Писател съм. Не много добър, но не и слаб. Успявам да пиша забавно и увлекателно, но пък не умея да запълвам десетки страници със сложни разсъждения за живота и хората.

Не съм красавец, но и грозен не съм, или поне нямам сериозни недъзи. Висок съм малко над средния ръст, по-скоро слаб, отколкото пълен. Мързелив съм не повече от всички останали около мен. Изобщо, ако се замисля за себе си, излиза, че съм един адски посредствен тип. Хубавото е, че сравнително рядко се замислям. През повечето време предпочитам да се възприемам като нещо по-специално от останалите хора. Доста незряло от моя страна, нали? Сигурно е заради жените, защото писателите винаги чукат много. Със сигурност повече от водопроводчиците, счетоводителите, орнитолозите и учителите по география. И, все пак, по-малко от рок-звездите и милионерите с посребрели коси и все още атлетични тела. И най-хубавото е, че дори и посредствените писатели като мен чукат много.

"Здравей!" - приятелски повдигам ръка с чаша в нея - "Как е?" "Ъъъ-ъ... Познаваме ли се?" - бърчи чело момичето в напразен опит да ме изрови от някой спомен. "Не мисля. Аз съм Ян, писател съм."

Тя вече си ме представя като някакъв по-млад и по-малко брадат Паулу Коелю и съвсем е забравила, че само преди минута й се натресох с възможно най-малоумната реплика за свалки във вселената. Бъбрим, пием и аз разказвам няколко свои сюжета, а тя се смее с глас. На другата сутрин ставам от леглото преди нея и правя кафе. И после й правя кафе всяка сутрин в продължение на няколко седмици, докато тя не реши, че всъщност съм доста скучен и не си тръгне. Което е добре, защото на мен вече ми е писнало да се правя на такъв и пак ми се ходи на купон без гадже.

Толкова за мен.

Ния. Ния. Ния. Харесва ми да си повтарям името й. Всеки път, когато го произнасям, по гръбнака ми полазват мравчици. Ния има големи тъмни очи и дълбоко в погледа си носи тъга. Ния. Ния. Ния. Само аз мога да карам тъгата в очите й да изчезва за няколко мига, когато я разсмивам с абсурдните си истории. А усмивката на Ния е божествена.

"Обичам те, Ния!" - (безразлично) "Защо? Какво специално има в мен?" - "Меланхолия." - "Това не е нещо, което привлича мъжете, не е и специално. Има хиляди меланхолични момичета по улиците, иди си хвани някое от тях." - "Различно е. Искам да изсмуча тъгата от очите ти и да си винаги усмихната за мен... Казвал ли съм ти, че се усмихваш божествено?" - "Казваш го непрекъснато." - "Бъди с мен!" - "С теб съм, други няма наоколо" (усмивка) - "Знаеш какво имам предвид." - "Знам, но не мога, прекалено голям сладур си." (усмивка) - "Защо? Карам те да се усмихваш..." - "Не знам дали ще те обичам, а ако не те обичам, ще те заболи, ще ми обърнеш гръб и вече няма да има кой да ме кара да се усмихвам." - "Говориш, като че ли сме в гимназията." - (усмивка) - "Кучка." - (усмивка)

От малък съм свикнал всяко лято да ходя на море. Когато бях в четвърти клас, родителите ми решиха вместо това да отидем на планина през лятната им отпуска и аз се разболях. И боледувах от какво ли не цяла зима, докато отново не стана време за море. Родителите ми никога повече не опитаха да експериментират с отпуските си.

Няколко поредни години доброто ми приятелче Тременс ми предлагаше да отида на почивка в неговото бунгало на Царския плаж между Созопол и Черноморец, но все нещо друго изникваше и се налагаше да му откажа. Преди известно време се случи така, че се бяхме събрали на карти и бира и аз се оплаках, че няма къде да отида на море. Тогава Тременс извади пожълтял ключ, закачен с тел за почти оплешивяла топка за тенис, подхвърли ми го и каза да заминавам с първия влак за Бургас. Опитах се да му обясня, че няма и с кого да отида, когато в стаята с трясък влетя Ния с двулитровка бира и той каза "Ще отидеш с нея.", а тя отвърна "Добре", изхълца и после пита "Къде ще ходим?"

И ето ни - аз, нарамил старата си непромокаема раница, с плажен чадър в лявата и огромния сак на Ния в дясната ръка и самата Ния, безгрижно пърхаща наоколо ми и припяваща Lemon на U2, пристигаме в старото соцбунгало, наследство на Тременс от баба му.

Отляво на нашето бунгало се намира това на Поета. Тук той прекарва топлите месеци с Катарина. През студената част от годината Поета живее в стогодишна къща  в затънтено родопско селце в компанията на две петдесетлитрови бурета с мелнишко вино. Напролет в определен ден двамата с Катарина се събират отново на Царския плаж.

Всяка сутрин Поета излиза на верандата по изгрев слънце с чаша финландска водка с три кубчета лед и резенче лимон. Седи мълчаливо на малката дървена пейка, гледа как вълните се издигат и спускат и пуши ръчно свити цигари. Щом водката свърши, Поета я пълни чашата отново, пуска в нея нови три кубчета лед и добавя допълнително резенче лимон. Накрая на деня, когато в чашата има много лимони и съвсем малко алкохол, той става от пейката и отива да плува. Излиза от водата, когато съвсем се е стъмнило, а на верандата го чака Катарина с нова чаша водка с три кубчета лед и едно лимоново резенче. Поета изпива питието на един дъх, взема Катарина на ръце и влиза в бунгалото да прави любов с нея. Да, именно любов.

Когато порасна, искам да стана като Поета. На моята възраст той самият искал да бъде като Буковски. За шейсетата годишнина на Поета му присъдили някаква адски престижна международна награда за цялостен принос към литературата. С парите той си купил къщата в Родопите и бунгалото, като му останали достатъчно, за да може да си купува пиене до края на живота си. Бронзовата статуетка претопил и си отлял чесалка за гръб с формата на ръчичка, подобна на дървените чесалки, които циганите продават по панаирите. Така и не разбрах колко време е минало от тогава, но след получаването на наградата Поета спрял да пише.

Локи е горе-долу на моята възраст - целият бронзов и атлетичен, със седем татуировки на индиански вождове (реално съществували според него) по раменете и гърдите, дълга чорлава коса с няколко хаотично разположени плитчици с цветни ластици и мъжествено небръснато лице. Сред основните му занимания са да кара уиндсърф, да пуши трева, да се разкарва насам-натам из плажа само по бермуди и да пие бърбън направо от бутилката. Лудешкият поглед и леката, сякаш подигравателна усмивчица на Локи ме карат да се чувствам малко глуповато всеки път, когато разговарям с него. Никога не съм сигурен дали ми говори сериозно или нещо ме послъгва.

Нимфата е кльощава дългокрака брюнетка с толкова наситеносини очи, че отначало я заподозрях, че носи цветни лещи. Единствената й дреха е полупрозрачен шал, завързан на шията и кръста й, който покрива цялото тяло, но не скрива нищо от погледа. Навсякъде Нимфата носи със себе си папка с бели листове и молив и рисува всякакви неща: някоя мида, отпечатъка на босия си крак в мокрия пясък, гларус кацнал на изхвърлено на брега парче дърво, полуизгнилия скелет на стара рибарска лодка и какво ли не още. Понякога оставя папката си, затичва се с всички сили с широко разперени ръце, пеейки детска песничка за вятъра или просто се смее звънко като малко момиченце. Рядко говори, а когато го прави, изговаря думите бързо една след друга. Не прави паузи между изреченията и винаги те гледа в очите почти без да мига, сякаш споделя тайна.

Вечер двамата с Локи залепват по стените на бунгалото си рисунките, които Нимфата е нарисувала през деня, така че то цялото е покрито с тях като с тапети и отдалеч изглежда снежно бяло.

Бунгалото на Тременс е разделено на две със завеса от рибарска мрежа, накичена с черупки от морски охлювчета. Едната половина е предвидена за спане и там са двете големи стари легла със скърцащи пружини. Пространството от другата страна на мрежата е наполовина заето от древна електрическа печка "Раховец", на която работи само един от котлоните, а фурната се използва като шкаф и масивен реотанов хладилник "Мраз", пълен с недоизпити бутилки от всевъзможен алкохол. По стените са заковани няколко лавици, върху които прашасват десетина чаши с различни размери и предназначение. Срещу печката и хладилника има гигантски конопен чувал, пълен с нечистен памук, който изпълнява ролята на кресло. Приносът на Тременс към обзавеждането на бунгалото се изразява в наличието на чисто нова бяла кафеварка със стъклена каничка върху стария "Мраз" и на Марвин. Последният е боядисана в черно дървена фигурка на човече, наполовина влязло в бъчва. Когато се повдигне бъчвата на Марвин, отдолу изскача огромна дървена пишка, прикрепена с пружина към тялото му.

Рано сутринта на третия ден Локи се появява ухилен на верандата ни с брезентова мешка на рамо. "Идваш ли?" - пита ме. "Къде?" "Идваш ли те питам?" Какво пък?... "Идвам."

Тръгваме по шосето към Созопол. В движение Локи изважда пакетче трева и свива. "Къде отиваме?" - опитвам да се осведомя, но не получавам отговор. Продължаваме да крачим без да говорим. Пушим, като си подаваме коза, а когато чуем кола зад себе си се спираме повдигаме палци и се опитваме да изглеждаме безобидни, за да ни качи някой. Скоро едно огромно черно Audi спира до нас. Шофьорът, някакъв прошарен баровец с костюм и златни пръстени на половината пръсти сваля стъклото и пита: "Накъде така, бе, келеши?" "Към Созопол, на Харманите." - отговаря Локи и баровецът кима леко в знак, че е съгласен да ни закара. Скачаме в приятно хладното купе и Audi-то потегля меко. Костюмираният тип натиска копче отстрани на волана и между предните седалки се отваря вратичката на миниатюрен хладилник. Вътре има четири бутилки Perrier, баровецът вади двете и ни ги подава. "Жадни ли сте?" "Жадни сме." Водата е студена и освежаваща след няколкоминутния преход под жаркото августовско слънце. "Джойнт ли пушехте преди малко?" "Джойнт."- потвърждава Локи след кратко мълчание. "Продайте ми малко? Отивам на вилата и ми се ще да разпусна." Локи му подава пакетчето от преди малко и в замяна получава новеничка столевка - поне три пъти повече, отколкото струва подобно количество. През това време сме пристигнали до самия вход на плажа. Баровецът ни оставя и си продължава по пътя.

Локи вади от мешката черно пакетче с размера на тесте карти и ми го подава. "Давай след мен, по-бързо!"- подвиква и тръгва между налягалите курортисти. Размахва друго черно пакетче и крещи: "ХА-А-А-А-АШ! МАЗЕН, ЛЕПКАВ, ХУБАВ ХА-А-АШ!" Зяпвам потресен. Локи продължава да крачи и да се надвиква с почвилите се от другия край на плажа продавачи на гевреци: "СИЛЕН И НЕЖЕН, ТОКУ-ЩО ДОКАРАН ОТ ЛИСАБО-ОН! ХА-А-АШ!" "БУБЛЕ-Е-ЕК! ТОПЛИ-И, МЕКИ-И, ВКУСНИ-И!" "ВЛЕЗ В МАТРИЦАТА, ОЦВЕТИ ФИЛМА В ЗЕЛЕНО! КУПИ СИ ХА-А-АШ!" "ПРЕСНИТЕ СУСАМЕНИ ГЕВРЕЦИ-И-И..." "ХА-А-АШ! ОТ ТАЙНАТА ГРАДИНА, ЛИЧНО БЛАГОСЛОВЕНА ОТ БОБ МАРЛИ-И-И! ХА-А-АШ! Съвземам се от първоначалното вцепенение и тръгвам след Локи, като крещя с цяло гърло "ХА-А-АШ! ЕЛИКСИР ЗА ДУШАТА, СЛАГА КРИЛА НА РАМЕНАТА! ХА-А-АШ!" Русоляв тийн се приближава плахо към мен и ми подава немалка топка          дребни банкноти. Подсвирвам на Локи и повдигам вежди въпросително. Той ми намигва и махва с ръка да действам. Доволният тийн изчезва на мига, стискайки черното пликче. С едната си ръка Локи ми подхвърля ново, докато с другата прибира парите на две дългокраки момичета по монокини. За двайсетина минути почти прекосяваме плажа и успяваме да пласираме цялото съдържание на мешката. Спираме за малко и аз не се стърпявам да попитам "Откъде имаш толкова хаш?" "Нямам. Това беше сладко от зелени смокини, варено с марихуана и сушено на слънце."- отговаря Локи, като че това е нещо, което се подразбира от само себе си. За втори път зяпвам от учудване. Поглеждам го с телешки възторг и двамата избухваме в неудържим смях. Свличам се на пясъка, кикотя се като луд и се гърча. На метър от мен Локи рита във въздуха като обезглавено пиле на амфетамини и грухти. Само минута по-късно сме се стегнали и се изнасяме далеч от плажа, за да избегнем евентуална среща с органите на реда. Накупуваме ром и лаймове и вечерта си устройваме куба либре парти с латино чилаут в нашето бунгало. Когато Локи ми предлага да взема част от парите, отказвам. Сигурно ме е страх.

Накрая на вечерта Нимфата рисува ухото на Ния на един от листовете си и го окачва на стената на нашето бунгало, точно срещу леглото ми.

На другата сутрин се събуждам с умерено бучаща глава и не си чувствам пръстите на лявата ръка (спал съм върху нея). Ставам от леглото, като внимавам да не събудя Ния и си правя кафе. За момент ми се струва, че на мястото на Марвин до бялата кафеварка има друга - черна и голяма. В следващия миг дървената кукла отново е на мястото си. Повдигам бъчвата - голямата пружинираща Марвинова пишка също си е на мястото.

Спирам се при леглото на Ния и се зазяпвам в нея. По принцип спящите изглеждат леко глуповато заради отсъствието на изражение. В момента обаче влюбеният идиот в мен нашепва омагьосан "Колко е хубава Ния, когато спи, мамка му!" Засрамвам се от липсата си на самоконтрол и излизам на верандата да си пия кафето.            

... НАТАТЪК, АКО СЕ НАКАНЯ ДА ГО ПРЕПИША ОТ ЛИСТОВЕТЕ НА КОМПЮТЪРА, ЩЕ ГО КАЧА КАТО ВТОРА ЧАСТ