Аларма на часовник. Започваше един нов ден. Този беше един от онези, в които съзнанието е будно, а тялото спи. Главоболие, усилие, хапче, кафе, такси, забързани стъпки в ранния час и двадесет очи те поглеждат. Стая, изпълнена с присъствие и очакване. Стая, в която нямаш време да приседнеш и да се настроиш за работа. На сцената си и влизаш в ролята си незабавно...
  Докато включвах лаптопа си, някой хвана ръката ми. Малка длан, настанила се в моята...Обърнах се. Зад гърба си видях големите притеснени зелени очи на момченце.
- Госпожо, какво Ви има днес?
 Стъписах се. Онемях. Как това осемгодишно хлапе ме почувства и разгада за минути?!
  Звънецът... Отложих емоцията и връхлетялите ме въпроси за после, събрах се, извиках усмивката си и часът започна...
  През целия ден ме преследваше въпросът на детето. Питах се каква сензитивност, каква чувствителност трябва да имаш, за да усетиш човека до себе си без дори той да е казал и дума! Сблъскаха се опитът и крехката възраст, обремененото съзнание и чистият ум и... се роди урокът...
  Урокът, който ми даде онази сутрин моят ученик, помня и до днес. Той е до мен и в делник, и на празник. Той ми напомня, че ако искам да получа, първо трябва да засея семето, да бъда търпелива то да покълне и да го отглеждам с любов.  Той ме напътства, когато съм несигурна и трябва да взема трудно решение. Той ме окриля, когато се питам "Струва ли си?" и поддържа духа ми. Той ме крепи, когато съм наранена и тъжна, а очите ми се пълнят. Той ме повдига, когато  съм уморена и трябва да продължа. Той ме вдъхновява, когато се опитвам да променя света и да оставя диря. Той ме учи как в строгостта си да вплитам милувката. Той ми напомня да бъда първо човек, а после учител.