11 min reading
И един ден над поредната грешна пътека ще изгрее слънце...
На Алекс...
- Знаеш ли кое е странното? - казваше Ина, докато допивахме поредните бири в задимения бар.
- Кое? - питам я аз и гледам с помътен поглед в чашата.
- Че всички сме създадени да изпитваме болка. Дори и на сто да станеш, няма да изгрее твоето слънце. Може да видиш хиляди слънца, но не и твоето.
- Т’ва ми е пределно ясно. Трябва да си научим урока. Трябва да минем в другия кръг на елипсата.
Ина се наведе към чашата, отпи и продължи да говори. А аз вече бях прекалено пиян и уморен, за да я слушам. Исках да се прибера и да си легна, да почина от студените есенни улици и падащите листа. Но тя не спираше и аз я слушах. Слушах, слушах. Беше ми сладко да я слушам. Обичах я такава ентусиазирана. Да говори, да говори.
- А на очертанието на елипсата има само празнота, разбираш ли? Ти не си част от нея, никога не си бил нещо. Вътре в нея имаш много неща. А в елипсата нищото съществува като нещо, като нашето нещо... разбираш ли? ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up