Хан Тервел седеше на леглото си. Погледът му блуждаеше през прозореца,зад който бавно се спускаше мракът. Искаше да остане сам с мислите си и затова се беше затворил в покоите си.Запали сам свещите, защото не искаше никой да нарушава тишината. Изморяваше го постоянното бърборене на хората край него.Понякога се чудеше, как може те да говорят толкова безсмислици? И докато другите бръщолевеха, той мълчеше. А лицето му винаги беше така безизразно,че се чудеха,дали ги слуша. Но той слушаше. Попиваше и преценяваше всяка една дума. И винаги знаеше къде какво става в държавата му. Отгатваше настроенията на човека срещу себе си, преди дори той да се е обадил.
Тервел беше така мълчалив от дете. Детството му беше твърде самотно, защото не бяха много игрите, в които синът на хана можеше да участва. Още по-малко бяха децата,които биха си позволили свободно да говорят с него. Единственият човек, с когото дълго разговаряше, беше майка му,която обожаваше. Понякога се сгушваше в обятията ѝ и дълго плач ...