И един ден над поредната грешна пътека ще изгрее слънце...
На Алекс...
- Знаеш ли кое е странното? - казваше Ина, докато допивахме поредните бири в задимения бар.
- Кое? - питам я аз и гледам с помътен поглед в чашата.
- Че всички сме създадени да изпитваме болка. Дори и на сто да станеш, няма да изгрее твоето слънце. Може да видиш хиляди слънца, но не и твоето.
- Т’ва ми е пределно ясно. Трябва да си научим урока. Трябва да минем в другия кръг на елипсата.
Ина се наведе към чашата, отпи и продължи да говори. А аз вече бях прекалено пиян и уморен, за да я слушам. Исках да се прибера и да си легна, да почина от студените есенни улици и падащите листа. Но тя не спираше и аз я слушах. Слушах, слушах. Беше ми сладко да я слушам. Обичах я такава ентусиазирана. Да говори, да говори.
- А на очертанието на елипсата има само празнота, разбираш ли? Ти не си част от нея, никога не си бил нещо. Вътре в нея имаш много неща. А в елипсата нищото съществува като нещо, като нашето нещо... разбираш ли? ...