Серафим беше всепризнат майстор на глинени изделия в града. Добър, отзивчив, услужлив и с голяма душа. Как да не го обича и мало и голямо. Всички го познаваха. Нямаше втори такъв като него, не само с името си, не само с майсторлъка си, не само с благия си, обичлив характер, но у него имаше нещо, което малко хора можеха да обяснят с думи. Чудото се случваше, дори само като поседнеш до него, макар и за две минути, и усещаш  някакъв странен пламък в душата му, който преминава у теб като блага ракия и те стопля мигновено. И ти става едно леко на душата, безгрижно, волно, та ти иде да захвърлиш всичко, да литнеш като птичка в небето и да се не връщаш на тая черна земя. Това нещо после те кара да идваш при него ден след ден и да наблюдаваш като замаян ръцете му, които ваят тая глина, карат я да им се подчинява и да прави чудни неща. Серафим беше човек, който само с две думи може да те накара да забравиш мъките си, патилата си и да станеш пак като дете – искрено и чисто, с невинен поглед и любознателна душа. Той беше от хората, които неусетно поемат на плещите си твоя товар и от това се чувстваш по-жив и по-пречистен от преди. Къде побираше тоя човек хорската чернилка и злоба, това не беше ясно никому. В негово присъствие и най-черният ти душманин можеше да се превърне в кротко агне. След срещата с тоя чудак няма да си тръгнеш натоварен с цял чувал чужди патила и клюки, които само могат да накарат един по-чувствителен човек да се почувства смазан, а си тръгваш толкова олекнал, сякаш току що си се родил. Странно беше това. Но го усещаха всички. И потокът покрай неговата работилница никога не секваше. Серафим имаше толкова калфи и чираци, че вече не им знаеше бройката. Той не се страхуваше да предава на чуждите хора занаята си. Не се боеше, че ще се изчерпа, че ще му вземат работата или че някой може да го измести. В неговото сърце имаше място за всички – и за добри, и за лоши. Към всички беше еднакъв ласкав и добър, но идваха две братчета, които чиракуваха при него като много други, но към тях той сякаш имаше инаково отношение. Серафим огряваше всички като слънце, но с тези две момчета спойката като че ли беше по-особена помежду им. Не само защото те бяха синове на единствения му, вече покоен брат, а защото бяха част от плътта и кръвта на любимата жена. Жена, която никога не е била истински такава за него, но това не пречеше на Серафим да я обича вече толкова години предано и само нея. Заради тая жена той се беше отказал от собствено щастие и намираше утеха, като обучаваше любимите си племенници и като помагаше на майка им с каквото може и каквото се поискаше от него. И съответно той никога не отказа, каквото и да му костваше това – безсънни нощи, лично щастие или завинаги сподавени сълзи. Даваше, даваше, даваше и изворът на това даване никога не пресъхна, а напротив, пълнеше се отново и отново.

   Някога Серафим и Камен бяха неразделни. Не защото бяха братя, не защото разликата помежду им беше почти само година, а защото Серафим, като по-голям брат, не даваше и косъм да падне от главата на брат му Камен. До деветата година на Серафим и осмата за Камен двамата малчугани деляха и залъка си, и една възглавница, макар да имаха две легла и две възглавници, за да споделят всичко под одеялото вечер, когато родителите им заспиваха. Те много се радваха на тая дружба, окуражаваха ги все да бъдат такива всеотдайни един към друг и никога да не се разделят, защото само двамата заедно можеха да оцелеят и да успеят в този не лек, изменчив живот. Докато бяха по-малки, те тичаха неуморно по къра като две малки жребчета, ловяха жаби, брулеха дивите круши, играеха на различни игри, докато родителите им се трудеха по полето. Когато обаче поотраснаха, на Серафим все повече и повече му дожаляваше за родителите му, дето опъваха като волове да осигурят прехраната на семейството и започна все по-често да прави отначало безполезни, но с течение на времето все по-удачни опити да им помага. Ако можеше, ако беше по силите му, това дете би поело целия товар на собствените си крехки плещи не само на родителите си, но и на целия свят. Докато Камен обаче започна да се скатава. Къде под дърветата, къде във високата трева под предлог, че търси нещо или правеше първите си опити да симулира, я внезапно главоболие, я от нищото появила се немощ. Това поведение на Камен не убягваше от острия взор на родителите му и те се чудеха от кого ли малкият би могъл да наследи тия шмекерии . Виж, Серафим, беше от друго тесто. Благ и наивен, той съжаляваше братчето си Камен и беше готов да работи и заради него. ”Ще има много да си пати”, мислеха си родителите му и тъжно клатеха глава. Семейството им живееше в онези смутни времена, в които нито да се придържаш към старите традиции на село беше изгодно, нито да гониш неустойчивото в града беше твърде сигурно. Но истината беше, че механизацията навлизаше с бързи темпове по селата и много скоро много хора щяха да останат без работа. Какво ще правят Серафим и Камен не беше никак ясно. И без това малкият твърде малък се изхайлази, та какво остава като поотхвръкне още малко. Ще лежи само по гръб и ще чака на брат си ли?. А когато има собствено семейство, тогава какво? Ей такива мисли минаваха през главите на родителите им и те започнаха все по-често да ги смущават и да разстройват съня им. Вечер стояха до късно будни и се чудеха какво да правят, за да вкарат децата си в добрите пътища. Добре че и двамата бяха далновидни и не се инатяха като много други техни съселяни и взеха решение да изпратят двамата братя в града да учат занаят. Имаха далечна родственица в града, леля Недялка, която беше бездетна и се съгласи на драго сърце да подслони двете селянчета. Тя обеща на разплаканата им майка да се грижи добре за тях и да пише често за тяхното състояние и поведение. Родителите заклеха Серафим да се грижи добре за братчето си Камен, а малкият съответно да слуша по-големия си брат и да се учи от него на послушание и доброта. Поеха обратния път към село със свито сърце. Какво щеше да излезе от всичко това, само времето щеше да покаже, но се надяваха горещо да са намерили правилното решение за бъдещето на двамата си сина.

   Как светна къщата на леля Недялка под грижите на добросъвестните ръце на Серафим можеше да забележи не само възрастната жена, но и хората от квартала. Дворът беше подреден, както никога до сега, градините прекопани, излишната трева наоколо старателно окосена, дървата за зимата, нищо че беше още рано за тях,  нацепени и грижливо наредени под навесите, чиито изпочупени керемиди бяха заменени с нови. Овощните дръвчета в двора бяха варосани, а стаите на самата къща боядисани наново с боя, чиято миризма не бяха усещали от много години насам. Засмя се душата на леля Недялка. Мъжът ù отдавна беше загинал във войната, деца нямаше, а тя самата, вече твърде възрастна, за да се справя сама с всички тези домакински и останалите задължения наоколо. Драго ù ставаше на душата, гледайки Серафим, но се огорчаваше също така, като гледаше как брат му Камен се рее нейде из въздуха безучастно и сякаш не беше при тях духом. Какви мисли минаваха през главата на това дете знаеше само онова червейче, което го глождеше непрестанно и го караше да мързелува. Но това червейче не спираше само до тук. То го караше всяка една минута да мисли за лесни пари. Не му се работеше на Камен, не му се потеше, не му се чиракуваше. Искаше да се изтегне някъде като бей под широка сянка, а парите му да се множат. Докато брат му се стараеше по някакъв начин да се отблагодари на леля Недялка за грижите, които старата жена полагаше за тях, Камен беше пообиколил с ръце в джобовете като роден гамен тъмната част на града, сякаш усещаше, че там ще открие разковничето за произхода на лесните пари. Ония, дето не миришеха на пот и на робски труд, а на безгрижие и на власт. Твърде пакостливо беше червейчето на Камен, дяволито и много алчно.

   В една дъждовна утрин Серафим подтичваше, криейки се под стрехите от капките на път за фурната да купи хляб. Този път беше решил просто ей така да мине по другата улица, не тая, която водеше напряко до фурната, въпреки дъжда. Въздухът беше много свеж и чист и Серафим чувстваше душата си лека като перце. Както вървеше и си подсвиркваше, прескачайки малките локвички, на отсрещната улица той забеляза една смутена девойка, която отчаяно се опитваше да измъкне едната си обувка от калта, в която беше затънала и в същото време неумело се опитваше да запази равновесие върху другия си крак. Не само че му дожаля за момичето, но и нейната красота го привлече неудържимо към нея. С две големи крачки Серафим стигна до девойката, падна на колене, без да се замисля дали ще се изцапа или не, и измъкна обувката ù от калта, почиствайки я с ръце. Момичето се засмя на ентусиазма му, благодари му набързо и се скри  зад портата на къщата, която се намираше на  две-три пресечки от мястото на случката, която Серафим нямаше да забрави никога. Минаха близо пет минути, в които той седеше със зяпнала уста и гледаше къщата, в която се беше скрило красивото видение и не се сещаше за какво беше излязъл в тази дъждовна сутрин. После се окопити, обърна се по посока на къщата, която беше зад него и чиято пътна врата зееше широко отворена. Надникна вътре и беше омагьосан от приятния шум, който идваше от вътрешността. Тръгна натам и в осветената сая той видя един мустакат, едър човек, препасан с една кожена престилка и който беше пъхнал ръцете си в нещо, което Серафим виждаше за първи път. Това беше бай Гати, който правеше глинени съдове в града. Серафим вече беше влюбен – и в момичето, и в тази работа, и в живота, който младежът вече си представяше. Решението да промени маршрута си и да мине точно по тази улица, точно тази сутрин и да срещне тайнственото красиво момиче точно пред тази къща, всичко това Серафим прие за знак от съдбата и той стана чирак при бай Гати. По-старателен и усърден ученик старият майстор не беше имал досега. Той видя себе си в лицето на Серафим и му предаде и най-малката подробност на този красив занаят. Но това никога не е достатъчно, за да станеш добър майстор. Серафим имаше душа и я влагаше в работата си. От това майстор Гати беше най-доволен и горд със своя ученик. А момичето се казваше Петрана и на връщане от леля си не пропускаше да се отбие и да заговори срамежливия Серафим. Нещата за него започнаха да се подреждат полека, макар че за друго спрямо красивата Петрана просто не намираше кураж засега. Не смееше и не знаеше как. Достатъчно му беше да вижда всеки ден миловидното ù лице, за да се впусне в смели мечти. Но все още само мечти.

   За Камен нещата също потръгнаха, но по други пътища. Дангалакът се събра с погрешните приятели, които го бяха отвели в една кръчма, чиято дейност служеше за параван, скриващ престъпна дейност. Тук след 22 часа вечерта се играеше комар със сериозни залагания. Ето това искаше Камен за себе си. Лесни, неизпотени пари. Пари, чийто шепот гали слуха и омагьосва с примамливи обещания. На Камен му провървя. Беше алчен, ненаситен и безразсъден. Вместо първоначално да се задоволи с малкото, което спечелваше, той бързаше да го удвои, нямаше търпение. Ръцете го сърбяха за още, и още, и още. Искаше да удари кьоравото и то наведнъж. Започна да се носи по градската мода, с контешки дрехи, започна да се появява все по-често с цигара в уста и пред брат си Серафим. С премерено великодушен жест даваше пари на леля Недялка с думите: ”Стига си се трепала за нищо, на, купи нещо!” и гледаше винаги брат му да присъства там. Серафим беше вече подочул приказките за това къде брат му припечелваше тези пари, караше му се, опитваше се да го наставлява, но тогава Камен излизаше и не се прибираше с дни. Затова Серафим млъкна. Беше му много мъчно. На това ли ги бяха учили родителите им? Не! И двамата ги бяха възпитали по един и същ начин, и на двамата бяха давали по равно, но в един момент от живота всеки сам решава накъде иска да върви, с кого да дружи и не бива да съди никого.

   След още една година Камен си купи собствена къща в града, а Серафим стана калфа. Ваеше красивите съдове с душата си. Даваше всичко от себе си. Петрана не пропускаше да се полюбува на кроткия и срамежлив младеж и неопитната ù душа се вълнуваше, когато Серафим се червеше пред нея. Но един ден при него се отби Камен. Нямаше какво да прави до вечерта и се шляеше из града. Веднага се зазяпа в красивото девойче. Гледаше я нагло и я премерваше от горе до долу. Не се поколеба да я заговори – настъпателно и с някакво чувство на превъзходство. Петрана беше като замаяна. Тя не беше срещала досега такова отношение. Кроткото девойче се пулеше насреща му с големите си очи и очакваше с нетърпение какво още може да ù каже Камен. А той я гледаше победоносно, без дори да забелязва брат си Серафим и отчаянието, изписало се твърде красноречиво на лицето му. От този ден нататък Петрана спря да идва при него. До тук с невинната и чиста любов. Ако се бавиш твърде много, рискуваш някой друг да посегне на щастието ти. Собственият му брат се ожени за любимата му след три месеца. Бедните им родители бяха много щастливи. Нито Серафим, нито леля Недялка им бяха казали откъде малкият им син печели толкова пари и те се гордееха с него. Бяха се заблудили, но ей го сега и къща, и добро момиче за жена. Брат му Серафим нека да му помага, да го наглежда. И брат му изпълняваше, но вече с огромна мъка в сърцето. И съдове вече не можеше да прави както преди. Старият майстор бай Гати знаеше какво се случва в душата на младежа и не го закачаше. Само ласкаво, по бащински, му говореше и му даваше напътствията си. Всичко ще бъде наред, животът е твърде странен и многолик. Както днеска те подритва, така утре може и на царския престол да те качи. Смирение и търпение му е майката... Който може обаче – нека търпи!...

   Роди се първият племенник на Серафим, Симеон го кръстиха. И Петрана започна пак да идва при девер си. С детето. И се оплакваше от Камен, не се прибирал нощем, почнал и да пие повечко, карал се, викал, когато се ядосвал много, тръшвал вратата след себе си и не се прибирал цял ден и цяла нощ. Петрана бършеше сълзите си, а душата на Серафим се мяташе в огън. Не виждаше ли тая жена какво ставаше с него. Не беше ли разбрала. Не, тя знаеше, но купешките приказки на Камен я бяха омагьосали, а и Серафим все се червеше при вида ù, та тя избяга в прегръдките на наперения Камен. А сега какво – и двамата нещастни – и Серафим, и Петрана. И едно малко дете, което все още нищо не разбираше. Слушаше я мълчаливо младият калфа и още повече я обикваше. Нея, жената на брат му. Но беше безсилен пред чувствата си. Петрана виждаше в него отдушник на грижите си и започна да идва всеки ден. Малкият Симо израсна пред очите на чичо си. Собствения си баща почти не познаваше. Виждаше го твърде рядко, колкото да го ощипе по бузата, докато малкият ревне и толкоз с грижите. Е, нали даваше парата вкъщи, какво повече искат от него. Нека го оставят на мира и да не му мрънкат всички на главата. И второто момче се появи на бял свят. И това преглътна чичо му Серафим и не преставаше да обича Петрана. С всеки изминал ден все повече. Какво имаше в това негово сърце, знаеше само то самото. Докато Петрана люлееше малкия Иван в количката, по-големият Симо сядаше на коленете на Серафим и пъхваше малките нетърпеливи ръчички в глината. Искаше да бъде и той като чича си. А той от своя страна се чувстваше богат с тия деца, нищо че не бяха негови. Бяха на любимата му жена. А това беше достатъчно да ги обича истински. Баща му и леля му Недялка бяха починали и сега Серафим живееше с майка си, която се беше преместила от селото при него да живее. Тя беше разбрала за произхода на парите на Камен и всичко ù стана ясно на мига. Не преставаше да се укорява всеки ден заради това дете, но какво беше виновна тя, тя ли го беше накарала да заобича тези грешни пари.

   Камен се пропи съвсем. Започна да пропилява натрупаните пари по други жени, Петрана не му беше нужна повече. Децата си той гледаше като чужди с пиянските си, кръвясали очи. Не се трогваше от сълзите и молбите на майка си, не отбираше от приказките на брат си, жена си не зачиташе. Отсъстваше от дома си с дни, а веднъж не се прибра цели две седмици. А Серафим помагаше ли, помагаше. При най-малката молба на Петрана хукваше да дири брат си, намираше го мъртво пиян в кръчмата, но той отказваше да се прибере у дома. Поне знаеха къде е. Веднъж обаче не се прибра цял месец и в кръчмата не бяха го виждали. Полицията намери обезобразеното му от порезни рани тяло до извънградския боклук. При разследването установиха, че се беше сбил с някакъв важен човек с много пари и оня го беше погубил без да му мигне окото. То, в тия среди са така. Няма милост. Остана Петрана вдовица, а децата ù полусирачета. Всички на гърба на Серафим, да е жив и здрав, стана майстор и целият град се стичаше при него за поръчки. Нямаше като неговите произведения, целунати от щедрия Талант. Бай Гати се оттегли предоволен, младият му заместник беше станал по-добър и от него, Господ здраве да му дава, ако не друго.

   Така изминаха три години, без да събере Серафим кураж най-сетне да признае любовта си към Петрана, която всички виждаха. Колко пъти майка му го подтикваше, гълчеше, но той все не намираше сили у себе си. Как се признава това, оная голямата, истинска обич, неподвластна на нищо стихия. Тя стои ей там, заседнала в гърлото и го мъчи и деня и нощя. Сякаш за него беше достатъчно да погледне милото лице на любимата и да се почувства наистина щастлив. Да я докосне обаче не смееше. Тя беше като богиня за него. Докато Петрана не реши да се събере с Нестор, останал вдовец от преди десетина години. Нямаше си свои деца, щял да обича тези на Петрана като свои. Щял да се грижи за тях, ама с какво? Прекарваше и той дълго време в кръчмата, пиейки и оплаквайки тежката си съдба на вдовец. Е, какво толкоз? Само той ли е така. Поне деца нямаше, които да изхранва със самосъжалението си. Всичко пак легна на плещите на Серафим. И пияният Нестор също. Чудеше се по цели нощи майката на младия майстор с какво синът ù беше заслужил тая съдба. С пословичната си доброта ли? Че какво лошо има в това да си добър човек, трябва ли все да страдаш и да патиш от това? Че грях ли си извършил?

   Не искаше Серафим да се жени. Остана стар ерген. Грижеше се за всички. И за майка си, и за любимата Петрана, и за децата ù, и за неизтрезняващия Нестор. И това е любов. Но не всички я разбират такава и не всички я умеят. Иска се голямо и чисто сърце, дето има място за всичко, и за мъка, и за горест, и за радост, и за обич. Без да проклинаш и оплакваш късмета си.

   Господ е шегаджия...