I Римско; II Римско

I РИМСКО

Не се опитвай да ме прекъсваш сега, приятелю - когато още бяхме деца и рисувахме захласнато и важно своите йероглифи с пръстче върху пясъка, не бяхме длъжни да сме щастливи, но бяхме, а не го знаехме. Сега по лицата ни властва умора и досада, жлезите ни функционират прилично, но се боим от тях, а когато съобщаваме някому имената си, изпълват ни противоречиви чувства. Живописните гледки са направо мъчителни, понеже всеки ден този свят ни се изплъзва по малко и това е неудържимо и всеобхватно чувство, това е грамотността, с която се сдобихме и наричаме мъдрост, това е знамето на честта, което никой не иска да плени. Защо поддържаме едно измислено сражение, една измислена интрига, защо поне не се опитаме да се завърнем към оная прелестна нищета, защо не се опитаме да заменим страха от радостта с радостта от страха, защо не скочим с главата надолу право срещу оная приказна и коварна плитчина, която и без друго ни очаква и привлича.

 

II РИМСКО

                Вече никой не си спомня кога точно се е случило всичко това, няма живи очевидци, но историята се предава от поколение на поколение като наследство. Човекът се появил неочаквано и никой не му обърнал особено внимание, докато в един миг не се развикал:
            - Ето ме, сега може да ме биете или да ме убиете, каквото искате правете с мен, изкарайте си го върху ми - всичката злоба, всичкия гняв, излейте жлъчката си отгоре ми, докато се освободите от цялата отрова, която ви обременява! Направете го и заживейте най-сетне в мир и разбирателство! Толкова ли много искам от вас!?
            След това седнал на един камък и облегнал ръка на коляното си така, че китката му висяла като счупена. Прииждали все повече хора, гледали го с недоумение, питали го откъде идва и защо говори така, но той повече не продумал.
                - Каза, че можем да го бием - припомняли някои.
                - Каза, че можем да го убием - припомняли други.
                - За каква злоба говореше?
                - И за каква жлъчка?
                - Та той ни обижда!
                - И думите му са унизителни!
                - Клеветник е!
                - Самонадеян е!
                - Самозванец е!
            Заобиколи ли го все по-навъсените хора и настоявали за обяснение, но той не отронил повече и дума.
            - Откъде знаеш, че сме злобни? - попитали го.
            - А откъде знаеш, че не си живеем в мир и разбирателство?
        Все така си седял на камъка и не продумвал. Някой го бутнал по рамото, друг го ритнал по глезена.
            - Няма ли да ни кажеш?
        Ръчкали го с пръчка, за да го предизвикат. После го ударили с нея, заплашили го и пак го ударили. Не отвръщал, затова го налагали все по-силно, докато се свлякъл на земята върху собствената си кръв. Когато всичко свършило, извърнали се погнусени и единодушно напуснали това място.