Нахвърляните безразборно якета и горнища на анцузи по закачалката в коридора не правеха никакво впечатление на Гери. Желанието ѝ всичко да бъде изрядно подредено, и на своето си място, в този ден бе останало на заден план. Тя виждаше хаоса, облегнала се на отсрещната бяла стена, но погледа ѝ сякаш минаваше през него. Все едно ѝ беше дали якето на Иван е закачено, дали спортните екипи са сгънати и подредени на кафевия плот и дали дрехи, чието място не беше там, им правят компания. Осъзнаването на факта, че само от час собствените ѝ неща липсват както от закачалката, така и от гардероба в спалнята, секцията, банята и кухнята я бяха довели до състояние на ступор, от който сякаш нищо не можеше да я измъкне. Държеше телефона в ръцете си, на чийто дисплей бе изписан номера на таксиметровата служба, но най-трудното движение на света ѝ се струваше това да натисне зеленият бутон.

Преди минути Иван беше напуснал жилището, без дори да се сбогува с Гергана. По това време на деня обикновено се прибираше от работа за да се наслади на приятно ухаещата и вкусна домашно приготвена храна, но в този облачен ден закъсня умишлено. Нахранил се в близкия ресторант, Иван пристъпи прага на дома си за да разбере дали момичето му вече си е събрало нещата. Искаше му се дори да си е тръгнала, за да си спести драматичната раздяла. Очакваше сълзи, обвинения и опити за помирение, а искаше всичко да приключи час по-скоро. Не беше си представял двегодишната им история да приключи по този начин, дори не беше и помислял, че ще остави Гери да си тръгне, но си повтаряше, че така е по-добре за бъдещето и на двамата. След първото признание в любов, изтръгнало се от душата му, дойде и първата раздяла, която знаеше, че ще остави горчиви следи в бурния му живот. За съжаление вече нямаше място, извинението не бе свършило своята работа и единствено правилно му се струваше просто да избяга. Видя куфарите и саковете, попита студено дали да помогне за изнасянето на багажа, но неполучил отговор няколко минути се обърна и затръшна вратата на новия си дом.

Гери натисна копче на бутона, но не това, което трябва. Сведе поглед и очите ѝ се напълниха със сълзи виждайки отново онова съобщение. То си стоеше там, запаметено сякаш за вечни времена, напомняйки отново и отново за началото на края. Толкова много обичаше специфичното изпиюкване, което я известяваше, че нейното момче се е сетило за нея по време на работа или докато е с приятели и четеше милите му думи винаги с усмивка. Винаги знаеше той къде е, с кого е и кога ще се прибере. Не се ревнуваха, но имаха неписано правило да не се оставят в неведение какво се случва с другия. А в онази сутрин, само преди три дни, часовете на очакване да чуе любимият звук не ѝ позволяваха да върши работата си добре. За малко да остави осемгодишната Дебора сама в басейна, в желанието си да не се отделя от телефона. Не се поддаде на изкушението и стоически издържа докрай играта на топка във водата. Накрая уморена, мокра и тревожна видя очакваната зелена светлина върху малкото устройство. Изсуши ръцете си и нетърпеливо отвори съобщението. Не беше от Иван. Откакто се нанесоха в новия апартамент имаха и нови приятели, сред които беше и Тома, по-голямото с три години от нея момче от третия етаж. Открили общи теми на разговор с Иван бързо се сближиха, а след време и партньорката му Нора влезе в приятелския им кръг. Четиримата обичаха да прекарват време заедно, да се забавляват из нощните заведения в града и да си ходят без предварителна покана на гости. Живееха си като задружно четиричленно семейство, както често се шегуваха. “Гери, не знам дали си на работа, но по-добре си ела вкъщи. На стълбището съм и чувам как Нора и Иван шумно се смеят, играейки на Формула 1. От часове са заедно. Не искам да отивам при тях сам.“

– Тома, да ме стресираш ли искаш? – опитваше се да овладее истерията в гласа си Гери, която секунди след прочита на съобщението се обади на своя приятел.

– Не мога да говоря тук. Ела си.

– Около мен крещят деца, не те чувам добре. Защо мислиш, че се случва нещо?

– Не мога да говоря по-силно, Гери. – шепнеше Тома. – Прибрах се неочаквано и Нора я нямаше вкъщи, а днес не е на работа. Не ми вдига телефона, а от час стоя на стълбите и чувам как се смеят.

– За първи път ли си ходим на гости, Тома?

– За първи път забелязвам, че тя идва у вас без мен. – малко по-високо сподели откритието си Тома.

– Той играе на конзолата само с мен. – тъгата си Гери не успя да скрие. – Мога да се върна чак когато бащата на Деби се прибере. Не прави нищо, остави ги. Вярвам, че само играят, но то ще се разбере. Върши си твоята работа, не стой там като ревнив преследвач, моля те.

– Знам, че не ревнуваш Иван, но аз съм поне малко ревнив, Гери. Хайде, ще те послушам. До после.

Разговорът смути душата на Гери. Тя сновеше нервно из хола, оставила Деби да гледа анимационните си филмчета. Не чуваше когато малката нещо я пита, не виждаше картинките на екрана, не можеше да определи усещанията си. Единствената ѝ мисъл я отвеждаше все в хола на техния дом и си представяше как Иван споделя любимата си игра с комшийката. Не беше сигурна иска ли да знае дали и нея уверява, че с никое друго момиче не е играл на Формула 1 и колко добра е тя като начинаеща. “Надявам се, че Нора не е новият Алонсо у дома!“ удари я като гръм натреслата се неканена мисъл, дала ѝ импулс за действие. Кратък разговор с бащата на Деби и час по-късно Гери вземаше по две стъпала наведнъж по пътя към дома си. Тома се оказа послушен и не се срещнаха на стълбищната площадка, което ѝ даде миг спокойствие, че вероятно вече прегръща Нора на третия етаж.

Гери посегна да отключи входната врата ослушвайки се. Не чуваше смях, не чуваше гласове, не чуваше шума от пуснатата игра. Странна тишина витаеше във въздуха карайки я да се почувства като във филм, в който всеки момент ще пуснат оповестяващата приближаваща опасност музика. Нищо подобно не се случи и тя леко, като на забавен каданс, отключи и отвори вратата към жилището. Озареният от слънчеви лъчи хол излъчваше загадъчност и във въздуха витаеше особено вълнение, подсилвано от тихата музика, лееща се от тонколоните. Винаги когато правеха любов с Иван той пускаше любимите си рок балади и Гери почувства как някой стяга с желязна ръка сърцето ѝ, чувайки една от тях сега. С тихи стъпки заобиколи голямата бяла секция, пълна с книги, и се озова до ъгловия плюшен сив диван. Филмът пред очите ѝ изведнъж спря. Чуваше музиката като през тръба и единствено осъзнаваше, че Нора ѝ се усмихва. Гола, прегърнала нейното момче, легнала на нейния диван, приятелката ѝ се усмихваше.

Из стаята, от бялата секция към дивана, полетяха книги. Стари и нови, тънки и дебели томове летяха безспир към Иван и Нора, които се опитваха да се прикрият от гнева на нараненото момиче. Гери крещеше, плачеше, хвърляше книги и каквото друго ѝ попадне под ръка към най-близките си хора. А Иван, сложил ръце пред лицето си, успя някак да се промъкне сред дъжда от летящи предмети в опит да спре бомбандировката. Секунди преди да хване ръката ѝ Гери запрати с пълна сила масивният кристален пепелник. Той съвсем точно достигна целта си и след секунди Нора се държеше за главата, превита на две на дивана. Иван притича до нея, отмести ръката ѝ, питайки я как е, и видя тънката струйка кръв стичаща се от лявото ѝ слепоочие.

- Виж какво направи! Спри се вече! – кресна той обръщайки се към Гери.

- И я защитаваш? Колко сте нагли и двамата! – през сълзи крещеше развилнялато се момиче. – Нищо ѝ няма!

- Не тя ти е виновна. Изкарай яда си на мен! – продължаваше с кавалерското си отношение към Нора Иван.

- Хайде, махай се! – приближила до двамата Гери хвърли дрехите на Нора в краката ѝ. – Остави ме да говоря насаме с моето момче и върви да обясниш на твоето какви ги вършиш тук!

- Той вече не е твоето момче! От месец го спирам да ти каже...

- Нагла и лицемерна си! Изчезни от дома и живота ми!

- Ще изчезна когато Иван пожелае! Вече знаеш за нас. Играта свърши!

Звънецът прекъсна скандала и тримата погледнаха към вратата досещайки се кой е зад нея. Докато Иван и Нора трескаво се опитваха да прикрият голотата си Гери побърза да отвори. Виждайки угриженият и питащ поглед на Тома тя се разрида неудържимо и се хвърли в прегръдките му. На момчето от третия етаж не му бе нужно друго доказателство, че е в правото си да се съмнява във верността на Нора. Няколко минути бяха достатъчни за да се разбие илюзията за щастливото четиричленно семейство.

Мълчанието не бе присъщо за експлосивния характер на Гергана. Недомлъвките и неизяснените отношения не се вписваха със същността ѝ. Вярваше, че всеки проблем може да бъде решен с диалог и докато не се сблъска с предателството следваше този принцип. Двудневният ѝ отказ да отрони и една дума, тъжният и обвинителен поглед и нежеланието да допусне Иван близо до себе си опъваха нервите на младия мъж. Знаеше как да се справи с всеки неин изблик на емоция, но се чувстваше безсилен пред мълчанието ѝ. Не му помогнаха нито думите за извинение, нито цветята, нито подаръците, които си лежаха недокоснати на масата. На третата вечер Гери склони да проведат разговор, който протече кротко и почти приятелски. Само до момента, в който Иван седна до нея на леглото и опита да я прегърне, шепнейки ѝ ласкаво в ухото. Цялото ѝ тяло се скова и тя понече да се скрие в другия край на просторната спалня.

- Вече не желаеш и да те докосвам ли? – недоумяваше Иван и кафевите му очи потъмняха.

- Дай ми време. – чу се тихият глас на Гери.

- Не знам колко време искаш, но знаеш, че не умея да чакам. Тома не прости на Нора и вероятно и ти няма да ми простиш. Уморих се от обяснения и извинения. Не биваше да виждаш каквото видя, исках сам да ти кажа. Все чаках удобен момент.

- Знаеш ли от кое ме боли толкова много, освен, че ви видях както майка ви е родила?

- От кое?

- Не просто си правил секс с нея, а си бил интимен, допускайки я в нашия свят. Правили сте го там, където го правиш и с мен, играли сте на най-любимата ни игра, за която твърдеше, че съм единственото момиче, с което играеш на нея, смяли сте се заедно, слушали сте нашите песни! Вероятно си я водил по нашите места и си ѝ шепнал думите, които милион пъти си шепнал в ухото ми. Влюбен ли си в нея, Иване?

- Не говори глупости! Харесвам я, готино ми е с нея, но не е същото както с теб, ти...

- Говориш в сегашно време. Какво ти дава тя повече от мен?

- Не искаш да знаеш...

- Обича ли те повече?

- Не знам, но е по-разкрепостена и готова да ми угажда от теб.

- Значи ще будува до късно с теб и ще става рано да ти прави закуска? Да не те мисля...

- Стига, Гери... Опитвам да ти покажа, че искам всичко да си е както преди. Нека тази нощ забравим какво се случи и да се отдадем един на друг.

- Все още не мога. Пред очите ми постоянно е голата Нора, която се смее и гали гърба ти.

- Нека свалим тези досадни дрехи и да ти покажа, че можеш да забравиш. – Иван направи нов опит да приближи сгушилата се зад една възглавница Гери.

- Недей, моля те. Разбери ме и спри! – гласът на Гери се повиши с октава.

- Тогава искам утре да си събереш багажа и да си тръгнеш! На мен жена вкъщи, която не ми дава не ми е нужна! Познаваш ме, а от една изневяра направи чутовен скандал!

- Да си мълча ли?

- Прави каквото искаш! Аз съм до тук! – вземайки възглавницата си Иван стана от леглото. – Утре ще ти платя такси докъдето пожелаеш.

- Наистина ли и за теб играта свърши?

- Играта свърши, Гери!

От таксиметровата централа я успокоиха, че имат свободни коли и след десетина минути номер 114 ще е пред дома ѝ. Времето ѝ стигна да смъкне куфарите един по един по стълбите от първия етаж до входа на блока. Душата ѝ се молеше да не минават съседи, които да любопитстват къде отива и кога ще се върне. Уверена бе, че тъмните сенки под очите ѝ ще я издадат, че не се е упътила към някоя екзотична дестинация. При това сама.

Тома забеляза отдалеч красивата фигура и дългите черни коси на Гергана. Видя и куфарите около нея и ускори крачка. Пристигна заедно с таксито и спря пред любимата си съседка.

- Все пак и ти не прости. – опита се да прикрие радостта си той.

- Не можах, той не ми даде време и шанс.

- Нора изобщо не протестира когато я изгоних минути след случилото се у вас. Колко бързо и лесно ставало...

- Мисля, че са били подготвени за подобен сценарий и ние им го осигурихме. Както и да е, искам да забравя.

- Не забравяй да се обаждаш, обаче, моля те! При майка ти ли отиваш?

- Не. При баба, на село. Сред природата и с нейните гозби ще ми бъде по-леко.

- А Дебора?

- Баща ѝ вече ми намери заместничка. Пази се, Тома!

- Пази се, Гери!

В парка край блока винаги беше многолюдно и шумно, за да няма и капка съмнение в положителния прираст на населението в квартала. Традиция си бяха сбирките там след вечеря на хладина сред зеленината и сладки приказки по комшийски. Гери и Тома също не пропускаха вечерната си разходка и пейката на влюбените беше техния пристан за отмора. Сянка с бутилка ракия в ръка се надвеси над тях и прекъсна дългата им целувка.

- О, влюбени гълъбчета, отново ли сте тук? – проговори с познат глас сянката.

- Както всяка вечер, Иване. – отвърна Тома и прегърна жена си.

- Нали сте чисти души, засрамете се, че малкото ангелче ви гледа с ококорени очички от количката! – през смях и фъфлейки опита да остроумничи Иван.

- Вижда, че родителите му се обичат и се радва. – прекъсна смеха му Гери.

- Ей, много бързо ме смени ти! Това си и чакала...

- Недей, Иване! Играта отдавна свърши! – три години по-късно съдбата даде шанс на Гери да произнесе мечтаната реплика.

24.01.2023 Ким Джаксън