Те, снежинките, никога не докосват земята, никога не полагат малките си телца върху нея и не се сливат със звука на тишината. Просто падайки умират. Както мечтите понякога умират още в зародиш, защото хората са твърде заети с прозаични неща и са твърде уморени да вярват, че нещата се получават, стига да имаш сили да чакаш. Макар и често пъти не в онази форма, в която те искат, а тази, която е най-добра за тях, колкото и да не вярват в това. Но не онова безплодно и ядно чакане, озлобено срещу всяко едно чуждо нахлуване, дръзнало да наруши тесногръдия им свят, а онова тихо и спокойно очакване, което те кара да се усмихваш само при мисълта, че и ти си една малка частица от този бурен, доколкото му позволиш, свят.
Съвършенство! Едно тихо и замислено съвършенство на природата бяха тези малки, бели снежинки, съставляващи една голяма снежна маса, ако времето навън им позволи. И могат да бъдат много разрушителни тогава. Но вътре в душата си те са по-крехки и от чувствата, зародили се само в ума на наскоро влюбилият се.
Ничка стоеше до прозореца с чело, опряно в хладното стъкло, а малката ръчичка беше опряна в бледата бузка, която от допира почти затваряше едното й око. Но и със затворени очи малкото момиченце можеше да каже във всеки един квадратен сантиметър какво има на двора. Тази гледка то я наблюдаваше десет вече поред години. Само за нея не идваше никой. Ничка, от ничия. Така я бяха кръстили леличките от приюта за изоставени деца. Бяха я изоставили, нейните истински родители. Никога не беше ги виждала, никога не беше чувала нещо за тях, но разбираше твърде много за годините си, че тук, истинските родители, не идват никога. Идват само такива, които искат да си осиновят деца, но Ничка никога не беше сред тях. Тя дори престана да се подрежда сред кандидатите, тъй като разбираше, че нея никога няма да я осиновят. Беше недъгава, почти инвалид. Можеше да ходи, но само с патерици и с чужда помощ. Но и тогава силно суркаше немощните си крачета и се отказваше от дългите разстояния. Бързо се уморяваше и нямаше търпение да седне в инвалидната количка, тъй като краката я боляха неимоверно. Буташе колелата й до прозореца и така ден подир ден се процеждаше като капчица нейното съществуване. Деца идваха и си отиваха. Имаше и такива, които си оставаха тук. Като нея. На тези деца им нямаше нищо, ама на, никой не ги избираше. ”Сякаш сме стока”, мислеше си детето за смазващите детската психика прегледи от страна на евентуалните осиновители. Щом се разнесеше в дома мълвата, че ще идват осиновители, всички деца хвърляха играчките и хукваха през глава да се мият – лица, уши, зъби, с такова старание и усърдие, сякаш никога до сега не бяха ги мили. Всяко преравяше оскъдните си дрешки и обувки и обличаше онези, официалните. Така ги бяха кръстили децата. Искаха да се харесат, да изберат тях, да ги вземат онези хора в обятията си и да им кажат, че цял живот само тях са чакали. Ничка разбра от малка каква лъжа беше всичко още от самото начало. Хората не искаха болни деца, хората не искаха проблеми и трудности. А тя беше точно това. Едно бреме.
Беше на шест години, когато усети, че недъгът й я прави нежелана за осиновителите и престана да се вълнува от появата им. Нека отиват другарчетата й, радваше се за тях и не страдаше много за самата себе си. Можеш ли да се сърдиш на някого за направения избор? Всеки има право на щастие. Тези хора дълго бяха очаквали появата на дете в тяхното семейство, защо сега трябва да се нагърбват с едно болно дете. Така размишляваше Ничка и изучаваше за пореден път двора на приюта. Дори на собствените си родители не се сърдеше. Ами ако и те бяха болни и не можеха да се грижат за нея? Ничкиното сърце можеше да оправдае всеки…
Ето ги пак врабчетата, омърлушени, настръхнали и гладни след поредната зима. Ничка дори им беше дала имена и ги разпознаваше безпогрешно. Зорко следеше дали ще се появи някой нов натрапник, за да го именува незабавно, да го вмести в сутрешната проверка и да го зачисли на нейната кухня, която се състоеше от старателно събраните трохи след всяко ядене. И леличките бяха посветени в това начинание и те с готовност помагаха, само и само да направят живота на това дете малко по-хубав. Но Ничка винаги беше усмихната и никога не се сърдеше. Това дете, от своя страна, по този начин се опитваше да облекчи работата на тези жени, които се грижеха денонощно за нея. Това им беше работата, да, но не бяха задължени да я обичат. А те я обичаха. Особено леля Хайрие, която научи Ничка да чете още, когато беше на шест години. Тази жена беше забелязала, че детето е особено любознателно и бързо схващаше всичко. Нямаше нужда от много обяснения и умееше да слуша. Само така леля Хайрие можеше да направи живота на това дете поне малко по-красив – като му помогне да разшири кръгозора си и да надникне извън пределите на дома. И без това Ничка не можеше да тича и играе като другите деца и разполагаше с много свободно време. Така на шест години и половина тя сричаше и упорито напредваше страница по страница. Леля Хайрие започна да й взима книжки от библиотеката в селото. Детските такива се четяха лесно, имаха големи букви и спиращи детския дъх картинки. С всеки изминал ден момиченцето четеше все по-гладко и по-гладко.
Един ден леля Хайрие влетя като хала в дома, нищо че беше почивният й ден. Беше се запъхтяла и ситни капчици пот се бяха образували над горната й устна. Дълго време тя дъх не можеше да си поеме, за да каже защо е дошла.
- Виж, Ниче, библиотекарката, леля ти Верче, ми разказа една история за едно болно дете. Там, от далечна страна… забравих ù името, пусто му, май… дето изгрявало слънцето, таковата… Та това дете правело едни птички от хартия, изрязвало ги, де, уфф, ама съм и аз, забравих и името на това нещо. И трябвало да ги направи хиляда, за да оздравее. Виж, вземах ти я, да я прочетеш, таковата, може и на теб да помогне.
Жената още дишаше на пресекулки и бършеше с една кърпа потното си лице. Беше тичала почти през целия път от библиотеката до дома, който беше малко извън селото. Леля Хайрие беше вече на години, а и килограмите й натежаваха, но си беше дала зор да стигне колкото се може по-бързо до дома, нищо че днес не беше на смяна. Така беше прегърнала тази история за болното дете с цялото си честолюбиво сърце, че искаше, не вярваше, че нейната Ничка ще оздравее, щом направи хиляда книжни птички. Тя отдавна живееше само със дядото си в една голяма къща на два етажа, която бяха построили с много лишения за своя син, който от години беше отишъл да работи в чужбина и сега живееше там. Имаше работа, дом и семейство и все отклоняваше темата за това, кога ще се върнат, когато разговаряше с родителите си по телефона. За какво да се върнат, да нижат тютюн ли, който ония там, богаташчетата, ще изкупят на ниски цени, а те пак ще преживяват само на картофи и от време на време овнешко, от стадото на баща му. Ялов живот не щеше. Сега имаше пари и пращаше на родителите си. Те обаче не искаха да ги пипат и ги кътаха грижовно, сякаш бяха малко дете. Нека му стоят, като се върне да има, да не чувства нужда.
Ничка пое бавно книгата в ръцете си, притисна я в скута си, погледна леля си Хайрие с тъжните си, големи очи и я дари с най-прелестната си усмивка. Обичаше тази жена. Тя винаги се беше грижила за нея, къпеше я, решеше косата ù и я сплиташе на плитка, помагаше й да се облече, научи я да чете. Така Ничка разбра как един истински родител може да обича своето дете, макар че тази жена не беше нейната истинска майка. Леля Хайрие беше помолила директорката на дома да взима Ничка от време на време в нейния дом, но беше по-добре за момиченцето да не се привързва, защото един ден добрата леля щеше да си отиде, а Ничка трябваше да остане тук.
И остана. Всеки един ден отваряше очите си и трябваше да изживява всичко отново. Глъчката сутрин, суетнята на децата в банята, а тя трябваше да ги изчака, за да не им пречи и да не ги бави, закуската сутрин, после трохите за врабчетата, обичайната гледка през прозореца, игрите на двора на другите деца, техните бързи крака, ритащи топка, скачащи на въже, класните занимания, ако не бяха във ваканция и после обяд, вечеря, сън. Може ли един здрав човек да си даде сметка за тази съсипваща монотонност? Не! За съжаление винаги оценяваме нещата, когато ги загубим. А когато не ги притежаваме по рождение се питаме, какво би било, ако… А такъв човек като Ничка, която можеше, макар и за кратко, да вкуси от онова, което принадлежеше на човек по право – здравето му, имаше възможност да избира. Или да проклина съдбата си, отваряйки сутрин очи и да мрази всички наоколо, задето те можеха, а тя не може да ходи, да тича, да скача, или да приеме тихо съдбата си и да посреща всеки един ден без да роптае. И да роптае, едва ли има смисъл. Няма да промени нищо. И тя го знаеше.
Четеше книгата. Не толкова, че вярваше в това да се излекува, правейки хиляда хартиени жерава, а колкото, за да угоди на леля си Хайрие. Ничка знаеше, че лек за нея няма. Нямаше нищо на този свят, което да накара краката ù да стъпват нормално. Тя никога нямаше да ходи като другите деца. Щеше да си остане завинаги такава, каквато я беше създал Господ. За добро или за зло.
Но как се правят оригами. Кой да ù покаже как. И детето не се е излекувало, правейки хиляда хартиени жерава, а е умряло. Ничка знаеше, че от нейната болест няма да умре, но никога няма да може да прави онова, което правеха другите деца – да се състезава с вятъра, да пуска хвърчила, да гони пеперуди, да скача на ластик, да играе на криеница, федербал, да плува. Все неща, които когато човек ги върши, той не ги цени, а когато не може, той укорява злобно съдбата за това, че му е отнела тази възможност. Мъдростта не идва с годините, тя идва с опита.
И така Ничка реши да изрязва хартиени снежинки. Бяха хубави, не, бяха съвършени. Като малки пеперуди накацали най-красивото цвете в градината, така и тези хартиени снежинки бяха навсякъде около Ничка. Но дори и милион да направеше, нещата нямаше да се променят. Защо леля Хайрие не искаше да разбере това, а с очакване я гледаше в краката. Един ден жената не издържа, просна се в краката на момичето и плака дълго. Трябваше да се пенсионира вече. Но как щяла да вижда своето малко слънчице Ничка. Обичаше това дете от цялата си по детски наивна душа. Тя беше заместила без да иска нейния син и нейните внуци, които виждаше само на снимки. Ничка беше прегърнала хлипащата жена, галеше я с една си ръка по косата, но сълзи в очите й нямаше. Не можеше да заплаче. Не можеше да окайва живота си. Имаше много дълги дни и нощи, през които да обмисля всичко и да плаче на воля. Сега вече сълзи нямаше. Имаше едно безкрайно дълбоко разбиране на нещата, което беше намерило своето място в кротките ù, големи очи. И беше там. И щеше да остане завинаги там.
Годинките се нижеха бавно в дома. Еднообразието полека, но сигурно убиваше по нещо у Ничка всеки един ден. Самият живот се задушаваше между тези четири стени. Ничкините мисли бяха като паяжина, която беше обвила самата нея като пашкул и тя живееше самостоятелен живот. Не, че не допускаше външни хора до себе си, просто те не се бутаха да влезнат в него. Никой не знае как да реагира, когато види някой такъв като Ничка. Дали да помогне, дали да го остави сам да се оправя, за да не го обиди, човек никога не знае. Децата в дома просто бяха равнодушни към нея. Тя не можеше да взима участие в игрите им, а това сближаваше другите помежду им и Ничка оставаше винаги встрани от тях. Четеше по цял ден книги и попиваше всяка дума в тях. Те я пренасяха в свят, който беше различен от нейния, осакатения. Там хората преодоляваха болката и продължаваха напред. Тя как да продължи? Накъде? Къде беше нейното напред? Полека неизбежно приближаваше моментът, когато трябваше да напусне дома. Щеше да навърши пълнолетие и дори и да не искаше, щеше да бъде принудена да си тръгне. Но къде? Кой я очаква? Никой, както винаги. Сякаш това беше съдбата й – да бъде сама. Ничка никога не се беше вайкала, нямаше да го направи и сега. Ще посреща с усмивка всеки ден утрото, както го беше правила винаги и да става това, което денят предложи.
Нямаше и ни най-малко съмнение кой щеше да я чака, когато напусне стените на дома. Леля Хайрие и чичо Али. Възрастната жена грееше като слънце от щастие. Нейното момиченце беше вече свободно и можеше да отиде където и да е. Дали? Къде може да отиде? Директорката на дома я беше свързала с една фондация, която първо искала да я види, за да прецени дали би могла и какво би могла да направи за нея. Леля Хайрие и дума не даде да се издума:
- Как?! Не може! И дума да не става. Знаеш ли аз откога чакам този миг? Цели осем години, дете, осем години през които не престанах да мисля за теб и да си представям този ден. Ти си ми като дете, къде ще те оставя да ходиш сама по тоя свят? Не! Ей го и чичо ти Али и той. Все пита, стаята ти стегнахме, всичко. Специални подпорки за прага скова, за да влизаш лесно с количката. Не! Ние сме се приготвили, чакахме те дълго, детенце! – леля Хайрие започна да бърше сълзите си с края на кърпата си. – Ти си наша дъщеря и точка! И синът ни знае за теб, всеки път в писмата и по телефона само за тебе говорим. И той ще се радва, ако си при нас. – усмивката на добрата жена още повече засия, щом заговори за сина си. – Айде, да тръгваме и кола намерихме. Съседът ни Ванко с радост се съгласи да дойде да те вземем.
Можеше ли Ничка да каже ”не”? Не! Беше толкова уморена и напрегната от притеснение, че с радост се остави в ръцете на тези хора. Човечността им съвсем я обезоръжи. От този ден нататък тя заживя в къщата на леля Хайрие и чичо Али. Сякаш Ничка не беше живяла досега. Живееше втори живот. Обградена с толкова много обич тя сякаш сияеше още повече. Очите ù живнаха, тялото й сякаш се изпълни с енергия и волята й за живот се възвърна. През последните години в приюта Ничка беше посърнала доста. Чувстваше се излишна, безполезна. Но сега просто се оживи с тези хора, чувстваше се благословена. Нямаше никакво значение, че е била изоставена някога. Любовта на тези двама души заличи всичко.
Леля Хайрие имаше златни ръце, научи Ничка на толкова много неща. Да плете, да шие, да бродира. Бяха заети по цял ден. Въртяха едни засукани гозби, та дядо Али понапълня и само пляскаше с ръце в захлас. Преди леля Хайрие нямаше желание дори да готви само за тях двамата. А Ничка никога досега не се беше чувствала толкова полезна и пълноценна. Толкова много неща предстояха да бъдат направени, толкова много и толкова различни от преди.
Животът е шарен и хубав. И особено бързо лети, когато обичаш и си обичан. Годините минаваха неусетно в дома на леля Хайрие. Старците остаряваха пред очите й, а синът им все така не се завръщаше. Той нямаше да се върне никога, но те отказваха да го проумеят. Стискаха болката и разочарованието си между зъбите и остаряваха. Преструваха се пред Ничка, че нищо не ги боли, но тя знаеше, че не е така. Дълбаеше старостта бразди по лицата им, а душите им стенеха тихо. Само Ничка ги чуваше. Тя разбираше всичко. Това дете от рано живееше с болката и я разпознаваше безпогрешно.
Спомина се дядо Али. Замъчи го една суха кашлица още през зимата и си отиде с лятото. Изпратиха го листата с ветровете. Изпратиха го хората от селото, изпрати го Ничка и леля Хайрие. Само синът му не можа. Написа едно дълго писмо на майка си и плака. Не беше безчувствен и неблагодарен син, но не успя да си дойде. Там не е като тук. ”Прости ми, мамо!”
Леля Хайрие се отказа. Отказа се да шие, плете, да готви. Отказа се от всичко. Само от Ничка не се отказа, но притихна съвсем. Гръмкият й смях, който преди разтърсваше цялото ù едро тяло, си отиде с дядо Али. Посърна, стопи се тая хубава жена. Седеше цял ден до прозореца и гледаше безцелно. Не можеше да се застави да свърши нещо. Не само краката ù отказваха, душата ù не щеше. Косата ù побеля, съсухри се лицето ù. Голямо усилие ù костваше да следи мисълта на Ничка и да й отговаря. Отначало леля Хайрие криеше сълзите си, но сега вече не им обръщаше внимание. А един ден просто не стана от леглото. Остана си там и отказа да се храни. На молбите на Ничка да стане, да се облече и нахрани, старата жена отговаряше с още повече сълзи и една няма молба в очите й просто да я оставят на мира. Ничка се разтревожи не на шега. Извика доктора, той я прегледа, но не откри нищо застрашително. Просто леля Хайрие не искаше да живее повече. Беше видяла достатъчно и искаше да се прибере при мъжа си. Ничка не знаеше как да постъпи, затова реши да напише едно писмо на сина ù. След две седмици той пристигна. Хвърли се в обятията на майка си и двамата плаках дълго.
- Сега мога да умра спокойно, сине! – въздъхна тя с облекчение и направи знак на детето си да мълчи и да не я прекъсва. – И да ме укоряваш, че така говоря, и да се опитваш да ме увещаваш, че аз няма да умра – не е нужно, синко, аз си знам, човек винаги знае, кога идва краят му. С баща ти живяхме дълъг и щастлив живот, нищо че ти не беше при нас и така и не можахме да видим внуците на живо. С него се обичахме и разбирахме, надявам се и с жена ти там да се уважавате и разбирате. Разбирам и не ти се сърдя, че там сте изградили живота си и не искате да се върнете. Не се укорявай, важното е да сте добре. Недей да се чудиш какво да правиш с тази къща, продай я и се върни обратно. Но те заклевам, сине, не оставяй тука Ничка сама, тя си няма никого. Тя е като наша дъщеря. Вземи я със себе си, спестили сме всичките пари, които ти ни изпращаше през годините, не сме похарчили и стотинка. А и от къщата ще вземеш. Ничка няма да ви бъде в тежест, тя може да прави много неща, а и може да се оправя сама. Не я оставяй! Обичам те, синко, и ни помни с добро с баща ти!
И хартиените снежинки правят чудеса. Макар и не точно каквото си си го представял. Той, Животът, знае…
© Пепи Оджакова Все права защищены
Не лишавай сайта от даровитото си присъствие, моля те! ❤️❤️❤️