Пък аз забравих, че ме е страх от смъртта, забравих и корона, и чудесии, всичко излетя от главата ми. Знаех и исках само едно. Да спре. Да млъкне. Не ме беше грижа, че е промушена, че я боли, че умираше. Само да млъкне! Съдете ме както щете, ама тоя ужас не се издържаше. Чу ме някой дявол, та изпълни молитвата ми. Утихна. Сила не ù остана да пищи... Лежеше, простряла ръце настрани, искаше да измъкне острието от корема си, но то се забило здраво и не мърдаше. И кръв. Навсякъде... Окървавено, плизнало... А Шуна направи крачка към нея и рече не, а заповяда:

- Пей!

Не знам аз що да съм сторил и как са ме видeли отстрана, ала рицарят захвана да се кръсти и да реди молитви.

А личеше, че е безбожник.

- Какво сте ме зяпнали такива! – тихо и ядно изотрече Шуна. – Не съм си загубила ума. Вижте!

И ни посочи кристала, който преграждаше пътя ни. Онзи, несломимия. А по него личаха тънки пукнатини, покрили го като ситна паяжина нашир и надлъж.

- От гласа ù е. – промълви вещицата. – Толкоз е ясен и тънък, че е накарал камъка да затрепти с него. Меч не може да го пръсне, но гласът ù може... Така било писано... Никой не ще избяга от съдбата си. Трябвало да доведа девойка, дето нито мъж, нито своя кръв е виждала. Чудех се защо. А то било заради гласа ù. Само глас на девойка ще счупи кристала, нищо друго...

- Пей, нещастнице, пей, пей! – кресна отведнъж Шуна грубо и диво. – Пей, смъртнице, пей, робиньо, пей, да се чуе, да се знае, че мре българка не с плач, а с песен. Пей сега, че няма да пееш ни на любе, ни на дете, ни над люлка, ни над попрелка... Пей, че турски нож пее през бащино ти огнище и вади майчино ти сърце! Пей за последно, опустелице, тая песен ми пей, първата, дето си мляко с нея сукала и дето те в кош приспивала!..

Крещеше чародейката и размахваше ръце, заканваше се на кого ли и на какво?... Беснееше. Лютееше. И страшно беше. Пък аз... така... Вместо да се плаша, търсех да видя нейните очи. Знам, че ù се искаше да заплаче. И щеше. Но не можеше. Молех се да пролее сълза, една поне. Но нямаше да го бъде. Никога. Защото беше вещица. Съвестта на българите. Бива ли съвест да плаче? Тя буди. Обвинява. Търси сметка. Сече. Не е важно на кой се Бог кланяш. Съвестта ти, ако не е чиста, ще те посече. Така си мислех. Мисля същото и досега, толкова години по-късно. Но ми се иска да беше другояче.

И се чу глас. Глух и немощен. Пееше. Каква е тая песен, може ли това да е песен, все едно изкуфял поп си мърмори нещо на гробища... Едва-едва извираше изпод побелелите ù устни, изпод кървищата и посмъртицата:

Янка на мама си думаше:

Мале мо, стара мале мо,

На меня ми се, мале, додяло

От тия турци, загърци,

Чужда копан да копам,

Чужда жътва да жъна...

Защо са ти, народе мой, толкоз жални песните – все за оран, за копан, за мъка... Защо не си като гърци, като сърби... дето само жени и кръчми са им в главата... „Изкарах хиляда, потроших две хиляди...” Това са. Ами ти? Мой нещастен български народ...

Пък пустата мома пееше. И песента полека-лека крепнеше и се издигаше, и звучеше, а ехото я поемаше и усукваше насам и натам, но не можеше да я заглуши и наддума...

Ще ида, мале, ще ида,

При Димо, при Сирак,

При русия Димо, при хубавия,

Турци да бия, да коля,

Песен войнишка да пея,

Кървав байрак да вея...

Ревнах. Търкаляха се по бузите ми едри, горещи сълзи и хич не ме беше еня какво ще каже вещицата или онзи в железните гащи... Ех, Сирмо, Сирмо... това ли ти е била приспивната песен, това ли си пяла на децата си в люлката?... За Димо... че го обичаш... Има ли някой да не го обича, нали в това мръсно време той ни е знамето, той ни е държавата, той ни е надеждата... Какво ли е било някога, когато сме си имали нещо свое и българското е блестяло и светлеело напред пред всички народи?... И не е било нужно да обичаш едного, защото всички са били същите. Една войска, армия от Димовци. Силни, справедливи, неустрашими. Мъже. Българи. Затова ревях... че някога е било, а сега не е... А вие, вместо да ми се смеете, плачете заедно с мене или се турчете и поциганчвайте, че ако държите за българското, нищо добро не ви чака...

А онази смъртница все пееше и колкото пò на края отиваше песента, толкова по-здраво звучеше и мачкаше всичко по пътя си, беснееше и трещeше като гръм, като фъртуна...

‘Га ли ме, мале, убият,

Убият или обесят,

Тия турци, загърци,

Да не слагаш камък на гроба,

Ни дълбоко да ме кòпаш,

Че няма мирно да лежа,

Гроб ме, мале, не трае,

Не трае, не иска,

А’ли ме гроб не иска,

Димо ще ме прибере,

Русия Димо, хубавия...

А Димовото име ечеше и кънтеше, понесено от гласа на девойката, такова едно... отчаяно, чисто, високо, та всичко затрепери и като че политна нагоре заедно с песента.... Ех, момиченце клето, откъде у тебе се появи това чаяние по Димо?... Ти го не знаеш Сирака, нивга не си го виждала... Майка ти го знае и го е виждала. И го обича. Тя ли ти я предаде тая обич с милувката  и млякото си?... Ще излезе правда, което съм слушал от старите, че вярна любов не умира...

Ехо ли беше или повтаряше тя отново и отново:

... Димо ще ме прибере,

Русия Димо, хубавия,

Димо, Димо Сирак...

Хубавия...

Русия...

Пукна се проклетото стъкло, строши се кристалът, пръсна се отведнъж и ни посипа с отломките си. А онези, които досега още се държаха нависокото, заваляха изотгоре като дъжд и промушиха момичето на повече места. Скочих към нея, но Шуна и рицарят ме хванаха и ме повлякоха по освободения друм към короната. Исках да им избягам, ала не можах. Носиха ли ме, дърпаха ли ме, не знам какво правиха, но спасиха един живот. Заради тях съм жив. А гласът на Сирмината щерка се чуеше още дълго зад нас из ходниците на пещерата. И досега сигурно е там...