Храмът
Гората... Като си сам усещаш, че дърветата край теб си говорят. Вървя, докосвам стволовете им и съм един от тях.
Горе на хълма е порутен храм обвит в бръшлян и туфи папрат. Сякаш зеленината го е приютила в лоното си.
Прекрачих прага. Под краката ми припукваше изпадалата мазилка, а в дъното бе Той. Разпнат, навел глава надолу с трънливата корона на нашите грехове. От сринатия покрив върху мен грееше слънчев лъч. Затворих очи и тишината тихо запя. Звуци, които бяха, като ангелска песен. Чувах гласовете на всички били в Божия дом, чувах молбите им, чувах ритъма на сърцата им и в тази нежна музика изплуваха картини. Толкова ефирни, като полъх на вятър. В безкрая някой чертаеше кръгове със синя светлина, които се допираха и бавно оформяха "цветето на живота". Сътворението, в което бе заложена хармонията от цветове и звуци. В нищото се появяваха звезди, планети... Сякаш звуците ги изграждаха, следвайки висша закономерност. Чух, как пееха слънцето и планетите около него. Вътре в мен, някой говореше без думи и разбирах, че всичко се крепи на тази хармония от звуци, на тази божествена песен, която сътворява света. Усещах, че дори и най-малката промяна води до друго материално творение. Всяка частица бе звук, който е определен да бъде там.
Върху разпятието кацна синигерче и щастливото чуруликане ме изведе от унеса. Видях, колона от мравки да пълзи по напукания кръст. Ветрецът поклащаше паяжина, около която кръжаха мухички...
Храмът бе жив.
Животът пееше своята песен.
© Гедеон All rights reserved.
