Тъкмо в тоя час докрета баба Петрана, подаде ни тежка бохча.

- Вземи, сине, да има какво да ядете по пътищата. Да ви помага Бог да го намерите тоя пусти цар, че не се търпи вече!..

На мене толкова ми трябваше. Не исках, но едри сълзи отново се затъркаляха по още мокрите ми бузи. Стига си ревал, глупако! Ала и Димо се въртеше настрани, скритом си бършеше очите. И едва можа да продума:

- Сполай ти за доброто, майко! Майка да си ми, че моята е умряла! Нека ти остане храната, зима иде. Нас глад не ни плаши.

Пое Димо Сирак по прашния друм. С него и аз. А бабата ни гонеше колкото може с бохчата. Чувах я как нарежда, че няма да ни пусне така.

Избягахме.

Отново бяхме сами. И аз се радвах, че повече няма да се бъркаме в чужди неволи, а право ще идем на Атон. Блажени вярващите!.. Колко да сме вървели с мир – не е било ден, а ден до пладне.

Влязохме в една голяма гора. Гора! Със столетни буки и дъбове, дето трима души не могат да ги опашат. С мека земя, покрита от изгнила шума, из която рипат сърни и зайци. И един въздух – да дишаш, та да се забравиш. Из тая гора се виеше пътеката. И ние по нея се виехме, че била пряка и скришна. А слънцето една-едва блещукаше някъде отгоре и благодатна сянка ни пазеше от огъня му. Хладно беше и хубаво. И спокойно. Ако си затвориш очите, ще речеш, че няма турци и нивга не е имало.

Имаше.

И още ги има.

Застана Димо и задуши по кучешки.

- Не ми харесва. – рече той. – Не е на добре.

- Какво толкова. – отвърнах. – Пушек. Дървари денуват. Или ловци са наклали огън да пекат месо.

А Димо поклати глава и отведнъж скокна в шубраците. Сурнах се по него, ама де мога да се меря с краката му. Тичаше яко млад елен и само сегиз-тогиз ми се мярваха я бялата риза, я русата коса напред нейде между дърветата. Напъвах се поне да го държа под око. Не дай, Боже, да се изгубим в тоя орман без начало и без предел! Горо ле, горо зелена, къде си ни, горо, довела, защо си ни, горо, проклела?!..

И ето – накрая Сиракът спря. Колибата догаряше. Тлееше по-право, а гъстите валма дим се стелеха навред наоколо, вместо да летят към небето. Току до въглените лежеше мъж. Главата му търкулена по-нататък. Имаше и трупче на момче, полузарито в шумата. Малко видях от него, но то ми стигаше. Въпиеше с ням, безбожен ужас – детски ръчици, разкъсани дрехи и голи меса, и мъка, и поругание.

На един дебел дънер беше приседнала мома. Само по дългата си риза. Отпред на ризата – кръв. Едра, яка мома. Българка.

И отиде Димо, та седна при момата. Ами аз?

Исках да се махна. До гуша ми беше дошло от чужди скърби. Моите ми стигаха. Все ли съм длъжен да помагам? Ето – ще изчезна сред листата и клоните и ще забравя прекършената шия на момчето. Ще се гмурна в някой студен вир и ще се спусна чак до дъното, та да избягам от спомена за малките сгърчени пръстчета, забили се с последно усилие в рохкавата пръст.

Де да можех! Де да можех!

Седнах на Димо от другата страна. И наведох глава, защото онази, отсечената, беше с отворени очи и право насреща гледаше.

- Какво се случи? – попита Сиракът.

А момичето доста помълча, горкото. Накрая продума:

- Беше каквото беше. Не си Господ да го върнеш назад.

Заради мене нищо нямаше да каже. Ала на Димо кой ли би устоял?

- Жив да не е тоя Господ! – горчиво отвърна той. – Но иде Видовден и дошъл е вече. Колцина са и накъде тръгнаха? Кога?

А тя прошепна:

- Двама бяха.

Закри лице с кървавата си риза.

И занарежда напевно:

- Двамина върли душмани, две бесни кучета. Не ми били бесни кучета, най ми били бесни османци. Османци и поганци. Довлекли се и се домъкнали от султански чардаци, от високи миндери бели белици да сбират, бели белици и жълти жълтици. За пуста им турска царщина, за пуста им вера кучешка.

Седнали да ядат и пият, а мили ми татко слуга им стои и им селям чини. Турци му думат, продумат:

„Де бре, голтак гяурино, я да ни дадеш таз мома, таз твойта дъщеря, право на Стамбул да я водим, бела ханъма да стане.”

„Ой ви вази турци-анадолци, анадолци турци еничари, че как се дава таз мома, таз мойта дъщеря? Тя е една на майка, една на майка и на баща.”

„Гяурино, голтак гяурино, че ние такваз търсиме, дето е една на майка, една на майка и на баща. Давай я, давай, предавай и това още младо момченце, момченце, мало детенце, в робия да го изпратим, пари да напечелиме, нови ножове да купим, гяурски глави да кълцаме...”

- Стига! – скочи Димо на крака.

Сепна се момата, сепнах се с нея и аз. Лоши пламъци пак бяха забулили ясните очи Димови. Трепереше.

- Омръзна ми от жалби и клетви! – люто заръмжа той. – И от песни ми омръзна! Искам да се гърчат онези и да плюят кръв. Мъст искам! Ти ми кажи накъде тръгнаха и преди колко време, па после – както те акъл учи!

А тя го загледа зачудено, като че чак сега го виждаше. Посочи с ръка.

- Натам тръгнаха. И преди колко време да е било – колкото да изгори колибата, прави сам сметка.

- Тръгвай! – дръпна ме след себе си Сиракът и забърза по дирите на турците, като сипеше грозни закани и мърсотии. Чак не вярвах, че такива неща излизат от устата му.

Аз свалих торбата с моето и неговото дорамче и я подадох на момата.

- Слушай – рекох й. – тука има някакви дрехи, вземи да се облечеш. Поприготви ги за погребение, както е редно и ни чакай. Ще се върнем!

Сетне хукнах след Димо. Добре, че не се затича, та го настигнах. Но бързаше, бързаше из гората и бълваше змии и гущери, псуваше страшно Мохамеда и всички покрай него. Скоро ризата залепна за гърба му, не толкова заради жегата, а от бяс. Дръпна я с едно движение и ядно я запрати в трънаците да не му пречи. Не можех да я оставя там – беден, нямаше си друга. Полека я откачих, прибрах я и пак припнах да го гоня. Нито смеех да му говоря, нито да го успокоявам. Димо, Димо, не знаех какъв си бил!..

Лесно ги намерихме онези. Нали бяха господари, не си разваляха рахатлъка да търчат из пущинаците. Бавно, полека, що е време – все е пред нас... Това „полека” им изяде главите. Докато разберат какво става, Димо шибна първия през гърлото и го остави да мре. След едно мигване на окото вече беше съборил и втория, и безумно го мушкаше с ножа си в корема. Безброй пъти, докато онова нещо се превърна в гмеж от плът, черва и лой, че беше дебел поганецът. А Димо все мушкаше и мушкаше, крещеше някакви несвързани работи за поругани жени и деца, за запалени села и къщи. И Шуна викаше, и сестра си, и майка си, и разни други хора. За себе си нищо не чух. Накрая Сиракът изпусна ножа, претърколи се настрани и зарида. И плака той дълго, отчаяно и диво. Чак до привечер. Малко по малко се умори и само можеше да скимти и да хълца. Тогава се приближих несмело и му подадох ръка.

- Стани!

А той се обърна към мене. С подпухналия си лик и хубавия стар Димов поглед. Подкрепих го, изправи се. Голите му гърди бяха оплискани с кръв целите.