Гробът на Димо: Пропаст

Свести ме земетръс и човешко крещене. Около мен всичко се люлееше, камъни хвърчаха навсякъде, скалите шумяха заплашително, а леден вихър фучеше и се извиваше, та вдигаше прахоляк и го мяташе в лицето ми. Откъде тоя вятър под земята се намери, ще попитате. Не знам. Знам само, че там беше. А посред фъртуната се чуеше мощният, несвой глас на Шуна, която широко беше разперила ръце, а косата й се вееше като побеснела:

- Ци, Чръвъ, Ша, Ща!..

- Йеръ, Йеръй, Етъ!... – поде тая страшна песен Богданчо.

По-силно и от нея викаше, затаил вцепенения си взор в лампата, която пък пръскаше лъчи и пламъци, жужеше и туптеше като нещо живо, нещо невиждано, невъзможно и необяснимо.

- Ю, Я, Енъ, Онъ! – съвсем полудя Шуна.

- Йенъ, Йонъ! – ревна Димовия брат от дъното на изтерзаната си душа.

Тогава блесна нечовешка светлина и гръмна гръм. Всичко се разлюля и заметна още по-могъществено. От тавана на пещерата се откъсна цяла плоча, която без друго щеше да пребие Богданчо, ала Шуна бързо го блъсна назад. Но себе си не можа да отърве. Плочата я повали и затисна.

Еничаринът изкряска като събуден от страшен сън:

- Защо направи това, вещице? Защо ме спаси???

Около нас светът се рушеше. Тънки пукнатини лазеха навсякъде, сипеше се прахоляк. Пещерата продължаваше да се тресе. И бучеше.

- Не мога да те оставя... да умреш. – рече на пресекулки Шуна. – Обичам го... а ти прекалено много приличаш на него!

Рипна Богданчо и се опита да повдигне камъка. Ала не можа. Никой не можеше.

- Махай се от тука! – напъди го чародейката. – Бързай да се спасиш. Да не съм погинала напразно!

Онзи заудря немилостиво с юмруци по главата си, завърна и затича навън. Сълзи се лееха от безумните му очи. Аз пък – точно обратното – втурнах се към моята вещица. И попитах същото като него:

- Защо направи това, Шуно?

- Така трябваше... - едва-едва ми отговори. – Аз реших как да стане. Аз го поисках!

- Ама защо?!? На кого ни оставяш?

И тука за последен път видях присмехулната й усмивка.

- Ако поп бях, щях да кажа, че на Светата Троица ви оставям... Но аз не ви оставям! С вас ще съм... завинаги! – рече ми тя с една особена, непривична за нея нежност. – А ти... ти като довършиш книгата, да му я дадеш и да го целунеш!

- Каква книга?! Кого да целувам? Нищо не разбирам! – проплаках и аз като Богданчо.

- Ще разбереш! – отвърна вещицата.

Дойде нов трус – още по-страшен. Скалата под Шуна се разцепи и тя пропадна в пропастта, заедно с лампата и плочата, дето я затискаше. От дълбините блъвна огън. Отстъпвах гърбом назад и не можех да се откъсна от тази страховита гледка. Таванът на пещерата не удържа повече и се срути с цели талази пръст, трошляк и какво ли не още, които я засипваха отгоре и унищожаваха. Едва успях да скокна навън. Хълмът, в който беше вкопана Малката пещера, вече го нямаше. Вместо него безподобна гмеж от ташове, преломени дънери с изтръгнати корени, от могили и ровове. Личаха из тях и някакви странни бели клони не, а повече приличаха на дълги лъскави кокали на Бог знае какви животни, умрели преди хиляди години. И това беше. След време, когато се озелени земята и дървета пораснат отново, на никого не би му и хрумнало даже, че тука е имало пещера. По какво да познае? От нея нищо не е останало.

Обърнах се. Слава Богу, магарето си стоеше там, където го бях оставил. Чудех се дали е смело, или мързеливо. Пред него цяла планина се срути, а то маха с дългите си уши и дъвче някаква тревица. И Асан ага магарето гледаше. Или по-право ковчега на гърба му. Димовия. И дълго остана така, а сълзи все стичаха се по прашните му бузи. Аз чаках. Какво можех да направя? Накрая тръсна глава Богданчо и ми рече:

- Върви! Върви да го заровиш! Време е!

Припнах бързешком и хванах оглавника на магарето. Да не вземе да размисли, какъвто е полудял...

- Чакай! – спря ме еничарина.

Ах!.. Застанах. Какво сега?

- Махни това от мене! – и извади Богданчо от пазвата си царския златопечатник на Пещерския манастир. – Не го искам. Гори ме!

Поклатих глава и прибрах хрисовула. И пак поведох магарето.

- Чакай! – отново ме повърна онзи. Подаде ми окървавения нож, с който беше заклал албанеца.

- Дръж! Не ми трябва повече!

Въздъхнах и поех мълчаливо студеното желязо. Тръгнах. Трети път. И Асан ага нищо повече не каза. Оставих го назад. Вървях. Но не на връх планината. Не още. А към селото Егълница. Отидох при ковача и измолих от него кирка и лопата. И въже. Още длето и чук.

Еничаринът пък поел към Пещерския манастир да си прибере хората. Ама като стигнал там, никого не намерил. Само димящи руини и овъглени трупове. От светата обител здрава керемида не била останала. Или жив монах. Пустош и съвършена разруха.

Така и не се разбра какво точно побивало. Едни казват, че отведнъж треснал небесен гръм, турчин се хванал за гърдите и паднал мъртъв. И аверите му всичко за отмъщение свършили. Други разправят, че монасите захванали литургия, а ония, поради простотията си, помислили, че се вдига бунт и ги избили. Според трети поганците още от самото начало си били решили да запалят и ограбят манастира. И така и направили. Нищо, че им казал агата да мируват.

А Богданчо, като помирисал отровните пушеци, като видял как псетата влачат човешко месо, като настъпил потрошени икони, дето се валяли в калта, хвърлил се по очи в същата кал и той. И пак заридал, заплакал.