Тъкмо в тоя час докрета баба Петрана, подаде ни тежка бохча.
- Вземи, сине, да има какво да ядете по пътищата. Да ви помага Бог да го намерите тоя пусти цар, че не се търпи вече!..
На мене толкова ми трябваше. Не исках, но едри сълзи отново се затъркаляха по още мокрите ми бузи. Стига си ревал, глупако! Ала и Димо се въртеше настрани, скритом си бършеше очите. И едва можа да продума:
- Сполай ти за доброто, майко! Майка да си ми, че моята е умряла! Нека ти остане храната, зима иде. Нас глад не ни плаши.
Пое Димо Сирак по прашния друм. С него и аз. А бабата ни гонеше колкото може с бохчата. Чувах я как нарежда, че няма да ни пусне така.
Избягахме.
Отново бяхме сами. И аз се радвах, че повече няма да се бъркаме в чужди неволи, а право ще идем на Атон. Блажени вярващите!.. Колко да сме вървели с мир – не е било ден, а ден до пладне.
Влязохме в една голяма гора. Гора! Със столетни буки и дъбове, дето трима души не могат да ги опашат. С мека земя, покрита от изгнила шума, из която рипат сър ...