Седях си на чина, чоплех си носа, блеех през прозореца на прогимназиалната класна стая и разсеяно слушах учителката, която говореше за лъжата и истината.
Да де, тези работи вече ми ги бяха повтаряли до припадък в къщи: Истината – това е онуй свещеното неприкосновено огледало на действителността. Истината не подлежи на тълкуване, тя е цялостна и неделима, няма моя и твоя истина, тя е една и универсална. Всичко останало е лъжа. Отклониш ли се макар и милиметър встрани от правия път на истината затъваш в блатото на лъжата, откъдето трудно има измъкване.
И сега в час по литература ги слушах същите проповеди в леко омекотена дидактична форма. Докато изведнъж до ушите ми не долетя съдбоносната за мен фраза:
– Значи, ученици, в живота имаме лъжа или истина. Но в изкуството и литературата има и трета категория,...
Това пък сега кво беше – “категория”?
– ... а именно художествената истина. Тя ни представя нещата може би не такива, каквито са били в действителност, но ги описва такива, каквито б ...