На мен този разказ ми се струва прекалено динамичен от самото начало и сигурно има какво да се пипне по него. Въпреки това го публикувам, защото посланието му е важно за мен и смятам, че ще е полезно и на вас.
Художник в парка
- Хей, вие двамата, спрете!
Пред нас се изпречи някакъв младеж, чието облекло бих определил като странно. Имаше изтъркан панталон и незагащена тъмна риза. Джобовете му бяха натежали от тефтерчета, моливи и други подобни. В ръцете си стискаше голям блок. Този вид се допълваше от неподходяща шапка с козирка, обърната назад. Изглеждаше добронамерен, но това не можа да спре моята агресивна реакция:
- Да не би да си някой крадец, че ни посрещаш така? – той беше протегнал едната си ръка напред, за да ни накара да не мърдаме. – Това се прави по тъмно, нали знаеш?
- Не искам, но да – знам. – Той поклати глава, сякаш се отърсваше от някакъв спомен. – Тъжно е, ако ви приличам на крадец, защото не съм.
Приятелката ми, която беше впила пръстите си в лявото ми рамо, отслаби захвата. Тя се усмихна, сякаш шантавият беше казал нещо много забавно.
- Аз съм художник. – завърши той и се изпъчи пред нас.
След секунда мълчание аз отново му зададох атакуващ въпрос:
- И кво? – все още не изпитвах интерес към заниманието му. Мислех си, че иска да ни губи времето, като ни рекламира нещо или ни приказва за благотворителност.
Той се засмя на разбирането от моя страна и след това криво-ляво събра нужните думи, за да ни задържи:
- Ще рисувам, вас… тук… сега. Нали може?
Приятелката ми изпадна в умиление. Не мога да се начудя защо всички момичета омекват, когато се запознават с художници, музиканти и други хора на изкуството. Изглежда, че тя съзираше някаква романтика в това следобедното слънце да ни напича, докато седим вцепенени на пътека в парка и непознат художник ни рисува.
- Може. – реших да направя жертвата аз. – Въобще ли не трябва да мърдаме?
- Нищо повече от говорене. – отвърна той и заприпка към пейката в близост. Приличаше на момченце, чийто джобове са пълни с бонбони. Беше много радостен и чувстваше, че му се обръща внимание. Той се настани удобно, сложи блока върху сгънатите си крака и започна да ни скицира. Въобще не се размотаваше и изглеждаше, че всичко ще свърши бързо. Същевременно ставаше все по-горещо и наоколо се мяркаха все по-малко хора, а те ни гледаха с интерес и това започна да ме притеснява.
Около минута след началото, моята приятелка се разприказва:
- Как се казваш?
- Мартин.
По всичко си личеше, че той е общителен, само докато не хване молива. След това се съсредоточаваше и ставаше сериозен.
- Учиш ли нещо?
- Свърших с това преди няколко месеца. Бях в Националната Художествена Академия и завърших с отличие.
- Значи си художник? – обзалагам се, че и за двама ни това беше очевидно, но онзи сякаш беше от моментите, когато тя говори, без да мисли, само и само да говори. – Това е много интересно!
- Работя това, което ми харесва. – той снижи глас. – Направил съм избора си.
- Казваш го, сякаш съжаляваш!
- Да, но това е само временно.
- И за какво толкова съжаляваш?
- Съжалявам, че не съм помислил какво ще правя, след като свърша с ученето. Сега дните се стопяват един след друг. Аз работя, но не продавам.
- Какво означава това? Нямаш ли ателие, в което да излагаш картините си?
- Сега вие сте в моето ателие.
- И все пак не продаваш ли свои картини? Чувала съм за художници, които получават хиляди за платната си.
- Вероятно не можеш да кажеш името на който и да е от тях.
- Ван Гог.
- Той е мъртъв. На практика не продава картините си. – Мартин замълча за малко и после продължи да говори по-силно. – Има разлика между обикновените и наистина великите художници. Едните са много по-малко и съвсем не е лесно да станеш някой от тях.
- Какво толкова е нужно?
- Късмет и практика. – Той въздъхна. – Когато влязох в онова училище, никой не ми каза, че ми е нужна практика. Ако искам да стана успял художник, трябва да рисувам непрестанно. Не ми е нужно да уча нещо важно или да знам имената и картините на други художници.
- Не черпиш ли опит от тях, когато гледаш творбите им?
- Опит черпя оттук. – отсече той и започна да рисува с по-голямо настървение.
Приятелката ми ме погледна в очите.
- Това е много тъжно, нали?
- Той сам си е виновен. – прошепнах аз в ухото ù. – Можел е да учи за архитект. Като гледам, моливът го слуша.
- И все пак, той не продава картините си! Къде ли живее?
- Обзалагам се, че е завзел една стая от апартамента на майка си и баща си. Може би там има много картини.
- Тъжно ми е за него. – повтори тя.
- Няма смисъл, коте. – казах аз. – Има още много хора без работа, които даже нямат къде да живеят.
Както си шепнехме, Мартин изведнъж откъсна най-горния лист от блока си.
- Готов съм. – оповести той.
Художникът стана, погледна картината си още веднъж и ни я подаде.
- За нас ли е?
Приятелката ми се трогна.
- Да, подарявам ви я. – каза той.
На картината бяхме изобразени аз и приятелката ми от кръста нагоре. Изглеждахме много шарени. Дрехите ни бяха с променени цветове – моите тъмно-сини и зелени, а нейните във весели нюанси на оранжевото. Тя имаше тъжен вид, а аз се смеех.
- Но все пак ти се трудеше, а ние си стояхме. – възропта тя.
- Слънцето ви напичаше гадно.
- Може картината да ти потрябва, когато някой друг ти поиска такава.
- Тази е скапана. Нали ви обясних, че за рисуването се иска практика. След две седмици ще правя в пъти по-хубави рисунки.
- Да, но ми се иска да купим нещо от теб. – настояваше тя. – Каква е стойността на тази картина?
- По-малко от пет лева е.
- Добре. Предлагам ти десет за нея.
- Сигурни ли сте? Дори не е в рамка. Когато се приберете вкъщи, ще я навиете на руло и ще я сложите в някой шкаф. След месеци ще я намерите покрита с прах и ще я изхвърлите, защото не ви трябва.
- Радвам се, че ме предупреди! Искам я и ще се погрижа да не ù се случи онова, което каза!
- Добре. И без това на мен ми е все едно какво ще ù се случи! Приемам.
Приятелката ми му даде десет лева, двамата си взехме картината. Тя му махна с ръка и двамата започнахме бавно да се отдалечаваме. След малко погледнах назад и видях, че Мартин пак седи на своята пейка и чака някой да мине. Представих си го как изскача пред някаква старица и се опитва да ù обясни, че иска да я нарисува.
- Какво ти е толкова смешно? – попита ме момичето до мен.
- Ами това, че ако и следващият човек е будала като нас, Марто ще изкара една надница за по-малко от час.
- Марто!? – тя ме погледна укорително. – Може би не на всеки му хрумва да купи картината му на двойна цена. Вероятно чака това с дни.
- Да. Днес е такъв ден.
© Калин Кръстев Все права защищены