Цигарен дим изпълва малката стая,
пепелникът неусетно е отново пълен, а пред мен...
... пред мен очите ми виждат само празни цигарени кутии...
И аз съм празна сякаш...
Събуждам се сама вече трети месец, а не това ме плаши...
Плаши ме това, че свикнах да те няма, че свикнах да не излизаш от главата ми,
 че свикнах да те виждам във всеки един чифт сини очи, които видя...
А най-много се страхувам от това, че вече не ме е страх...
Ледени пеперуди галят бялата ми кожа... а днес чух да казват, че било горещо...
Паля цигара... отново. Дори не знам защо го правя, но не - не ми се пуши. Сякаш този дим,  който всички твърдят, че ме унищожава, ме кара да се чувствам по-малко сама...
Имам си и друга компания - живея на булеварда... Колите ми казват "добро утро" всяка сутрин от прозореца.
... Никога не забравиха, знаеш ли...
И ти не си забравил и няма да можеш... И тази мисъл те вбесява, но нямаш контрол над това...
Опитвай... Аз също опитах преди време, помниш ли... Не успях да си тръгна - ти не ми позволи...
Не, аз няма да те спра... Не те спрях и преди година, а ти се върна... От хиляди километри... и знам, че пак ще си тук някой ден...
Дано и аз да съм... Дано това, което ще помниш, да е тук...