27 янв. 2009 г., 00:41

Играта на сенките

1.4K 0 0
2 мин за четене

Усещаше се все още шумоленето на дъжда по прозореца, докато лекарят се обличаше и се приготви като затаи дъх... Спусна се навън и се закри с огромните капки, които не го виждаха, а само с последни усилия се опитваха да усетят... Да усетят това, в което им беше краят на краткия живот... Щората се спусна и придаде обичайния мрак на стаята, след това сестрата затвори тежката врата и се изгуби в дългия и ужасно светъл коридор. А в стаята останаха всички онези сенки, които успяха да се скрият, докато тежката врата се затваряше и всяка едно от тях се стаи във всяка малка част на толкова изпълнената с тъмнина стая... Толкова тъмна бе, че ако си вътре, би останал без дъх от толкова огромната и плътно загърнала я тъмнина... Но имаше един човек, който бе вътре и не се смущаваше от всичко, което се случваше покрай него. Бе сам и не се страхуваше от страховитата игра на всички многобройни сенки, които си бяха спретнали пир в неговата стая и се наслаждаваха на свободата. Тялото му се бе предало под тяхната игра и се бе сгушило в леглото, но не изпитваше страх. Не успяваше да усети цялата тази игра, която се бе завихрила около него и се бе оставил единствено на това да се прави, че и душата му не ги усеща... Защото тя наистина не можеше да ги усети точно сега, в тази тъма, толкова силна и непропускаща цялата светлина, с която се опитваше душата му да го озари, да му даде втория шанс, над който толкова много се бореха лекарите и преди това психолозите. Но той си знаеше само едно. Знаеше, че далеч от нея ще е пак цял и хапчетата щяха да помогнат с най-малки усилия и да го отдалечат от нея... Но тя пак идваше... Пак и пак... Почти всеки ден... Но той не можеше сега да я усети, само душата му я усещаше, когато беше над него, седнала в леглото и се питаше защо го бе направил това, когато и се опитваше да му говори, защото лекарите и другите хора и бяха казали, че когато говориш на човек, той може да излезе от състоянието или, че наистина чуваха в това си състояние... Но комата го бе обхванала с цялата си прегръдка и не го пускаше... Не пускаше душата му! Защото тя вече можеше да усети, че тя бе там и нямаше намерение да го остави отново... Но вече бе прекалено късно и тялото и накрая и душата му се отдаде на играта на сенките около него и се сля с тях. Линията на монитора стана права... Душата му отново можеше да усеща, но вече далеч от него...

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Георги Марков Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Питаш ме коя съм? 🇧🇬

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Щастие 🇧🇬

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса) 🇧🇬

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Щипка сол 🇧🇬

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

За хората и крушите 🇧🇬

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

50 лева на час 🇧🇬

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...