Тя имаше навика, след като се събуди да записва черно на бяло всеки един детайл от сънищата си и след това да превръща листа хартия в самолетче.  След това отваряше широко прозореца и оставяше хартиеното самолетче в ръцете на силния вятър. Вярваше, че ако извършва този ритуал, някой ден сънищата ù ще се сбъднат. Помнеше как като малко момиченце бе запленена дълбоко от хвърчилата, които дядо ù измайсторяваше и пускаше в задния двор на дома му. Искаше ù се да вярва, че вятърът може да сбъдва всичко написано. Дори след години, когато вече се бе превърнала в млада дама, след всеки сън, който имаше, се появяваше желанието да стори същото. Една сутрин тя се събуди истински отпочинала, но нямаше намерение все още да напуска пределите на леглото. Излежаваше се и наблюдаваше сенките по тавана на стаята си, които дървото срещу прозореца създаваше с клоните си. Мисълта грабна цялото ù тяло и я изправи на крака. Потърка очите си и се залови да открие подходящ лист хартия. След като всичко ù беше под ръка, седна пред отворения прозорец и започна да пише, опряла се на перваза, ползвайки всеки възможен лъч светлина, навлизащ в стаята. Изписа целия лист хартия, всяка страна бе изпълнена с думи и завъртулки от всякакъв вид. В очите ù имаше пламък, точно този пламък заселил се там още когато беше невръстно малко момиченце. Наблюдаваше произведението си под всеки ъгъл, следеше за несъвършенства, минаваше с пръст по гладката повърхност и се радваше. Лицето ù грееше. Имаше момент на колебание, дали да се раздели с това, което бе написала, дали да го остави отново в ръцете на вятъра и да очаква все така мечтаното чудо да се сбъдне. Седеше и гледаше в ръцете си. На лицето ù бе изписана искрена усмивка, но в очите ù напираха сълзи. Започна да си спомня всеки един път, в който пускаше хартиените самолетчета като дете. Спомняше си искрата напускаща тялото ù всеки път, щом се сбогуваше с написаното. Затвори очи и мигновено сълзите се стекоха по бузите ù. Ридаеше така известно време докато в стаята вече светлината започна да намалява. Накрая се събуди, явно бе заспала несъзнателно. Самолетчето все още се намираше в ръцете ù. Тя му се усмихна, сякаш бе живо и също можеше да се усмихне в отговор. На шкафчето до леглото стоеше снимка, на която се намираха тя и дядо ù, като в ръцете си тя държеше едно от хвърчилата, които той бе измайсторил за нея. Изправи се, взе рамката и я разтвори. Взе самолетчето и го постави зад снимката, като след това затвори рамката и я остави на същото място.

Беше първото, което тя не посмя да пусне с вятъра.