Преситен съм от насилие. От такова, съществуващо под всякаква форма. Но най-вече от това обитаващо мислите ми. Причините са комплексни.
Бях обречен още в самото начало. Заради света, в който израснах. Такъв – на съперничества. Напълно обикновен свят, но зле устроен. Сега така ми се струва. Причините са комплексни.
Преди бях добър. В игнориране на собственото си самосъжаление. Сега бягам. Мога да си го позволя. Знам, че мнозина не могат. Благодарен съм. Причините са комплексни.
Умея да предизвиквам сънища. Научих се. Напоследък повтарям един и същ. Чувствам се щастливец. Причините са комплексни.
Сънувам, че съм джаз музикант. Знам, че никога няма да бъда, но пък така реален е сънят ми. Благодарен съм и на това. Причините са комплексни.
Благодарни са тези, които могат да оценят възможността да се наслаждават на капчиците красиви мигове.
Джаз музикант съм и имам страхотен малък клуб, в който свиря всяка вечер. Пълно е с хора, а музиката ми ги кара да се усмихват. Боже, колко съм доволен от това! Причините, разбира се, са комплексни.
После бавно пия уиски, а хората минават покрай мен и пак се усмихват. Искам този миг да продължи цяла вечност. Мигът ми намигва, натиска клавиш на пианото, а с тона, който извлича, ми казва, че няма проблем. Мога да разчитам на него една цяла безкрайност. Само една, но пак е нещо. Не се извинявам за това, че най-вероятно му досаждам. Причините са комплексни.
Тук сме от няколко дни. С кучето двамата. Той за всичко ме разбира. Нечовешки добре ме допълва. Вероятно и за това причините са комплексни.
Навън вали сняг. Нещо напълно нормално по принцип, но не и сега. Не и за мен. Все едно съм в написан по мой вкус сценарий. Това е декор и цялата сцена е внимателно обгрижвана от отдадени в работата си професионалисти. Искаме да покажем, че снегът, който бавно затрупва света ни, не е нещо тривиално, а силно интимен момент, който може и да не се повтори. Обикновено не се повтаря онова, което безвъзвратно си загубил. Засилваме сцената с всички възможни средства. В действията ни има идея. Причините са комплексни.
Всъщност това не е хижа, а привлекателна къща с всички удобства. Той просто така я нарича. Собственикът ù. Моят приятел сега е далече. С голямото си семейство някъде странстват. Няма да ги има дълго време. Винаги ми оставя ключа, когато отсъства. Казва, че му доставя удоволствие.
Обичам да сменям обстановката, когато пиша и той го знае. Скоро собственикът на хижата ме попита дали се чувствам завършен писател. Не му отговорих. Не знам защо ме попита. Може би причините са комплексни.
В целия свят, хиляди, а може би милиони хора, чрез думи създават някакви форми. Защо да се чувствам завършен писател на техния фон? Как бих могъл?
Да, пиша. Обичам. Когато го правя усещам, че съм единствен. Сигурно причините са комплексни, но една надделява над всички.
Не е възможно да има друг човек, който в момента, и той като мен, да сънува, че е джаз музикант с прекрасен малък клуб и музика, която кара хората да се усмихват. Дори и да има някой, който в момента си мечтае всичко това, не е възможно усмивките на хората да са точно същите, които виждам аз, когато в края на вечерта бавно пия уиски. Затова се чувствам единствен и никога завършен.
Пиша и така се изцерявам. Това е моята пералня за мисли. Използвам много скъп препарат, защото съм суетен. Искам да ухаят запомнящо.
Нещата са прости и затова неповторими, кокетно грациозни. Зима е. На първия етаж съм. Камината пари. Кучето е притворило очи. Аз пиша върху дървената маса пред прозореца, през който виждам как сценичният работник леко пуска здрач и кара снежинките да изгубват пред взора ми абсолютните си форми.
Слушам джаз. Това е единствената музика, на фона на която мога да пиша. Другата ме разсейва и ме прави емоционално непостоянен в мислите. Джазът прогонва насилието от главата ми. Аз съм само един джаз музикант – собственик на малък клуб и колекционирам усмивки.

Навън нещо присветна. Нечии фарове. Кучето чу звука от колата преди мен. Надигна се, а после отново полегна. Сякаш беше гледал сцената, която предстои.
Наметнах якето и излязох навън. Отворих гаража, за да прибере колата си в него. Беше жената, която днес по-рано през деня видях по една пътека в гората. Там не беше сама. Поздравихме се когато се разминахме и продължихме. С кучето се разхождаме дълго. С умората сме си взаимно полезни. И двамата черпим сили един от друг. Причините са комплексни.
Натрапчивото не ми харесва. Нещата, които те докосват без да са припряни имат много по-голям ефект върху сетивата. Говоря за аромата ù. На жената, която срещнах днес по пътеката в гората.
Влезе с мен в хижата на моя приятел. Ние двамата с нея, лаптопа пред прозореца на дървената маса, камината и кучето на пода до нея. Да, и джазът… Чувствах се като собственик на малък джаз клуб. Причините бяха комплексни.
Декорът отвън потъна в тъмно. Работното време свърши. Добре.
Ароматът на жената до мен подсказваше единомислие. Толкова рядко го срещам около мен напоследък. Но пък този факт е чаровен. Причините са комплексни, но една надделява.
Ничий чар не е за ежедневна употреба. И ви го казвам аз – човекът, живеещ в съня на един джаз музикант, собственик на малък клуб, колекциониращ човешки усмивки.
Налях в чашите вино. Обожавам червения цвят. В него има нещо, което можеш да имаш, но не и да притежаваш. Власт, на която можеш само да принадлежиш, но не и да покориш. Аз разбирам това и се чувствам привилегирован. Причините са комплексни, но една видимо се откроява.
Ценител съм на детайла. Много по-дълго се вглеждам отколкото преди. Вероятно е заради липсата на насилие в мислите ми. А само като си помисля, че преди бях пристрастен. Направо съм късметлия. Причините са комплексни.
Цветът на виното. Стъклото прилепнало до него. Липсата на егоизъм в аромата на жената до мен. Вярата в кучето, дремещо пред камината. Лаптопът, който е вратата, през която се чувствам единствен. Ето така един собственик на малък клуб може да се почувства богоизбран.
И всичко това, дори без да си вкусил виното, жената...
Отпих, а тя ме докосна. Долових върху лицето ù да наднича усмивка. Най-добрата оценка за един джаз музикант.

Бяхме прилепнали един до друг. Като неоценена още статуя на неизвестен древен скулптор. Водата се двоумеше чие тяло първо да докосне. И пак детайлите… Водата, допирът, влагата, топлината, чувството за принадлежност на мига... Допирът е най-верният проводник на чувствата. Чувствата са елексирът на мисълта. Мисълта притежава тялото. Останалото са само декори, които са там, за да подсилят момента. Животът е зрител. Той ни е дал таланта да играем, за да го забавляваме. В никой случай не подценявам декора. Иска се къртовски труд. Особено, ако артистите са объркани и не достатъчно мотивирани. Случаят не беше такъв. Причините са комплексни.

Тя спеше, а аз гледах голият и гръб и косата. Помагаше ми светлината на свещ. Не докоснах женското тяло. До този момент сцената беше перфектна.
Изправих се и излязох от спалнята. Слязох на първия етаж. Трябваше да допиша нещо, което по-рано бях започнал. Никога не бързах, но от опит знаех, че времето винаги е ограничено. Сега пиша история за един баща. Почти съм готов. Мога дори с няколко думи да ви я разкажа. Но аз напоследък винаги пиша от първо лице единствено число…
Доцентът напусна стаята и ме остави сам. Не допуснах насилие в мислите си. Такова породено от страх. Не го чувствах като присъда, а като споделяне. Хората сме малко крайни, когато узнаем за нещо, което е в разрез с моментните ни интереси. Това е заради прекаленото насилие, което позволяваме да вербува мислите ни.
Бях подготвен за това. Просто, на още един човек не му оставаше много. Животът много често наблюдава тази сцена. Това беше сигурно и се налагаше да взема решение. Да се сбогувам звучи старомодно. Да си взема довиждане или просто да оставя за спомен няколко истински почувствани думи.
С майката на моето дете не си говорихме отдавна. Причините са комплексни. Но най-вече заради допуснатото насилие в мислите.
Не, абсурдно е да върна времето назад. Но е напълно по силите ми да оставя спомен за време, в което ще бъда желан.
Нещата с мен бързо щяха да се променят. Не исках никой да нараня. Не исках детето ми да страда. Ако някога искате да опишете любовта, пресъздайте спокойния сън на вашата рожба. Направете го със свои думи.
Тя плака така, сякаш никога не беше спирала да ме обича. Причините изглежда са комплексни.
А бяхме разделени от години. Предложих ù просто да замина и детето да свикне без мен. Децата се манипулират лесно. Тя все щеше да измисли някаква причина за моето „безотговорно“ заминаване. Много хора заминават надалече. Е, аз отивах на неизвестно място, но нямаше да мога дори и да пиша от там. Майката на дето ми нищо не каза. След малко спря да плаче. Овладя се и предложи да се грижи за мен. Бях мислил по този въпрос. Не ме устройваше. Точно това исках да избегна и я убедих, че така няма да е удачно. Бях го решил. Просто дойдох да я предупредя, че заминавам. Пак се разплака. Всичко това е напълно нормално, че се случва. Беше важно единствено детето. Не исках да вижда как тялото ми взима превес над мисълта.
Не се сбогувахме. С детето. Не посмях. Щях да се издам. Предпочетох да го гледам как спи. Не ми е по силите да ви опиша видяното. А то бе облечено в неизразими чувства. Не мога. Причините са комплексни.
Може би, защото не съм завършен писател.
Никога повече нямаше да се върна. Или може би някога, превърнал се в нещо друго… Не знам.

Един приятел има къща в планината. Винаги ми оставя ключа, когато със семейството си заминава далече.
Бях сам в топлата стая. До камината и усмихващия се зад прозорците вечерен мрак. Добър приятел. До ръката ми имаше стъклена чаша, оцветена в червено. Унасях се. Имам способност да предизвиквам желани сънища. С времето придобих това умение. Не стана отведнъж.
Реех се сред джаз. Правеше с мисълта ми плавни пируети. Принадлежахме си един на друг. Голямата любов на един обикновен джаз музикант, собственик на малък клуб – колекционер на усмивки.

Той притвори очи, осъзнал безвъзвратно, че за магията на своя живот в момента, той е неповторим и единствен…