре дошъл в Саркатвело! (Саркатвело = Грузия на грузински).
  Раздрънкани автобуси и няколко стари таксиметрови автомобили с бял цвят чакаха оттатък митницата. Някакъв таксиметров шофьор застана до мен и ме попита нещо, което аз в първия миг не разбрах. След това той проясни:
   - За Батуми ли си?
   - Да, за Батуми.
   - Сядай. За двадесет лари ще те закарам.
   - Само че аз имам евро.
   - Седем евро, става ли?
   - Добре - съгласих се аз и се качих в стария му "Опел Кадет".

  Пътят беше лош, без дупки, но с много кръпки и пукнатини. Минавахме през селца, съставени от малки едноетажни къщи с ламаринени покриви, повечето от които едва се виждаха заради гъстата съвкупност от дървета и храсти пред тях. От време навреме между къщите стърчеше минарето на някоя джамия.
   - Не си местен, нали? - попита ме шофьорът, едър човек с големи ръце и мръснишки поглед.
   - Ами да, всъщност не. От доста време с родителите ми живеем в България.
   - Не си аджарец, това те питам.
   - Не, грузинец съм. Живели сме в едно градче Тианети, недалече от град Акхмета.
  Таксиджията не отговори нищо, а само ме изгледа със странен поглед и обърна глава, съсредоточавайки се върху пътното платно.

  Батуми ни посрещна с красиви нови и новостроящи се комплекси в кварталите и малки, пресичащи се под прав ъгъл улички в централната част. Вече се стъмваше и аз помолих шофьора да спре пред гарата.
   - За къде ще пътуваш?
   - За Тбилиси, след това ще хвана друг влак или автобус за Акхмета.
   - С нощния влак ли ще пътуваш?
   - Да.
  Той опули очи срещу ми и измънка нещо като "ти си луд" или "ти си смел", не можах да го разбера с точност. После влезе в колата си, запали я и потегли в обратна посока.
 
  Направих си кратка разходка по тъмните улици на Батуми, украсени със стари, но красиви като архитектура сгради. Няколкото джамии, голямата православна църква и малката синагога му придаваха атмосферата на колоритен град, където се срещат три вида религии, а многобройните заведения, превзели крайбрежната алея, създаваха усещане за море и морски предизвикателства. Разминавах се с големи тълпи от момчета и момичета в приповдигнато настроение, като лицата на всички тях изразяваха безгрижие и радост. А в някакво съмнително чейндж-бюро успях да обменя по-голямата част от еврото ми в грузински лари.
  Късно вечерта аз се качих на стария влак "Батуми -Тбилиси" и се облегнах на кожената седалка.

  Нямаше инциденти, въпреки че през цялата нощ някакви смугли хора щъкаха насам-натам, оглеждайки се предпазливо, а в далечината се чуваше постоянна врява заради компания от пияни младежи. Все пак рано сутринта влакът пристигна в Тбилиси.
  След като отидох до автогарата и си купих билет за Акхмета аз установих, че имам около четири часа на разположение. Все пак посетих старата част, извисила се красиво над река Кура (подобно на Велико Търново), видях също някои от главните булеварди и две големи православни църкви. На определени места Тбилиси приличаше на София или Пловдив, но бе далеч по-назад в развитието си - поне с десетина години. Накрая се върнах на автогарата и почти веднага се качих на автобуса, който бавно се понесе към град Акхмета.

  Колкото повече приближавахме към Кавказките планини, толкова картината пред взора ми се изменяше. Почти голите хълмове, опасващи околностите на Тбилиси, се смениха с обширни девствени гори, прострени по огромни склонове. Малки села и градчета се редуваха покрай пътя, красиви православни църкви и манастири украсяваха пейзажите. Шосето ставаше все по-тясно, завоите - все по-остри, а гледките - все по приказни.
  Най-сетне раздрънкания автобус се затътри до една котловина, където се разстилаше Акхмета - неголям град, съставен малки къщи с големи дворове.

  Пред малката и кална автогара имаше пазар, наподобяващ старите битаци, които до преди време огласяха крайните квартали на София и на някои от големите градове. Невзрачни личности стояха зад мръсните сергии и подканваха множеството минувачи да купят стоките им. Аз реших да обиколя пазара, за да намеря нещо за ядене. Влязох в една будка, където имаше хранителни стоки и купих един колбас със съмнително качество, две краставици, няколко домата и хляб. Взех и бутилка грузински коняк, който се радваше на световна слава. Накрая попитах смуглия продавач:
   - Да знаете дали тук спират автобусите за Тианети?
  Онзи ме дари с недоверчив поглед, но аз бях претръпнал, защото почти всички тук бяха малко или много мнителни. След малко той заговори:
   - Има след един час. Ти да не си от Джебота?
  Аз предварително знаех, че в непосредствена близост до Тианети има две села - Дзебниауреби и Джебота, затова отговорих веднага:
   - Не, от Тианети съм. Всъщност отдавна не живея в страната, но съм родом от там.
  По лицето на магазинера се изписа - все още не успях да го определя, но мисля, че беше успокоение. Погледът му се избистри и той заговори с далеч по-спокоен тон:
   - Влизаш през ей оня вход, отиваш на първото гише, купуваш билет и чакаш. Рейсът идва от Тианети и веднага тръгва.
   - Добре, благодаря ти - отвърнах аз и помахах на човека за довиждане.

  На гишето една млада симпатична продавачка ме погледна с мили очи и зачака поръчката ми:
   - Един билет до Тианети.
  В този момент момичето се вторачи странно в мен.
   - До Тианети! - повторих аз. Момичето взе една бланка и ми написа билета, след това ми го даде и каза цената, като отново ме погледна втренчено.
   - Какво има, да не би нещо да не е както трябва? - попитах я, докато й давах парите.
   - Вие не сте от Джебота, нали?
   - Не, не съм. Защо питате?
   - Няма значение - въздъхна тя и ми подаде билета.
   - Преди малко един продавач ме попита същото. Навярно има някой от Джебота, който прилича на мен.
   - Не, не е това. Но както и да е. Приятен път! - усмихна се младата жена, давайки ми ясен знак, че не иска да продължава разговора.

  До идването на автобуса аз седях на една пейка в прашната чакалня. Мислех си, че ако не друго, то може би ще бъда въвлечен в някаква мистерия. Странен беше факта, че двама човека ме питаха дали съм от Джебота, и след като научаваха че не съм, сякаш се успокояваха. Какво ли толкова имаше в Джебота? Билетопродавачката просто отрече, че там живее човек, приличащ на мен, но и не каза нищо друго. А защо пък Джебота? Та то е едно село с не повече от стотина жители, главно възрастни хора. Само това знаех за него от мимоходните споменавания в приказките на майка, татко или дядо.  
  Малък и мръсен автобус се дотътри пред автогарата и всичките десетина човека в чакалнята тръгнаха към него. Видях, че това е автобуса за Тианети и побързах да се кача в него. Някакъв възрастен мъж безмълвно седна до мен. След малко превозното средство изръмжа и потегли към глухите дебри на Кавказките планини.
  По едно време реших да заговоря мъжа до себе си:
   - Извинете, още колко остава до Тианети?
   - Около двадесет километра - сухо отвърна той, после се зазяпа продължително в мен, след което ме попита:
   - Чужденец си, нали?
   - Не, но отдавна не живея в Грузия.
   - А откъде си? Нали не си от Джебота?
  Въпросът ме резна като бръснарско ножче. Защото макар и да бях любопитен, все пак не очаквах че толкова бързо ще се стигне до същността на моята цел. Навярно ако бях по подготвен, щях да му кажа, че съм от Джебота, но не бях, затова му отговорих несигурно:
   - От Тианети съм.
   - Ахаа, добре. Това е добре.
   - Защо да е добре? Какво му е на Джебота? - запитах гръмко аз. Човекът ме загледа строго, но след малко наведе глава и изрече тихо:
   - Там се намира "Гробището на демоните".
   - Гробището на... какво?
   - Гробището на демоните - повтори той - явно не си чул за него.
   - Не, не съм. Какво има там?
  Мъжът завъртя глава във всички посоки, явно искаше да види дали някой не подслушва разговора, после обърна глава към мен и каза:
   - Не е нужно да знаеш. За колко време се прибираш?
   - Ами за около две седмици, да оправя едни документи. След това ще се отдам на почивка и на разглеждане, защото от много малък не съм идвал тук.
   - Тианети е спокойно градче, с чист въздух и хубава природа. А тези дни ще се проведат традиционните конни състезания. Винаги е интересно, а и тая година ще пеят Вахтанг Кикабидзе и Лея Цуцурмия, сигурно си чул за тях.
   - Мисля че да. Ще видя и състезанията, ще имам време да разгледам всичко, дори ще се разходя до Дзебниауреби и Джебота.
   - Джебота ли? Защо Джебота? Ей, момче, не си играй с огъня! - укори ме той и в гласа му вече се долавяше гняв.
   - Добре, но какво толкова има там? Някакво гробище...
   - Не бъди любопитен!!! - прекъсна ме човекът - Там стават лоши неща. Казвам ти като на приятел: НЕ СТЪПВАЙ ТАМ! ЗА НИЩО НА СВЕТА!
  След острото изказване аз усетих как вълна от страх се надига в мен и ме обзема. Не можех да преценя на какво се дължи този страх - дали заради току що изречените параноичните думи на мъжа до мен или заради страховитата местност, в близост до която щях да живея поне две седмици. Аз сведох глава и не казах нищо, а събеседникът ми се обърна в другата посока.  

  Искаше ми се наблюдавам невероятните планински пейзажи, но не успявах да фокусирам погледа си върху тях. Защото освен че бях доста изморен (все пак пътувах вече трети ден), мислите за "Гробището на демоните" не излизаха от главата ми. Какво ли има там? Дали всички тези страхове са плод на местни вярвания и предразсъдъци, характерни за забутаните селища? Или в това гробище наистина се случат "лоши неща"?
  Унесен в такива мисли аз неусетно заспах. И се събудих в Тианети.

   ... следва продължение...