Храмът
Гората... Като си сам усещаш, че дърветата край теб си говорят. Вървя, докосвам стволовете им и съм един от тях.
Горе на хълма е порутен храм обвит в бръшлян и туфи папрат. Сякаш зеленината го е приютила в лоното си.
Прекрачих прага. Под краката ми припукваше изпадалата мазилка, а в дъното бе Той. Разпнат, навел глава надолу с трънливата корона на нашите грехове. От сринатия покрив върху мен грееше слънчев лъч. Затворих очи и тишината тихо запя. Звуци, които бяха, като ангелска песен. Чувах гласовете на всички били в Божия дом, чувах молбите им, чувах ритъма на сърцата им и в тази нежна музика изплуваха картини. Толкова ефирни, като полъх на вятър. В безкрая някой чертаеше кръгове със синя светлина, които се допираха и бавно оформяха "цветето на живота". Сътворението, в което бе заложена хармонията от цветове и звуци. В нищото се появяваха звезди, планети... Сякаш звуците ги изграждаха, следвайки висша закономерност. Чух, как пееха слънцето и планетите около него. Вътре в мен, някой говореше без думи и разбирах, че всичко се крепи на тази хармония от звуци, на тази божествена песен, която сътворява света. Усещах, че дори и най-малката промяна води до друго материално творение. Всяка частица бе звук, който е определен да бъде там.
Върху разпятието кацна синигерче и щастливото чуруликане ме изведе от унеса. Видях, колона от мравки да пълзи по напукания кръст. Ветрецът поклащаше паяжина, около която кръжаха мухички...
Храмът бе жив.
Животът пееше своята песен.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Гедеон Все права защищены
