Грях

Виола се занимаваше с билките, които вече бяха изсушени, подреждаше ги в хартиени пликове и ги надписваше, когато на врата се почука. Къщата й винаги беше отворена за всеки, който имаше нужда от билка за своята болка, а също така и за всякаква друга помощ. 

   -Влез, отворено е - викна тя към вратата и продължи да прибира билките. 

   - Добър ден, Виола! Дочка се казвам и идвам да моля за помощ...-с глух глас проговори жената, покрита от глава до пети с черни дрехи. - Много голям грях сторих и те моля да ми помогнеш, да ме научиш как да живея с него... Сили нямам...вече... Всеки ден се моля да легна и аз в гроба до мъжа си Стоян и до сина ни Петър... Но не става... Ей ме, минават дните, а мъките ми не свършват... Дай ми някоя билка, да я изпия вечерта и да не видя сутринта... Моля те... Защото Господ не ме прибира, макар да сторих нещо ужасно... Не знам и аз, може би така ще платя повече за стореното... Като живея, а съм мъртва отвътре... Нито съм с живите, нито съм при мъртвите... 

   Виола беше спряла заниманието си, гледаше слабата женица с изпити от мъка очи, които бяха пресъхнали. От цялото й същество лъхаше страдание. 

   -Дочке, не знам кой те е изпратил при мен за такава билка, но тук няма да я получиш, бива ли така, коя съм аз, че да ти помагам да влезеш в нов грях! При мен идват хора за помощ, да, но не такава помощ. Виждам, че страдаш, но ако искаш да ти помогна ще ме оставиш да го направя по моя начин! - Виола толкова категорично заяви това, че Дочка нямаше друг избор, освен да се съгласи. Подаде набързо вързопа, който носеше в чантата, отново черна забрадка, сигурно нямаше други цветове в гардероба си, после се сбогува с вещата :
   - Ето, тук е всичко, сложих в кърпата паричка, така трябва, знам. Виж как ще може да ми помогнеш, моля те, но повече не издържам да живея така, шест месеца са това, не са ден и два... Довиждане, Виола, ще дойда когато ми кажеш. 
   - Ела след три дни - каза й Виола и я изпрати до вратата, като й подаде плик с билки. - Вземи, прави си чай и пий от него сутрин и вечер, да си успокоиш нервите, че то от тях почват болестите. Довиждане, Дочке! 
   - Благодаря, Виола, ще правя, ще пия, благодаря! 
Вещица беше Виола... Познаваше човешката мъка, но добре знаеше и греха човешки. Тук усети мъката, болката, безсилието, безизходицата, но не видя грях...
Започна веднага да работи върху забрадката на Дочка. Не искаше да й казва нищо предварително, затова и нищо не я попита, искаше сама да види и прецени състоянието й, по енергията...
А ситуацията не беше лека... Ето, Виола видя как Дочка е загубила мъжа си, в катастрофа, спрял да смени гума в аварийната лента на магистралата и...един ТИР го помел... Много страдала Дочка, със Стоян добре се разбирали... Синът им тогава бил на 20... Приел тежко загубата на баща си, изпаднал в депресия, започнали фобии, не искал да учи, да работи, не излизал от къщи... А после дошла и болестта... Страшната диагноза, мъчителните дни и нощи... Особено нощите, когато болката не му давала покой и не само на него... Дочка, плачеща денонощно, опитвала всичко, всякакви консултации направила, лечение в чужбина... Добре, че имала имот за продаване, та успяла да плати... Но ракът не се предал... Петър обаче се отказал от живота... Вътре в себе си бил вече мъртъв... А болките му... Не спирали... Нямало болкоуспокояващи, които да му помагат. Изписали морфин. Дочка му правела инжекциите, така й казали лекарите, а ако няма успокоение и от това, да вика спешна помощ... 
Виола видя, как един ден Петър лежал и виел от болки. Дочка вече му била сложила инжекция сутринта. Рано било за друга, а Петър я гледал и се молел за нова доза... Да спре болката поне за малко, да заспи и кошмарът му да свърши... Нетърпимо... Боляло го нетърпимо... Дочка обаче не смеела да му сложи нова инжекция... Повикала бърза помощ. Още като обяснила за каква болест става въпрос й казали, че ще трябва да почакат. Имало други спешни случаи... Звъняла втори път, час и половина след първото обаждане... Отново казали да чака... След още час и половина, време, което й се струвало месец, звъннали от спешната помощ. Да питат няма ли промяна, няма ли начин да го закара в болница... Дочка отменила линейката, казала че болката е утихнала... 
А Петър я гледал с молещи очи... Казал й:
   - Мамо, помогни, от тази болка и да умра не мога... 
После загубил съзнание... Повече не се събудил... А Дочка благодарила на господ, че го е избавил от мъките... 
После започнала да се обвинява, че не е направила всичко, че не го е закарала в болница, там може би... 
И така до този ден, когато мъката, съмненията и убеждението, че е извършила грях спрямо детето си не я довели в дома на Виола. 
Вещата работи с часове, чисти енергията на спомените, работи за приемане на болката и случилото се, опита да върне желанието за живот в душата на Дочка.   
И така три дни. 
На третия ден Виола я посрещна в дома си. Жената отново дойде цялата в черни дрехи, но този път беше без кърпа на главата. Здрава, чисто бяла коса стоеше сресана на път и стигаше до раменете й. Погледът й беше ясен. Мъката още и вероятно винаги щеше да е в очите й, но беше спокойна. 
   - Добре си дошла, Дочке. Добре си, нали? Знам какво си преживяла, видях. Не ти е лесно, знам, но нямаш вина, нямаш грях... Не можеш да спасиш никого ако той не иска да живее, децата ни не са наша собственост. Имат си свой път от раждането и каквото и да правим, не можем да го променим. Можем само да се молим, да помагаме, колкото е възможно... Колкото ни е позволено... Ти си направила всичко, даже повече от всичко възможно. И да го беше закарала в болница изходът щеше да е същият, но душата му нямаше да е така спокойна, както сега, когато си е отишъл в дома. Той, Петър, винаги е до теб, ти понякога усещаш присъствието му, знам. Не се плаши, мъртвите не са в гробищата, около нас са. Световете ни не са на различни планети, тук са... 
  -Да, Виола - каза Дочка, усещам го, понякога сякаш ме милва по косата, както правеше като бе на три... Благодаря ти, приех смъртта му, тези дни сякаш някой ми прошепна, че грях нямам и че каквото и да направех преди шест месеца изходът пак щеше да е същият... Даже вчера, Виола, на портата ми застана едно момиче, на годините на Петър, минаваше да продава апарати за кръвно... От врата на врата... Хем да е в полза на някого, да не се налага да ходи до магазин, особено възрастните, хем да си докара някой лев... Говорихме, сираче, живее в защитено жилище, приютили я, че след дома нямало къде да иде... Никого си няма... Но трябва да освободи стаята. Търсеше квартира, която да може да си позволи... Пуснах я вкъщи. Хем ще ми е другар, хем ще е добре за нея. Пък може и да ми помага и да й оставя къщата. Нали съм сама и нямам наследник... 
   - Браво, Дочке! В живота и грях да извършиш, а ти не си, но дори да извършиш, ако се разкаеш и направиш добро, ще си възнаграден. За грешка има и прошка. А ти си приела, че вършиш грях спрямо сина си съвсем неоснователно. Ето го Петър, стои до теб и те гледа с обич и благодарност. Казва ти, че се радва на това, което си направила за момичето и че няма да си сама. Той затова често е около теб, защото те мисли. Сега е спокоен. Тръгна си. Да знаеш, Дочке, на прав път си. Така трябва да се живее, този живот сами сме си го избирали преди да се родим, всичко се случва с цел и всеки ни предава урок, било човек или ситуация. 
  Този живот е да го живеем доколкото можем и според неписаните божии закони. 
   - Благодаря ти, Виола, господ здраве да ти дава, не знам какво щях да правя без теб! - каза Дочка с искрена благодарност. 
   Виола я изпрати, подаде й ново пликче с билки, даде заръки, благослови я и се прибра вкъщи. Нейната персийска котка Минош я посрещна и се отърка в краката й. Виола я взе в ръцете си и седна с нея до прозореца. 
   -Да, много болка има по този свят, Минош, много, но и много радост ни носи. Всеки ден е благословия, след всеки дъжд изгрява слънце, нали? 
   Виола галеше котката по гърба и се усмихваше. А мислено благодареше на Вселената и висшите сили, че и този път успя да помогне на тази страдащи душа да намери пътя и да спре да се вини в грях.