- Хоро! – викнах пак, май за последно беше. – Мъжко хоро, рамо до рамо, в три реда. На всеки ред – станеник. Първия ред – саби и щитове, втори ред – секири, трети ред – копия. Един до друг, никой да не отстъпя, никой да не се бои. Ние сме стопаните тука, ония са гъгрици, наготово дошли да ядат преко наша нива!

Това ми бяха думите. А турците можеха да ме убият, защото сам-самин стърчах пред тях. Можеха. Но не го направиха. Стояха и чакаха.

А аз сам.

Или чакай. Появи се някой покрай мене. И този беше игуменът на Кремиковския манастир. Заедно с калимявката и патрахила си. Познавах го отдавна, защото беше приятел на Шуна. Ще речете какъв е тоя достолук на езичница с монах. Такъв беше. Пиеха и ядяха заедно, а и стреляха. И още игуменът носеше кой знае откъде хрисовули и пергаменти на старите ни царе, а вещицата му ги четеше, пък той плачеше. И се задъхваше, та не му стигаше въздух от сълзите, а и че беше едър и тежък. И ето го сега – с гол нож в едната ръка и грамаден сребърен кръст в другата, а около него – цял рояк млади дячетия. И хоругви с наши български светци. И пеят. Пеят милите. За спасение, за справедливост, за православие. За българите. Боже! Кога чували се бяха последно такива песни?... При Шишман ли? Или още по-преди него? Кога и да е било, повече е трябвало да пеят. Защото ги пощури. Тия, дето се молеха за мир, вдигнаха нож. И клаха.

С игумена начело децата нахлуха сред поганците и много зло им причиниха, че беше и кръв, и война, а като видяха смелия поп, други от нашите, които се криеха и свиваха, забравиха тия страха си, и застанаха в строен ред, та се пуснаха върху неверниците.

А онези постъпиха, както и си мислех – дадоха крачка назад и същото време удължиха крилата си, та ни хванаха и отляво, и отдясно, а конниците им заобиколиха, че ни удариха в гръб. И паднахме в погански кръг, и нямаше де да се отстъпя, защото неверниците прииждаха отвсякъде. А пък ние, като видяхме, че няма вече да ни бъде и ще се мре, вместо назад, напред тръгнахме и сума ти султански измекяри преломихме, посякохме и заклахме. Чак до портата стигнахме. Ама тия ни удариха отстрани и в гръб и не можехме повече да се противим, че бяхме сардисани, сардисани.

Най-много беди ни причиниха спахиите с конете си, дето сечаха и мушкаха отгоре, отвисоко. И едва-що ние имахме някакви копия, та се противихме, колкото ни беше възможно. И пронизвахме турците, както си бяха на конете, та и самите коне, и животните, горките, падаха, ритаха, цвилеха и гъргореха, а ездачите им се премятаха през глава и си чупеха вратовете, ели пък, останали живи, ние ги мачкахме и кълцахме като гниди и пиявици, каквито са. Но ония бяха повече. И надвиваха. В бъркотията на боя ми се мярна пак кремиковския игумен. Залиташе и махаше с меча си нашироко. А с кръста се бранеше и го подлагаше под ударите на турските ятагани. Изнемогваше. Че беше сам. От неговите дякончета никой не беше останал. Само знаменосецът, който стискаше хоругвата с лявата си ръка. Защото дясната му я нямаше. Образът на свети Георги преизобелно беше оцапан с кръв и тая същата кръв се стичаше надолу по дръжката на пряпореца. И нямаше чудеса, ни ангели, ни Божия слава, а едно изплашено момче, дето се чудеше накъде да се обърне и как да се спаси. Осакатено, подгонено. Боже, Боже, прави Боже, това ли ти е справедливостта?... Толкова ли си кръвожаден, Господи, та ти харесва да гледаш как децата измират в твое име?... Не ти ли стига, че си облякъл в черно тия дякончета и ги беше обрекъл да са без жена и милувка цял живот, ами сега и ето – кълцат ги на парчета. Като зайци. Като агнета. Що ти бяха сторили децата, Боже, защо позволи да ги избият?... Какъв Бог си ти, кога гледаш да избиват невинните и поругават непорочните и не пращаш своите херувими и серафими с техните огнени мечове да въздадат справедливост?? И ако трябваше жертва да станат, не можа ли да вземеш първо мен, както е прилично, че съм им началник и като началник трябва да съм преди тях в лошото, и че не е редно да гледам хубавите им главици да се търкалят по камъните на София, а моята, окаяната, да е още на раменете ми??

И като мислех това и сякох някакъв еничарин, а друг ме мушна в корема, ето зачуха се гърмежи и онези спахии, които още бяха на коне, изпопадаха и си изпопребиха като отрязани, а в железния досега османски обръч, сключен около нас, се отвори голяма дупка и в нея нахлуха хайдутите на Баба Новак и с диви викове захванаха да косят поганците и да ни спасяват, и да ни влачат назад. Нас, малцината, които още живи бяхме останали. Пък аз се дърпах и противих, защото исках да вървя напред, а не обратно и исках още да коля турци. Вдигнаха ме на ръце и току-речи ме понесоха към тъмните склонове на Витоша.

Мярна ми се Боюклията, главният байрактарин, пресегнах се, та го хванах за дрехата и закрещях:

- Къде е войводата, взе ли София?

Пък онзи ми кресна насреща:

- Няма го!! А ти си събирай дъха и си налягай парцалите, че душата ти е между зъбите вече!!

А аз го стиснах и още по-диво завих:

- Как го няма, къде е???...

Коравият хайдутин се насълзи:

- Предаден...

- Кой го предаде?

- Нашите го предадоха, неговите другари... Предадоха войводата...