И заблестяха сапфирени въздишки
Тъгувал си... И няколко въздишки от странна нощ, в която си ме искал. Отронил си. До болка влюбен аромат на мента. Над мен. Неотпил ранна роса все още. В невъзможен тюркоаз сред мрака.
Не знаех... За тях. Нито за силата на скритите ти страсти. Тъмни. Как хиляди пъти си ме събличал в мислите си. И как после воала на целувките ти е прикривал голотата ми. И все името ми изричал.
А така... Тихо е било. В мен. Непочувствала трепета в гърдите ти. И мъката ти, че поне веднъж не смеещ да ме събудиш не си осъмвал до мен. Само листчета накъсани любовни писма. И ти. Пак за мен мислещ.
Разпръснаха се... Твоите въздишки. Разбивайки се в безразличие. И заблестяха. Кристалчета сапфирени из въздуха. Феерия от чувства. Така и недокосвайки се до моите. И до усещанията ми. Безкрайно ненамерени.