27.01.2009 г., 0:41

Играта на сенките

1.4K 0 0
2 мин за четене

Усещаше се все още шумоленето на дъжда по прозореца, докато лекарят се обличаше и се приготви като затаи дъх... Спусна се навън и се закри с огромните капки, които не го виждаха, а само с последни усилия се опитваха да усетят... Да усетят това, в което им беше краят на краткия живот... Щората се спусна и придаде обичайния мрак на стаята, след това сестрата затвори тежката врата и се изгуби в дългия и ужасно светъл коридор. А в стаята останаха всички онези сенки, които успяха да се скрият, докато тежката врата се затваряше и всяка едно от тях се стаи във всяка малка част на толкова изпълнената с тъмнина стая... Толкова тъмна бе, че ако си вътре, би останал без дъх от толкова огромната и плътно загърнала я тъмнина... Но имаше един човек, който бе вътре и не се смущаваше от всичко, което се случваше покрай него. Бе сам и не се страхуваше от страховитата игра на всички многобройни сенки, които си бяха спретнали пир в неговата стая и се наслаждаваха на свободата. Тялото му се бе предало под тяхната игра и се бе сгушило в леглото, но не изпитваше страх. Не успяваше да усети цялата тази игра, която се бе завихрила около него и се бе оставил единствено на това да се прави, че и душата му не ги усеща... Защото тя наистина не можеше да ги усети точно сега, в тази тъма, толкова силна и непропускаща цялата светлина, с която се опитваше душата му да го озари, да му даде втория шанс, над който толкова много се бореха лекарите и преди това психолозите. Но той си знаеше само едно. Знаеше, че далеч от нея ще е пак цял и хапчетата щяха да помогнат с най-малки усилия и да го отдалечат от нея... Но тя пак идваше... Пак и пак... Почти всеки ден... Но той не можеше сега да я усети, само душата му я усещаше, когато беше над него, седнала в леглото и се питаше защо го бе направил това, когато и се опитваше да му говори, защото лекарите и другите хора и бяха казали, че когато говориш на човек, той може да излезе от състоянието или, че наистина чуваха в това си състояние... Но комата го бе обхванала с цялата си прегръдка и не го пускаше... Не пускаше душата му! Защото тя вече можеше да усети, че тя бе там и нямаше намерение да го остави отново... Но вече бе прекалено късно и тялото и накрая и душата му се отдаде на играта на сенките около него и се сля с тях. Линията на монитора стана права... Душата му отново можеше да усеща, но вече далеч от него...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Георги Марков Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Иисуса

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Трите прошки

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...