Аларма на часовник. Започваше един нов ден. Този беше един от онези, в които съзнанието е будно, а тялото спи. Главоболие, усилие, хапче, кафе, такси, забързани стъпки в ранния час и двадесет очи те поглеждат. Стая, изпълнена с присъствие и очакване. Стая, в която нямаш време да приседнеш и да се настроиш за работа. На сцената си и влизаш в ролята си незабавно...
Докато включвах лаптопа си, някой хвана ръката ми. Малка длан, настанила се в моята...Обърнах се. Зад гърба си видях големите притеснени зелени очи на момченце.
- Госпожо, какво Ви има днес?
Стъписах се. Онемях. Как това осемгодишно хлапе ме почувства и разгада за минути?!
Звънецът... Отложих емоцията и връхлетялите ме въпроси за после, събрах се, извиках усмивката си и часът започна...
През целия ден ме преследваше въпросът на детето. Питах се каква сензитивност, каква чувствителност трябва да имаш, за да усетиш човека до себе си без дори той да е казал и дума! Сблъскаха се опитът и крехката възраст, обремененото съзнание и ч ...