Тогава Берлиоз изпадна в такъв ужас, че чак стисна очи. А когато ги отвори, видя, че всичко е свършило — миражът се беше разсеял, карираният го нямаше и тъпият шиш бе изскочил от сърцето му.

                                          Михаил Булгаков, „Майстора и Маргарита“

  Не че беше скръндза Гинко Билобата, ама почти.

  Имаше си той табиети – постоянни и непоклатими, като вселенските закони. А прозвището му идеше от първото му име – Гинко. Нямаше нужда от това иначе тъй полезно билково растение, че умът му беше още бистър и остър като бръснач, но го пиеше сегиз-тогиз. Защо ли? Ами от икономии.

  Какви икономии, ще кажете? Какви ли не! Малко попрехвърляше мярката прясно пенсионираният механик Гинко, на когото съседските деца вече викаха дядо Билоба. Това пак добре, ама имаше и такива, дето го величаеха Скръндза или дядо Калкулатор, та от техните безхитростни обръщения разбираше Гинко – първо, че вече е стар, и второ – с какви имена го наричат зад гърба му иначе дружелюбните и сърдечни негови съграждани нейдеградчани. Но в очи не позволяваше на никого да го дедосва, че се младееше още и перчемът му беше гъст и буен и само тук-там прошарен, нищо че минаваше вече 65-те. Само за децата беше дядо той – имаше внучка и това му харесваше, но за другите, моля – господин Дерибейски или Гинко – ни повече, ни по-малко. И никакви прозвища там несериозни!

  Пак благодарско, че не му измислиха прякор Елката, че щеше  в чудо да се види все да търси и да не намира изгубената си мъжка чест. А елка ползваше Гинко в младостта си, имаше тоя грях на душата. Преди да измислят мобилните телефони с калкулаторите в тях. Много време изоставаше механикът от машиностроителния завод в квартал „Душинково“ на Нейдеград и не щеше да ползва модерно оборудване за табиетите си, ама накрая се предаде. Клекна, тъй да се рече фигуративно, пред научно-техническата революция.

  Но първо за чая. Пиеше го той единствено за застраховка. Профилактика, казано по научному. Да икономисва от лекарства, предотвратявайки я някой ненадейно появил се Алцхаймер, я Паркинсон, я Карлсон, който  ходи нощем по покривите.

  А от лекарства пестеше така – не ги пиеше. Това при него си беше цял ритуал. Първо се разболяваше /коронавирусът го заобиколи, слава Богу, но и него, както всички, грипът го нападаше периодически, че и кръстът го посвиваше, когато се развалеше времето/. После отиваше на лекар – едно левче му се откъсваше някак от пенсионерския овехтял портфейл, но го приемаше като инвестиция, защото после си го избиваше от некупуването на лекарствата, които му изписваха.

  Звучи нелогично, нали? Чакайте малко! Ще стигнем и до логиката.

  След като вземеше рецептата от лекаря, Гинко засядаше пред интернет и започваше Голямото търсене. Въвеждаше имената на лекарствата, изчиташе всички съставки и търсеше съответни по-евтини заместители. Ако не намереше, минаваше на хранителни добавки или билки – на по-ниска цена.

  Понякога си спестяваше и от ходенето на лекар. Гледаше рекламите по телевизията и щом видеше някоя подходяща, веднага се заравяше пак в интернет и търсенето започваше. С гинкото случаят беше същият – видя първо едно лекарство на стойност 50 лева. Тръгна да обикаля мрежата и ставката падна постепенно. Първо – на 38 лева, после на 25, на 15… И всичките илачи съдържаха една и съща билка – гинко. Накрая намери един чай за два лева и спря удовлетворен. Знаеше наш Гинко и две, и двеста /лева/!

  За икономия си надписваше и приборите за хранене вкъщи. С джобното ножче. Веднъж снахата дошла, още докато внучето му беше малко, и отнесла всички лъжички за кафе, да му бърка пюренца. И не ги върна, чумата! И дядо Гинко надписа всички лъжици, че и вилиците – с инициалите си. А инициалите му – ГАД. Гинко Адамов Дерибейски, ще рече. Вие какво си помислихте?

  – À да се осмели пак да прибере някой прибор сега! – казал Гинко на съседката Зора. – Ще ù дойдат гости, ще ги почерпи с кафе, ще се дивят хората коя е тая гад върху лъжичките!

  И се изсмял сатанински.

  Синът Адам само вдигнал рамене. Между чука и наковалнята бил човекът, замълчал си. А дядо Гинко продължава и сега да надписва лъжичките, нищо, че детето вече е студентка в Пловдив и снахата отдавна не краде прибори от кухнята.

  Да не решите, обаче, че е някакъв злобар отмъстителен, направо гад! Иначе си е съвсем добродушен. И на мравката път ще стори, стига тая същата мравка да върви по обиколния маршрут. Иначе – не! Дядото си има принципи.

  Пестеше той и от крачки. Сега ще ви кажа как. Не, не ползваше крачкомер, скъпи му бяха, а приложенията в телефона – сложни. Става въпрос за тревните площи. Особено в паркове и градинки. Да се гази тревата е забранено, всеки го знае. Иначе Гинко щеше да реши този тъй мъчителен проблем от раз – кестерме през китките и ето ти спестени двайсетина и нещо крачки, няколко минути време, по-малко изтъркани подметки и други важни нещица. Обаче се налагаше да ги заобикаля тия пущини! И почваше Билобата да изчислява най-краткия обиколен маршрут. Е те това – хич не му беше сложно, а съвсем привично. За тая цел си имаше калкулатор в джоба, а по-късно – телефон. Определяше с точно око на чертожник разстоянието от едната и от другата страна на газона до обекта и тръгваше по най-краткия път, дори разликата да беше в сантиметри. Сантиметър по сантиметър, всеки ден… нали знаете!

  И града пресичаше по този начин – с изчисления. По тая ли улица, по оная ли, през междублоковите пространства, по моста или покрай брега – знаеше си той работата! Беше по-точен и от таксиметров шофьор, и от джипиес. Обичаше правите улици, които се пресичаха под ъгъл, и мразеше завоите – те затрудняваха изчисленията. Нейдеград не е много голям, въпреки че е областен център, и той ходеше повече пеша, отколкото със стария си фиат – пестеше и бензин. Пък и колата, като не се кара, по-рядко се разваля и няма нужда да се плаща за ремонт.

  През зимата идваше проблемът с отоплението. Отопляваше се Билобата с печка на дърва, седеше само в едната стая, крушка не включваше, а си светеше с телевизора. Когато не гледаше телевизия, стоеше на тъмно. Светлината от уличните лампи му стигаше. През деня ходеше в читалнята на библиотеката – на топло. Или в читалището. Там пееше в хора за стари градски песни „Хризантеми“. Докато беше жива леля Станка, моми не поглеждаше, но тя почина млада и за разлика от него, не се домогна до титлата „баба“. От „кака“ се изкачи до „леля“ и дотук, отнесе я оная с косата ненадейно, непрежалимо и безвъзвратно.

  Та зимните месеци бяха за Билобата и време на романтични преживявания. Но те бяха кратки – издържаха най-много един отоплителен сезон, докато беше пуснато парното. Не обичаше да се харчи пенсионерът певец любител и да прави разходи по нежния пол и се задоволяваше с лирични разговори в почивките на репетициите и с леко само ухажване и малко танци по време на общите почерпки в някое заведение след концертите.

  Лятото си беше все сам и свободен като птичка. Пък и сметките за ток тогава бяха по-малки и това го правеше неимоверно щастлив.

  Дърва за огрев придобиваше по най-различни начини. Една година синът му го снабди с останалите им излишни, защото си бяха купили климатик и махнаха тяхната печка. Друга година съседът си смени дървената дограма с алуминиева и даде всичките дъски на Гинко.

  – Да бутнеш пет лева на някой циганин да ти ги нареже на поляната зад блока – заръча бай Тодор на Гинко. – Той ще ти ги качи горе или ще ти ги нареди в мазето.

  Имаше съседът едно на ум – знаеше си стоката! Не се стърпя Билобата и не послуша заръката. Много му се видяха тия пет лева. Взе резачка назаем и нареди дъските на поляната. Не беше майстор дърводелец и три дни ряза злощастните дъски, като пилеше деликатните уши на съседите, но се справи. После замъкна една част в мазето, друга нареди на терасата – и ето ти огрев за няколко зими напред.

  За подпалки използваше картонената сърцевина на рулата от тоалетната хартия. Ставаха идеално! Цяла пролет и лято събираше масурчетата в един кашон, а после ги използваше за печката. И шишарки нападали събра – от парка наблизо – два чувала! Пък щом дървата свършиха – айде към библиотеката! Топло, уютно и най-важното – съвсем безплатно!

  Много мога да ви разправям за спестовните методи на Билобата, ама ме е страх да не ви отегча. Пък и за друго ми беше думата.

  Беше си свръхпестелив Гинко, но все някак излизаше евтин на брашното, пък скъп на триците. Все се минаваше и на червено оставаше. Късмет ли нямаше тоя човек, не знам.

  Да вземем, например, апаратчето за мерене на пулса. Не рачи нашият пестеливец да си купува ново от аптеката, че скъпи бяха, ами поръча от пустия му интернет едно втора употреба, на половин цена. Има-няма една   седмица, и апаратчето се развали и колкото и да го тръскаше Гинко и да му сменяше батериите, не проработи пак. Ама той инат – поръча си второ. То издържа един месец и пак – на боклука. Чак на третото се озапти пишман самолечителят и спря да си купува бракувани ментета. Оттогава си мери пулса по най-икономичния възможен начин – турва пръсти от вътрешната страна на китката и брои. Ако за една минута ударите са повече от 80, значи трябва да се вземат мерки.

  И какви бяха мерките? Да не мислите, че започна да пие изписаните му за тахикардия лекарства? Съвсем не! Използваше автотренинг – лягаше на леглото, изпружваше крака, притваряше очи, представяше си, че е на едно раззеленило се поле със стара дървена ограда и една сюрия бели овчици я прескачат една подир друга и той ги брои. И рипаха животинките във въображението на Гинко все по-бавно и по-бавно, накрая пулсът му влизаше в ритъм с подскоците и започваше да бие леко и спокойно. Ей така беше приспособил и рационализирал нашият механик известния трик с овцете за бързо заспиване. 

  Късмет, не късмет, но закърпваше бюджета някак наш Гинко, не без любезното съдействие на каменната чешма на улица „Дренка“  в Нейдеград. Нищо че се налагаше да върви пеш през три квартала, че в десети, за да си пере дрехите там. Да, да, това правеше – срам не срам! Снахата все му се караше да се откаже от тоя табиет. И пералнята му пускаше, и дрехите му взе няколко пъти  да ги пере у тях, ама не – старият се опъва като магаре на мост. Нарами сака с партакешите, дето ги е събирал цяла седмица и айде на чешмата. Не пиеха нейдеградчани от тая вода, че ХЕИ бяха намерили някакви микроорганизми в нея, но не я бяха затворили, защото беше стара, съградена от отдавнашни майстори и забележителност на града. А наш Гинко не само че си переше дрехите там, ами си и наливаше вода в пластмасови туби и си миеше после тоалетната с нея. Да!

  Той и като пазаруваше прецапваше квартали като някой чутовен великан. За нищо ги нямаше разстоянията, нали изчислени бяха! Преди инфлационната вълна някак не се налагаха толкова далечни пътешествия. Но скорострелното увеличение на цените  по време на Руско-Украинската война през 2022-ра удари дядо Гинко право под лъжичката, ако ми бъде позволен този каламбур. Това беше за него личен провал – взрив, по-мощен и от хиляда неутронни бомби и по-поразяващ от десет хиляди бракувани ракетотоносача от съветската епоха.

  Преди знаеше наизуст къде в Нейдеград какво е по-евтино и пазаруваше оттам, а сега? Не можеше да смогне, ви казвам! Тича ту тук, ту там, ама и цените тичат. И по-бързо! Шареше дядото из целия град и си записва всички, ама утре – нови, още по-страшни. Беше почти изпаднал в нервна криза, та се наложи да си прилага още автотренинги и да си купува!!! чай от жълт кантарион вместо някаква китайска гъба с чудодейни свойства, за която чу от телевизията.

  И стигнахме до случката – най-после!

  Излиза в един прекрасен есенен ден дядото на терасата, да се постопли на още греещото слънце и да полее ягодите, които саморъчно си беше посадил в гърнета и всяка година раждаха по пет-шест миниатюрни плодчета, с които черпеше внучката, когато си дойдеше в Нейдеград за ваканцията.

  Подухва лек ветрец, в кашона на перваза – натрупани масурчета от тоалетна хартия, от шишарките в чувала се носи дъх на смола и пълзят малки мравчици, щумолят листата на брезичката, надвесила клони над терасата. Почувства се Гинко все едно беше в смесената гора над Нейдеград и сърцето му запя. Обаче все ще се намери нещо, дето да ти развали рахатя, та и сега!

  Хвърли дядката бегъл и произволен поглед към кашона с масурчетата и що да види – едното, покрито още с тънък слой хартия и не сплескано, ами кръгло. А той най-грижливо махаше цялата хартия и използваше всички остатъци, а масурите мачкаше, за да се поберат повече в кашона. Мярна после Гинко теслата, оставена небрежно отстрани и разбра каква е работата.

 Нехранимайкото Адам е идвал, докато Гинко беше на пазар сутринта и оставил теслата, дето я взе назаем още преди две седмици. Обеща да я върне на другия ден, а чак сега се е сетил, тутльото. Хиляда пъти се наложи Гинко да му напомня, и днес най-сетне е сколасал. И явно имал някои нужди, свършил ги е и хартията малко останала, обаче не я отделил поразникът, ами я оставил върху масурчето, примързяло го. Добре поне, че го прибрал в кашона, а не го изхвърлил в боклука!

  Пресегна се Гинко, прибра теслата в килера, а хартията – около десетина сантиметра – разви, спитли масурчето и го остави в кашона.

  Дигна се изведнъж ветрец – един такъв хладен и неприятен, и то толкова, че се сви сърцето на дядото, а кожата му настръхна. Разклатиха се клоните на брезата под балкона и слънцето просветна, ама някак ядно – настойчиво и ослепително. Зажумя неволно Гинко, а когато отвори пак очи, ръката му – празна, а хартията се вее на две педи от лицето му, и не отлита, гаче му се присмива. Замахна Гинко с пръсти като на граблив орел, но вятърът се усили и сивият къс, лек като перушина, се замота из въздуха, вдигайки се все по-нагоре и по-далече от подскачащия дядо.

  Надвеси се Гинко над перваза, а развятото знаменце се заплете в клоните на брезата и там остана. Пресегна се дядото и аха да го улови, туп – изтърси се от терасата. Добре, че беше на първия етаж, а на поляната – пълно с шума.

  Добри хора минаваха, вдигнаха дядото, ама се оказа после със счупен крак и едно пукнато ребро, та трябваше цял месец да лежи в болницата.

  Когато го изписаха най-сетне, Адам го докара с фиата.

  – Спри отзад! – заповяда безапелационно Гинко, щом доближиха блока.

  – Не знам дали ще намеря място – усъмни се синът му. – Пък и оттука е по-близко – додаде той, знаейки за изчислителните спестовности на баща си.

  – Спри отзад, ти казвам! – ревна Гинко и Адам безропотно се подчини, чудейки се какво пак е намислил старият.

  Помая се малко около багажника, да вземе чантите и гледа – Гинко, куцук-куцук, потропва с бастуна по алеята, приближава се до тяхната бреза и нещо рови из клоните.

  Накрая измъкна оттам един продран и напрашен къс тоалетна хартия, турна го в джоба и тръгна да се качва по стълбите.

  – Ще ти кажа аз на тебе! – мърмореше Билобата, докато с мъка преодоляваше стръмните стъпала. – Заради теб паднах от терасата, пукнах ребро и изгубих цял месец! За тоалетната вече не ставаш, обаче има под мивката една дупка, дето остана от ремонта миналата година, тъкмо ще я запуша.

  И сякаш сили му дойдоха и заприпка като двайсетгодишен младеж, а някакъв невидим вятър все го подбутваше нагоре.

  Адам го настигна чак на площадката на четвъртия етаж, където беше апартаментът им.

  Вгледа се с внезапно чувство на жал в прегърбената, отслабнала фигура на баща си и му се стори, че гъстата му, разбъркана коса е посипана сякаш с брашно. После различи сребристите, почти невидими преди нишки, които сега бяха станали двойно повече.

  Като че Гинко Билобата, докато изкачваше стълбите, беше изведнъж остарял с около десетина години.

  Старецът извърна към Адам измъченото си, набраздено от бръчки лице и конвулсивно посегна към джоба си.

  Изтерзаното късче хартия, висяло цял месец в клоните на брезата, брулено от есенни ветрове и квасено от порои, не издържа на това последно леко докосване и се разсипа на ситен прах, а един порив на вятъра от отворения прозорец на стълбищната площадка го разпиля безследно във въздуха. След като се беше оказала недостойна за подпалки, тоалетната хартия явно смяташе, че е по-добре да изчезне безславно, отколкото да стане нетрайна тапа за дупката под мивката на Гинко.

    Билобата погледна печално празната си ръка и с наведена глава влезе в кънтящия апартамент. Уловил съчувствения поглед на сина си, усети внезапен позив и се втурна към тоалетната. Заключи внимателно вратата, грабна едва наченатото топче тоалетна хартия от поставката, накъса го на хиляди малки парченца и пусна водата. После с някакво странно, почти садистично наслаждение наблюдаваше как във водовъртежа изчезват последните остатъци от скъпоценната евтиния, която беше закупил преди месец на промоция в един от големите хипермаркети в Нейдеград. Беше изминал пеша почти два километра, за да стигне до там и беше изхабил целия заряд на телефона си, за да изчисли най-краткия маршрут. Беше го валял дъжд, беше стъпил в локва, беше го опръскал минаващ автомобил, беше се спънал и беше обелил носа на едната си обувка и беше загубил монета от 50 стотинки, търкулнала се под един от рафтовете в магазина. И всичко това – за пакет тоалетна хартия, струващ с пет стотинки по-евтино от тези в магазина на съседната улица!

  Кого залъгваше с тези икономии? Поне веднъж искаше да бъде разточителен – да харчи и да не мисли за последствията.

  Последният остатък от хартията потъна в бездънното гърло на тоалетната чиния.

  Гинко Билобата седна върху капака и заплака.   

  https://www.youtube.com/watch?v=uC7ke_ePHE8 

  https://www.youtube.com/watch?v=tUwR1nJdTk8