Серафим беше всепризнат майстор на глинени изделия в града. Добър, отзивчив, услужлив и с голяма душа. Как да не го обича и мало и голямо. Всички го познаваха. Нямаше втори такъв като него, не само с името си, не само с майсторлъка си, не само с благия си, обичлив характер, но у него имаше нещо, което малко хора можеха да обяснят с думи. Чудото се случваше, дори само като поседнеш до него, макар и за две минути, и усещаш някакъв странен пламък в душата му, който преминава у теб като блага ракия и те стопля мигновено. И ти става едно леко на душата, безгрижно, волно, та ти иде да захвърлиш всичко, да литнеш като птичка в небето и да се не връщаш на тая черна земя. Това нещо после те кара да идваш при него ден след ден и да наблюдаваш като замаян ръцете му, които ваят тая глина, карат я да им се подчинява и да прави чудни неща. Серафим беше човек, който само с две думи може да те накара да забравиш мъките си, патилата си и да станеш пак като дете – искрено и чисто, с невинен поглед и люб ...