Скъпи татко,

Този път ти пиша не за да ти кажа, че все още те мразя. Исках просто да те попитам как си? Как се чувстваш? Как се отдалечихме, забелязваш ли? Как всичко това се отдалечи? Твърде много въпроси без отговори, но аз ги знам, татко. Мисля за въпросите и отговорите още от деня, в който ме остави. Аз няма да забравя този ден, татко. Бях на дванадесет години, а си спомням сякаш беше вчера. Спомням си, когато излезе от вратата с куфарите, когато запали автомобила и никога повече не чух звука от твоя автомобил... нито гласа ти.

Е, щастлив ли си там далече? В този голям и широк свят – това беше мечтата ти – да пътуваш. Надявам се да си щастлив. Мислиш ли за синовете си? Липсва ли ти малкото ти момиченце? Когато се отпуснеш в хубавото ти легло, когато положиш главата си на възглавницата, как спиш спокойно? Сигурно сънуваш хубави сънища, за страхотния ти живот, там, далеч от семейството ти. Е, татко, аз те сънувам всяка нощ.

Беше дълъг и труден път без ти да ме закриляш. Защо не беше тук през нощите, когато плакахме... за теб? Разби сърцето на майка ми, провали живота на децата си. Надявам се да си щастлив, желая ти само доброто, въпреки всичко. Помня дните, в които беше герой в очите ми, но това са просто мои стари отдалечени спомени. Помня как ми казваше „Стегни се, войнико, татко винаги ще те закриля и никога няма да те остави!”. Казваше на мама, че държиш на думата си. Аз чувах онези разговори, през нощта, когато до късно се карахте и говорехте за нас. Аз чувах всичко, татко! Знам как мама ти казваше да внимаваш какво обещаваш на децата си, защото не всичко е изпълнимо, но ти казваше, че ще спазиш обещанието към своите малки момчета. Защо ни остави, татко?

Всичко това не е хубаво, но ние се чувстваме добре. Прекарах толкова много години, учейки се как да оцелявам. Научих се! Успях и без теб! Научих и малките ми братя! Научих и сестра ми! Но от най-много помощ и закрила се нуждаеше мама. Трябваха и години, за да се отърси от спомена за теб, от тежките спомени. Тя те обичаше, татко. Ти не я ли обичаше? Знам, че й го казваше, казваше го и на нас. „Обичам те, малки войнико, сега спри да плачеш, татко винаги ще е до теб!” – е, татко, аз вече не съм това „малко войниче”. Иска ми се да видиш какво сме постигнали без теб, но и колко си ни наранил. Искам да видиш, за да видя дали няма да изпиташ малко съчувствие, дали няма да усетиш малко липса в сърцето си. Как се чувстваш, татко? Надявам се да си щастлив!

Сега ти пиша, просто защото искам да знаеш, че още съм жив! Дните, които прекарах – толкова студени и пусти... бяха пълни с омраза. Боже, колко бях ядосан! Белезите са останали надълбоко в това силно тяло... има неща, които ще нося с мен до гроба. Но все пак съм добре... добре съм! Надявам се и ти да си добре!

Обичах те, татко. Обичаха те и братята ми и малката ми сестричка, която беше едва на две годинки, когато ни остави. Помня всяка секунда прекарана с теб, помня всичко, на което ме научи, всичко, което ми каза. Защо не остана, за да ме подкрепяш, за да ме научиш на нещата, на които твоя баща те е научил. Защо не взе пример от дядо? Предполагам, че и той е бил добър баща. Беше добър дядо! И ти беше добър баща, през тези дванадесет години. За мен беше най-добрият баща! За мен ти беше герой, Джейсън! Надявам се да си щастлив!

Но все пак искам да призная, че има дни, когато ти прощавам. За болката, унижението, напразните обещания... понякога аз ти прощавам всичко, татко. И ще си призная, че в тези дни ми липсваш. Да, татко, липсваш ми... липсваш ми!

                                                                              Джейсън Хендерсън Младши