Хайку за Дончето

  – За ваша утеха, и хората не винаги са способни да разпознаят гения, поне докато е жив. Мен – продължи Джулиано, – повече ме безпокои другата страна на нещата. Правилна ли е методиката, според която информацията се определя като повторна? Известно е, например, че Шекспир е заимствал много сюжети от Бен Джонсън, а той, от своя страна, нерядко ги е вземал от хрониките. Ами ако на това основание Питон сложи под ножа „Ричард III“?

                                                                                 Георгий Шах, „Питон“

  Напоследък много се чудя дали да не участвам и аз в някой конкурс. Че пиша, пиша, и то – бая отдавна, ама знам ли ги ония журита там какво харесват и какво – не, че да им уйдисам на акъла!

  Първо да видим конкурсите обаче. Кой да е, кой да е, онче-бонче – ще ни каже интернета. Бръквам аз напосоки и изваждам един конкурс – за хайку. Хайку не мога да пиша, обаче то е лесно! Природа-мрирода, сезони някакви, малко сълзи и сополи, тук-там изчанчени метафори – и готово. И е кратко, та чак пее! Само за мен работа! Ей сега ще му спретна едно!

  Така! Тема на конкурса: „Пищен цвят“. Подтема: „Есенен дъжд“. Замислих се. За есенния дъжд е писано много, как да постигна тук оригиналност? Пък и някакво противоречие ми се чини в темата и подтемата – уж пищен цвят, пък есенен? Някакво единство и борба съзирам, някаква скрита парадоксалност, която аха-аха да излезе наяве. Да се хванем за парадокса тогава! Нежно да е, лежерно, прозрачно, въздушно, нечерно, може и вечерно, защото сега е вечер, обаче да е и утринно, за да е оптимистично!

  Поглеждам през прозореца и през веещите се от лекия есенен ветрец клони на липите пред блока виждам на покрива на приключилата работния ден отсрещна поща – кацнал гълъб. Пиша:

  работи ми пощата

  есенно листо

  пише по въздуха

  Готово! Нищо работа. Сега остава да пусна произведението през програмата за откриване на плагиатство „Плагценз“, която някои наричат Плацента, и съм тип-топ. Щото те и на конкурсите си имат такава и аз да си вържа гащите, нищо че току-що го написах, гледайки през прозореца и описвайки това, което виждам. Програмата е нова, последен писък на изкуствения интелект, но вече е внедрена навсякъде. Така те избавя мигновено от терзанията „Да бъдеш или не плагиатор!“, както гласи рекламният ѝ слоган. А аз не искам да бъда плагиатор, искам да спечеля конкурса. Тъй че пускам прясното си, топло-топло още произведение в бездънната паст на търсачката. Резултатът идва след секунди, а аз чета и не мога да повярвам на очите си:

  „Плагиат – 99,99%“, гласи безапелационната присъда на машината. После на екрана се появява шарено кошче за боклук с печална муцунка и току-що роденият ми шедьовър, разпаднал се вече на отделни буквички, безжалостно бива изсипан в зеещата паст на тази иначе тъй миловидна и уж безопасна рециклираща иконка. Ей сега оттам ще се изстреля това, което програмата смята за оригинално и използваемо. Бум! Муцунката повръща една единствена дума: „по“.

  По? Само това ли? След миг идват и основанията за „присъдата“: цели четири стандартни страници (1800 знака, по 60 знака на ред, включая интервалите).

  За разлика от мен, немногословната, програмата се оказа направо оратор!

  Прокарвам поглед по редовете – Таймс ню роман, 12 пункта:

  Разбор на оценката:

  1. По думи: „работи ми“ – 8 483 569 470 съвпадения, „пощата“ – 12 899 347 328,56 съвпадения… Нататък до края – подобни ужасяващо големи цифри.

  2. По словосъчетания: „работи ми пощата“ – 5 358 327 съвпадения, „есенно листо“ – 7 398 244, „пише по въздуха“ – едва! 2 385.

  3. Общо звучене: „Липса на смисъл“ – няма пряка логическа връзка между „пощата“ като институция и есенните листа, падащи от дърветата. Местоимението „ми“ в израза „работи ми пощата“ е имплицитно посегателство върху държавната собственост на „Български пощи“ ЕАД, в частност – на Министерството на транспорта и съобщенията. Ако се има предвид личната интернет поща на автора, това би трябвало да се отбележи изрично, за избягване на недоразумения.

  4. Едната стотна оригиналност е за предлога „по“, който е и част от думата „пощата“, образувана от същия този предлог и разговорния глагол „ща“ (искам). Ако думата се разбие на съставните ѝ части, ще се разкрие имплицитно съдържание, а именно: „пò ща та“, което в някои български региони, включително в този на авторката, може да се тълкува като „повече те искам“ . Това е несъмнено принос за българската поезия, респективно – за българското хайку, и затова подлежи на рециклиране.

  Следваха още стотина точки основания, но аз спрях да ги чета. Обърнах само на последната страница, където крайната, сто и петнадесета, точка беше въпрос: „И къде е дъждът?“, а на бонуса за политкоректност отдолу се мъдреха цели нула (0,000) точки.

  Затворих съвсем обезкуражена „Плацентата“, доброто ми настроение – в петите, че и извън тях.

  Каква ти тук политкоректност бе, братче? Нали описвам природни картини! Откога и пейзажите станаха да или не политкоректни?!

  И какво да го правя сега това мое едничко оригинално „по“? От една дума хайку не става. Или става? Не, ще напиша нещо съвсем ново. Оригинално и зашеметяващо! И не имплицитно, а съвсем експлицитно. Хама-ха!

Погледнах аз пак темата и пред уморените ми от четене на абсурдни основания очи буквите започнаха да се мержелеят и да се размиват и накрая ми се стори, че не „пищен цвят“ пише там, а „пощен“, а после това „пощен“ стана „пиштен“, после думата започна да се разпада и се получи „пиш тен“, след туй „пиш щем“… Отвърнах очи от екрана. Срам ме хвана от тия пищни пиш-превъплъщения!

  Срам не срам, трябва да се печели конкурс. В който да е включен и дъждът от подтемата. И да сме оригинални!

  Загледах се пак през прозореца. Ща не ща, природата е най-добрият вдъхновител. Гълъбът почистваше с човка перата си, после погледна към мен, вторачена в него, плесна с криле и отлетя. Дъжд още нямаше, но ще му турнем един, колко му е! Ние ли не сме виждали дъжд да пише по стъклата! Обаче да е оригинално. Ей тая пуста оригиналност ще ми изяде главата! Колкото и да се пощи гълъбът до пищисване на покрива на пощата, може само някое перце да изръси, но не и оригинална идея. Момент-момент! Ей, Донке-бонбонке! Ама ти си гениална!

  Седнах аз пак пред компютъра и ето какво сътворих:

  на пощата пощя се

  пикà срещу вятъра

  дъжд до пищисване

  А така! Хайде сега в Плацентата! Отговорът дойде скорострелно: „Произведението не е плагиат. Оригиналност: 99,99%.“

  Хвърлих един бегъл поглед на основанията. Думите „пикà“ и „пищисване“ имаха общо нула (0) процента съвпадения. Което ще рече, че никой досега преди мен не се беше досетил да ги използва в хайку стихотворение. Хак им е на плагиаторите! Имам си вече нов шедьовър. Е, гълъбчето пак остана имплицитно, но нищо – то е ясно че за птица става въпрос, кой човек би се качил на пощата, за да се пощи, и то сам!? Най-голямата изненада обаче беше точката за политкоректност – цели седемдесет (70) процента! Причината за този тъй висок резултат не ми стана много ясна, но какво от това?

  Бързичко изпратих новоизпеченото хайку и също толкова бързо получих отговор. Бях спечелила конкурса! Наложи се от вълнение да изключа компютъра и да пия един валидол. После пак го включих, за да разбера как да си получа наградата.

  Обаче нямаше да я получа. Конкурсът бил анулиран. Имало някаква грешка в програмирането и Плацентата била отменена, барабар с нея – всички резултати от конкурси, при които е била използвана.

  Сега ровичкам из паметта на компютъра си и се мъча да си възстановя първото хайку, но оная чума е изтрила всичко, включително и муцунката-кошче. А моята собствена памет е като омагьосана – колкото и да се напъвам, не мога да си спомня и думичка от първоначалния вариант. Сякаш огромна гъба мухоморка е минала през мозъка ми и е заличила всичко нежно, лежерно, вечерно и утринно и оттам изскачат само „пикни“ и „пищисвания“ – нищо друго!

  „Табула раза, табу зараза!“, си казвам с мъка аз и се заглеждам пак през прозореца.

  Но гълъбчето вече го няма там. Няма го!

  Жалко и за зяносаното ми хубавичко плагиаторско хайку! Много жалко!

27.09.2025