Беше в онези времена, когато децата се раждаха по къщите с помощта на местната акушерка. От един прозорец, под стряхата на планинскa kъща се чуваха сподавените викове на родилка. Виковете постепенно утихнаха и стаята огласи силен детски плач. Няколко минути по-късно вратата на имението се отвори и пред къщата се появиха мъж и стара жена, която държеше в ръцете си бебе.
- Хайде, сине, вземи детето и го отнеси при баща му, а другото ще остане при нас!...
- Дали не допускаме грешка, мамо? - попита я мъжът.
- Времената са трудни сине! Кой да предположи,че децата са две?...Пък и този грях трябва да се понесе и от двамата грешници, които са го извършили!
- Ами ако тайната излезе наяве? - отново попита мъжът.
- Няма, сине, аз ще се погрижа!...Ти само гледай да не се изтървеш пред жена си, че бебетата са били две! Хайде, вземи детето и върви! - Жената подаде детето на мъжа, той го пое и се изгуби в тъмнината...

                                                      >>>>>>>>>
На  баварската маса пред малка къща седят Вера  и Ана.  Пият  кафе и разговарят. От терасата висят сандъчета с  цветя и се спускат надолу като водопад. Пред къщата са подредени глинени съдове с различна форма, в които също пъстреят цветя. Под масата лежи огромно куче с гъста козина и мила муцуна. Около него обикаля дебел пухкав котарак, но кучето не го забелязва и лениво се протяга. Двете жени на масата се споглеждат притеснено.
- Никога няма да ми простиш нали, Ана?...
- Пак ли тази тема, Вера?...Когато влезе в този дом аз и Виктор знаехме истината и я приехме! Отдавна не мисля за това!
- Но ти никога не ме попита за нищо!...
- Покойният ми син беше негов приятел, забрави ли? Знаех всичко и се съгласих!...
- Ами ако се появи отново? - пита с тревога Вера.
- Той отдавна напусна това място и вероятно е уредил живота си добре. Едва ли иска да си спомня грешката която допусна. Нора има баща и това беше Виктор, сина ми! - отговаря сурово Ана.
- Този грях не ми дава мира и не знам защо, но имам лошо предчувствие!... - тревожи се Вера.
- Не си създавай излишни тревоги! Мина много време!...Да се залавяме за работа, преди да са пристигнали туристите. - Ана става и тръгва към съседната къща, превърната в хотел.
                      Преди двадесет години Вера влезе в дома на Виктор и Ана неочаквано и болезнено. Влюби се в млад и красив мъж. Той бързо завъртя главата й с романтични жестове, нежни думи и обещания за вечна любов, а тя беше едва на седемнадесет години. Когато разбра, че той е женен, тя вече беше бременна. По това време покойният й съпруг овдовя и нямаше деца. Двамата често се засичаха и разменяха любезни думи. Той беше приятел на нейния любим и знаеше за връзката им. Когато разбра какво се е случило с нея, Виктор се появи в дома й с неочаквано предложение.
- Разбрах от него какво ти е причинил и съжалявам! След като си поговорихме по мъжки, аз взех решение и имам предложение за теб. Ако искаш ще се оженим и ще осигурим дом за детето, аз и без това нямам деца!
- Защо го правиш? - попита го тогава тя.
- Защото детето няма вина, че е заченато от безотговорен баща и момиче, влюбено в своите фантазии!...
Така Вера влезе в дома на Виктор и Ана. След няколко месеца се появи Нора, но пет години по-късно Виктор почина и жените останаха сами с тайната, мъката и невръстното дете.
                    След време Имението се превърна в Къща за гости, красиво декорирана, в старинен стил и я нарекоха "Женско царство". Жените стегнаха малката къща встрани и заживяха там. Нора растеше заобиколена от грижите и любовта на Вера и Ана, и детството й премина тихо и безгрижно. След загубата на Виктор двете жени дълго се гледаха студено и сурово, но с времето се приобщиха една към друга. Вера беше млада  и понякога покрай нея се завърташе мъж, но тя бързо го отпращаше. В този дом нямаше място за чужд мъж, нито за нова любов. Грехът който носеше в сърцето си  не й позволяваше да нарани Ана и да покаже неуважение. Годините минаваха, а мислите й бяха заети само от дома и грижите за Нора. Ана беше много привързана към Нора. Тя я беше поела в ръцете си при раждането й и я приемаше като своя внучка, и дъщеря на Виктор.
     На пътя към къщата изскочи кола, зави рязко и спря. От нея слезе младо момиче, с дълги до кръста руси къдрици, стройна фигура и нежни заоблени рамене. Под лятната блуза трепка красив бюст, в който пулсира сърце на  млада жена.
- Мамо, бабо,прибрах се! - вика момичето и се оглежда.
На един от балконите на хотела излиза баба й.
- Хайде, скитнице, идвай бързо, че работа ни чака!...
От малката къща се появява Вера, с купчина спално бельо.
- А, Нора, тук ли си! - радва се и слага бельото в ръцете на дъщеря си. - Помогни ми и да отиваме при баба ти!...
- Още не съм слязла от колата и ме почнахте! - цупи се Нора.
- Не мрънкай, а върви! -   бута я в гърба и двете влизат в хотела.
     Вечерта жените сядат пред къщата, а Нора подскача около тях като малко дете и ги целува.
-Ела, седни вече! Свят ми се зави от теб! - смее се намусено Ана.- Реши ли вече какво искаш за рождения си ден?
Нора свива сърдито вежди и сяда при тях.
- Имам още три месеца да мисля! - отговаря  и ги прегръща.- Всъщност искам само вас, двете!...
- И този път няма да се разберем! - отвръща Вера. - Кажи поне как мина днес? Харесва ли ти работата в Антикварния магазин?
- Много е приятно, мамо! - вълнува се Нора.  - Има толкова красиви предмети,  картини и старинни книги, че дъхът ми спира като ги гледам! Миналото е било по-хубаво от настоящето! - и гледа замечтано  в далечината.
- Романтичка!...А ние я чакаме да порасне! - клати глава Ана и двете с Вера се разсмиват.
    Нора влиза в стаята си и пуска телевизора, после го спира  и грабва телефона. Прехвърля страниците в Интернет, но й става скучно и хвърля телефона на леглото. Преди няколко месеца е завършила гимназия в близкия град и сега навлиза в истинския живот. Скучното ежедневие е съвсем различно от изпълнените с емоции и мечти училищни дни. Липсват й пакостите, сбирките и смеха със съучениците. Иска да продължи образованието си, но още обмисля накъде да поеме. Затова започна работа в Антикварния магазин в града. Срещата с културата на минали епохи я развълнува и тя се чувства уютно в този красив свят. В кръгът  от близки познати  са Стефания, нейна приятелка и съученичка, с която споделя тайните си. Говорят си за момчета, за любов и романтични преживявания. На другият полюс е Богдан. С него израснаха заедно, но вече е мъж и разговорите й с него от детски закачки преминаха във внимателно подбирани думи. Общуването с него й помага да опознае света на другия пол. С течение на времето погледите и закачките на Богдан се промениха, станаха по-дръзки и всяко случайно докосване я притеснява. Той е по-голям от нея и в поведението му Нора улавя тревожни сигнали, които не може  да разбере, затова започна да го избягва. Почти на двадесет години е, но все още не познава истинската любов, а само мечтае за нея.
     На следващата сутрин Нора закусва на двора с Ана и Вера.  Разсеяна е и  бърза, но се заслушва в разговора им.
- Туристите ще пристигнат късно, Ана, но от града се обадиха и казаха, че някакъв художник е наел таванското помещение за цялото лято! Представяш ли си?!...
- Чух, Вера! Новините  тук бързо се разпространяват.  Искал да рисува пейзажи и му препоръчали региона и "Женско царство".
- Художник ли?... - подскача  Нора. - Само това ни липсваше! Ще обикаля цяло лято наоколо, ще размахва четката и ще иска да не пречим на вдъхновението му. -  става и прави жест, като художник. - Отивам на работа, а твореца оставям на вас!
  По обед в Антикварния  магазин  влиза  млад мъж. Нора се кани да излезе в почивка, но  пуска чантата си на стола. Мъжът забеляза изражението й.
- Извинете, май съм дошъл в неподходящо време?! Ще се отбия по-късно! - и  тръгва към вратата.
- Нищо подобно! - спира го любезно. - Заповядайте! С какво мога да съм Ви полезна?...
- Сега пристигам в града и видях табелката отвън. Обичам такива места и реших да надникна. - мъжът тръгва из магазина и  разглежда. - Не съм вярвал, че в такъв малък град може да  видя толкова красиви неща! Тук прилича повече на музей!...
- Защо? Вашият град какъв е? - пита го иронично.
- Аз Ви правя комплимент, а Вие ме нападате! - отговаря с укор  мъжа.
               В  непознатият мъж има нещо, което я смущава. Хубав е, с нежни ръце, дълбоки тъмни очи и красиво извити вежди. Когато говори, устните,  с цвят на светла череша, леко трепкат. В движенията му има непринуденост и доза грация. Нора се подпира на стола и поема дълбоко въздух. Притеснена е.
- Ще вземете ли нещо?...
- Да, ето това!. -  и слага на масата пред нея малка статуетка. Мъж и жена със слети в любовна поза тела. - "Танцът на любовта" от индийската книга "Кама Сутра". Чела ли сте я?... - и  я поглежда  любопитно.
- Това ли е всичко? -  слага статуетката в плик и му я подава.
- Да, благодаря! Ще попитам само как да стигна до "Женско царство",...Къщата за гости?
- "Женско царство" ли? - чуди се Нора. - Аз отивам в тази посока и мога да Ви я покажа!...
- Тогава да вървим! -  и сочи вратата. - Аз съм Константин, но ми казват Тино, а Вие сте?....
- Нора! Просто Нора! - отвръща и двамата излизат от магазина.
                Колата на Тино е последен модел, с всички съвременни екстри. Той леко докосва волана, а тя сякаш сама върви по пътя. Нора го поглежда скрито и мълчи. Мълчи и той. Близо до хотела  пита:
- Какво означава "Женско царство"? Много ми е интересно защо са нарекли така къщата!...
- Там живеят младо момиче, жена на средна възраст и една възрастна жена. - казва Нора през смях. - Тоест аз, мама и баба! - и пак се смее.
- Вие?...Това шега ли е?... - Тино натиска спирачката и колата рязко спира.
- Пристигнахме! - подвиква тя и слиза от автомобила.
               Шумът от спирачките кара Ана и Вера да станат от местата си и да разберат какво се случва. Нора минава покрай тях и  влиза в къщата, а Тино поздравява и подава ръка.
- Здравейте! Направих резервация при вас , а Нора случайно ме упъти!...
- Случайно!...- изричат в един глас жените и се засмиват.
- Наел съм таванското ви помещение за лятото!...
- Ааа, това е художника, Вера! - радва му се Ана и го хваща под ръка. - Внучката ми е толкова разсеяна, че не разбрахме кой сте! Добре дошъл!...
- И тя не знае кой съм!... Просто всичко се случи много бързо. -  обяснява Тино.
- Не се притеснявайте! - успокоява го Вера. - Елате, ще вечеряме заедно и всичко ще ни разкажете!...
    На двора двете жени и Тино си говорят като стари приятели. Смеят се, вдигат наздравици и Нора се чувства странно от тази неочаквана близост.
- Нора, ела седни! Тино тъкмо ни разказваше интересни истории. - вика я Вера и дърпа един стол.
- И така завърших Художествената Академия макар, че баща ми не одобряваше избора. - довърши мисълта си той. - Сега съм художник на свободна практика и се подготвям за първата си самостоятелна изложба.
- А родителите ти с какво се занимават? - пита го Ана.
- Мама е починала отдавна и също е рисувала хубаво. Баща ми е адвокат и той ми препоръча това място. Каза ми, че познава региона, но не е идвал от много години. Ами, това е!...
- Съжаляваме за майка ти! - утешава го Вера. - Стана късно, а ти сигурно си уморен! Нора ще ти покаже стаята, а ние ще разтребим тук.
      Таванското помещение на хотела е просторно, с големи прозорци и красив изглед към гората. До  стената е поставено широко легло, а до него шкафче и малък лампион. На пода лежи пъстър килим със старинни орнаменти, а над огнището виси картина с есенен пейзаж. Тино оглежда стаята, а после отваря прозореца и поглежда  навън.
- Тук е толкова красиво!...Баща ми беше прав! Радвам се, че дойдох на това място! -  развълнуван е и очите му искрят. - Стаята прилича на ателие и сякаш е създадена за мен!
- Радвам се, че ти харесва! - говори плахо Нора. - Рядко я даваме на туристи. Мама ме е родила тук и за нея тя има особено значение! Не знам точно, не съм я разпитвала.
- Виж ти!...Без да искаш ми подсказа сюжет за картина. - и се смее.
- Стига, моля те!...Лека нощ! - пожелава му  и бързо излиза.
                  Тино сяда до отвореният прозорец и се замисля. Идването му тук е планирано отдавна, но той дълго го отлага. Не беше убеден, че ще намери  нещо интересно и вълнуващо за артистичната си натура, но сгреши. Взима телефона и се обажда на баща си.
- Здравей, тате! Благодаря за хубавата изненада! Беше прав, мястото е приказно!...
- По гласът ти познавам, че вдъхновението вече те е споходило! -  смее се баща му.
- Още сега започвам да рисувам!...Знаеш ли кое е интересно? За къщата се грижат три жени - баба, майка и внучка. Трябва да дойдеш и непременно да се запознаеш с тях!...
- Ако ми се отдаде възможност ще дойда, но не обещавам! Ти се забавлявай и не забравяй защо си там! - съветва го родителя.
- Добре, татко! Не съм асистент в кантората ти! -  сърди се  Тино и решава да се пошегува. - Казах ли ти, че внучката е много красива?!...
- Ето, за това говорех! - укорява го баща му. - Внимавай да не станеш петела в кокошарника на женското царство! Дочуване!...
    Тино се залива от смях. Това което каза за  за внучката е истина. Нора е красива. С дългите си руси къдрици му напомня за Снежанка от един анимационен филм. Кожата на лицето й е гладка като стъкло, а чертите й събуждат усещане за съвършенство. Малките красиво заоблени гърди, тънката талия и дългите стройни бедра провокират творческата му фантазия  и той си я представя в пищна бална рокля в центъра на огромна зала. В нея има и чувствителност, и нежност,  и  срамежливост, но и неподозирана страст. Тино си спомня как Нора хвана дръжката на стола, когато я погледна в очите и се засмя.
- Жената търси опора, когато на сърцето почука любовта, а тя вече е жена! - шепне си тихо.
На неговата възраст повечето му приятели бяха семейни, но той не бързаше. В душата му се бяха настанили възвишените чувства и възприятия, характерни за хората на изкуството. Живееше в свят пълен с красиви видения и чиста любов. Известно време поддържаше връзка с едно момиче, но любовта й беше обсебваща и той не можеше да диша нормално, а присъствието й го натоварваше. Дори спря да рисува. Вместо муза, тя се превърна в дразнител и той започна да я избягва. Тя искаше всеки ден да е с него, да правят секс, а после да му позира гола. Когато  заговори за брак и вечна любов Тино окончателно изтрезня и предложи да се разделят. Тя плака, умолява го, но той беше непреклонен. Прие предложението на баща си и замина.
         Сутринта Нора и Тино се засичат пред хотела. Тя се качва в колата и той тича по стълбите към нея.
- Здравей, Снежанке!- шегува се.
-  Снежанка ли ще ме наричаш? - мръщи се тя. - С всички момичета ли се държиш така?
- Когато се притесняваш ставаш още по-хубава, но започваш да се заяждаш! -  спира  пред нея и я поглежда.
- Кой, аз ли?....Да бе!.. - отвръща  смутено. - Ти накъде?...
- Ще обиколя малко и ще разгледам. Трябва ми вдъхновение макар, че вече открих една муза на близо! -  играе  с думите и му е забавно. - А ти накъде?...
- Отивам на работа, но преди това ще се видя с приятелката си.
- С приятелка? Аз мислех, че имаш среща с приятеля! - продължава  със закачките.
- Не е минал и един ден от както се появи, а  вече ме разпитваш за приятел! Какво целиш?... - пита го гневно Нора.
- Не ме разбра! - отстъпва Тино. - Всяко момиче трябва да има приятел и аз помислих, че и ти имаш!
- Имам! Да, имам!...И скоро ще ви запозная!...Хубав ден!... - отговаря троснато.
                       Нора се качва в колата и натиска педала на газта. След десет минути връхлита в стаята на Стефания и сяда на един стол. С нея имат общи интереси и са като сестри. Споделят вълненията и трепетите, болките и проблемите си. Стефания е емоционална, с темперамент присъщ на младостта, но мисли по-трезво и спокойно, и   с Нора взаимно се допълват.
- Още не е пристигнал, а вече ме дразни с присъствието си! - говори неясно Нора, след напрегнатото мълчание.
- Кой? - пита я Стефания.
- Тино!...- подвиква тя.
- И кой е Тино? - продължава разпита приятелката й.
- Един художник, който е наел таванската ни стая за цяло лято и ще ми досажда!...- обяснява с досада. 
- Ами не му обръщай внимание!...Или има и друго?... - Стефания повдигна лицето на Нора. - А, не, познавам този поглед! Разказвай!...
- И какво има да разказвам?...Мъж като мъж, на около тридесет години, съвсем обикновен, безинтересен, но много говори и ме дразни! -   поема  въздух и думите й тръгват като река. - Много е хубав, Стефания! С хубава фигура и нежни черти, а устните му...Не си виждала такива красиви устни! Какво да правя?...Може ли да се влюбя от един поглед?...
- Я стига! Как ще се влюбиш за един ден?!...Стой далече от него, избягвай разговорите и се прави, че не го забелязваш! - съветва я Стефания. - Кой се влюбва толкова бързо? Избий си го от главата!...
    Вера и Ана поливат цветята на двора. Топло е и задушно, и сякаш не им достига въздух. Вера донася кана с вода и две чаши и налива.
- Имам чувството, че Нора хареса Тино въпреки, че е художник!...- споделя Вера.
- За един ден как стигна до това заключение? - мръщи  се Ана.
- Познавам я!...Щом започне да се държи дръпнато и да бяга, нещо я притеснява, вълнува я!...
- Тя е вече почти жена, Вера и е нормално да се вълнува в присъствието на привлекателен млад мъж! Това не означава, че се е влюбила от пръв поглед!..
- Аз навремето така се влюбих!... - изплъзват се думите й. 
Ана се преструва, че не е чула  и се замисля. Нора все още не е водила момче в къщата. А дали не й е време. Маха ядосано с ръка и изпива водата от чашата.
- Тино със сигурност е впечатлил Нора! Ще почакаме и ще разберем! - държи на мнението си Вера. - В поведението му има нещо което ми напомня за някого, но не мога да се сетя за кого!...
- Пак твоята параноя! - кара й се Ана. - Идват гости, да слезем и да ги посрещнем!
                                По пътеката към къщата един зад друг вървят Тино и Богдан. Първият държи в ръцете си скицник, а втория стиска стрък маргаритки. Богдан забелязва Нора, избързва напред и слага цветята в ръцете й.
- Това е за теб, красавице! Имаш ли време да се поразходим?...
Нора поглежда смутено Тино и му представя непознатия мъж.
- Това е моят приятел, Богдан!...
- Аз съм Тино! -  подава му ръка и  се обръща към жените. - Исках да ви покажа първите ми скици!...
- Тогава ще пием кафе и ще ги разгледаме! - въодушевена е Вера.
     Тино рисува красиво. С изтънченост и финес, които предизвикват възхищение. От съвършения изчистен контур скиците приличат на  живи картини. Двете жени с възторг разглеждат рисунките, докосват ги и  се радват.
- Рисуваш ли портрети? - пита  любопитно Ана. - Да вземеш да ни направиш един за спомен. Когато станеш известен художник, ще се хвалим на гостите си, че си ни нарисувал! -  и гали  майчински  ръката му.
- Разбира се, ще ви направя портрет! Това е най-малкото което мога да направя, след толкова похвали! -  любезен е Тино.
- Тогава ще нарисуваш и нас с Нора! - намесва се неочаквано Богдан. - И аз да се хваля каква приятелка имам! - и гледа  нежно, а тя го рита под стола.
- Ела, да се разходим! Нали за това дойде? - дърпа го  и двамата поемат по пътеката.
Тино  събира скиците си и се прибира в стаята.
            Следващите дни Тино и Нора рядко се виждат, не говорят и се разминават мълчаливо. Той прекарва деня  сред природата, рисува, а вечер се прибира в стаята си. Нора ходи на работа, помага на жените вкъщи и вечер  бърза да се прибере в стаята си.

            Лятната утрин, свежа и все още прохладна събужда Нора с предчувствие за прекрасен ден. В магазина са пристигнали кашони с нови старинни предмети и тя няма търпение да ги види и да им се порадва, преди да ги отнесат купувачите. Обажда се на Стефания и я моли да й помогне с подредбата, после се качва в колата и потегля. От прозореца на стаята Тино вика на Вера.
- Какво става с Нора тази сутрин? Излетя с колата като ракета!...
- Пристигнала е нова стока в магазина и тя е много развълнувана! - отговаря силно.
Стефания и Нора още не са отворили магазина. Разопаковат и подреждат вещите. Любуват им се и спорят.
- Виж, тази статуетка е много красива! - сочи една фигурка Нора и внимателно я гали.
- Не, тази е по-красива! - показва й друга Стефания и двете се заливат от смях.
След няколко минути вратата на магазина се отваря и при момичетата влиза Тино.
- Константин!... - вика силно Нора и спира на място.
-  Константин ли?... - реагира спонтанно той и се засмива.
- Какво правиш тук? -  пита го Нора и поставя една от статуетките във витрината.
- Клиент съм, не може ли?... - и тръгва сред хаоса от предмети. - Всичко тук е любов!...Прекрасно! - възкликва Тино и поглежда двете момичета.
Нора и Стефания  се споглеждат смутено. Нора бута приятелката си напред и я представя.
- Това е Стефания!...
- А, да, приятелката ти! Приятно ми е!... -  стиска ръката й и  се представя. - Аз съм Тино, но ти вероятно вече знаеш кой съм!...Преди малко исках да кажа, че повечето предмети тук са с любовна тематика. Ето Венера, Афродита, Купидон, Амур... - докосва леко всяка статуетка и решава да се пошегува. - Да не би в този град да има недостиг на любов?!...
Момичетата го гледнат нацупено.
- Ще вземеш ли нещо? - пита нетърпеливо Нора.
- Да, ето този Амур и ще внимавам да не изгубя стрелата му. Надявам се да я пусне в сърцето, което му посоча!... -  взема статуетката и си тръгва.
Момичетата изчакват вратата да се затвори и избухват в смях. Нора още е ядосана, но Стефания изглежда спокойна и започва да разсъждава на глас.
- Той е много красив и говори красиво! Но това не означава, че е прелъстител, а интелигентен!...И маниерите му са красиви, но едва ли е Дон Жуан! По- скоро са белег на добро възпитание!...И физически е красив, но не във всяка черупка има гнила ядка!... - гласът на Стефания преминава в писък. - Той е като бомба, Нора! Ако се взриви ще те покоси, но не със смъртоносен заряд, а с любов!...
- Каква бомба, какъв заряд? -  повтаря иронично. - Лекцията свърши ли?...
- Твоята неприязън към него е от страх!... -   хваща Нора и я разтърсва. - Ти наистина си влюбена в него!...Престани да се държиш като дива коза, той не е Богдан и вече е пуснал стрелата! Въпроса е ти кога ще усетиш пробождането й?!...
Нощта е толкова  задушна, че въздуха трепти от горещите вълни. Тино лежи гол на леглото  и върти статуетката в ръцете си. Стигнал е онази възраст, когато мъжете спират да се правят на  романтични глупаци, а той се чувства точно така и усещането е приятно. Усещането, че предстои нещо хубаво. Поведението на Нора  показва колко много го харесва и как се опитва да го скрие. Но това се дължи на нейната младост и липсата на житейски опит, и тази мисъл го кара да се усмихва.
- Когато семето което посях покълне, тя ще разбере и сама ще дойде! - шепне си Тино и гали нежно статуетката.
    Всяка неделя семейството се събира на обяд с близки приятели. Обикновено идват Богдан и Стефания, понякога и местния свещеник. На обяда днес присъства и Тино. Тези неделни срещи са се превърнали в традиция и на  трапезата има изобилие от ястия и напитки, а разговорите са шумни и забавни.
- Харесва ли ти храната, Тино? - пита го Ана.
- Дори вкъщи не съм опитвал по-вкусни ястия! - отговаря любезно той.
- Как е вдъхновението, появи ли се вече?... - пита и Вера.
- Вдъхновението ми е тук още от първия ден!... - звучи странно и се чувства неловко.
Двете жени го поглеждат с недоумение, а Нора забива поглед в земята.
- И аз си имам вдъхновение! - вика неочаквано Богдан и прегръща  Нора през раменете.
Стефания я бута под масата и тя смутено сваля  ръката му. След  неловката пауза,  свещеника  всява още смут сред присъстващите.
-  Момичета, мисля, че е време вече да помислите за сватби! Е, имате ли си кандидати?...
Вместо тях  отговаря Тино.
- Отче, момичетата сами ще кажат, но когато са готови! Нека не ги притесняваме излишно! Наздраве! -  вдига чашата си и се засмива.
    Приятелското събиране продължава до късния следобед. Привечер жените разтребват  масата, а Ана се смее и говори на Вера:
- Не знам дали Нора харесва Тино, както твърдиш, но Тино със сигурност е впечатлен от нея. Забеляза ли как я гледаше днес?...В поведението му личеше какво чувства!
- Но тя е още много млада, не мислиш ли!...А той е зрял мъж! - отговаря със свито сърце Вера.
- Да ти припомня ли на колко години беше, когато роди Нора?...И да, но за разлика от онзи, чието име не искам да споменавам, Тино е голям, но истински мъж!...
 На  пътеката до Имението се чуват гласове. Думите се удрят в стените и отекват в тишината.
- Какво ти става, Богдан? От известно време не мога да те позная! Държиш се като дете!...
- Аз ли съм се променил? А твоето поведение?...От както той се появи тук не виждаш друго, освен него!...
- Я стига глупости!...Нека не разваляме приятелството си заради волните ти съчинения!...
- Какво приятелство?...Още ли не си разбрала, че между нас вече не може да има приятелство?...
- Не си играй с мен! Добре тогава! Да сложим край на приятелството ни!...
- Аз те обичам, Нора, разбираш ли?...Обичам те!...
- Но аз не те обичам, Богдан!...
Под стряхата на Имението някой тихо затваря прозореца на стаята си и гаси осветлението.
              Прозореца в стаята на Нора е отворен. Облегнала се е на него и гледа звездите. Тъжна е и самотна, а мислите й дразнят ума с въпроси, чиито отговори не знае.  Разговорът с Богдан я свари неподготвена и без да иска го нарани с думите си, но нямаше друг избор.  Не иска да го залъгва с празни надежди. Той е прав за Тино. Гнева с който изкрещя в лицето на единия, че не го обича, освободи чувствата им към другия. Някой тихо чука на вратата и в стаята  влиза Вера.
- Добре ли си?...Изглеждаш тъжна!... - пита притеснено майката.
- Добре съм, мамо!...Просто ми е скучно и не мога да си намеря място!...
- А мястото което търсиш вижда ли се от твоя прозорец? - сочи с очи към хотела.
- Какво искаш да кажеш, мамо? - чуди се Нора.
- Да не мислиш, че аз и баба ти сме слепи и не виждаме какво се случва?...Ела, да седнем и да си поговорим! - дърпа я  и  сядат на леглото. - Харесваш ли го?...
- Не знам, мамо!...
- Това не е отговор!...
Нора кима с глава, а Вера леко се усмихва.
- Влюбена ли съм, мамо? - пита срамежливо Нора и свежда поглед.
- Ако вътре в теб бушува буря, ако искаш, но се страхуваш, ако желаеш, но бягаш,ако усещаш, но се съмняваш, ако боли, но понасяш,...да,...това е любов!
- И какво да правя? - пита  отчаяно.
- Не бързай!...Дай й време да узрее и тя сама ще ти покаже, че си готова за нея! - и гали къдриците й, целува я и излиза от стаята.
                             В стаята на Тино е в безпорядък. По земята  са нахвърляни скици и бели листи с неясни контури. Прозорецът е широко отворен и от долния етаж на хотела се чува музика. Тино стои пред статива с четка в ръка и рисува, въпреки непоносимата жега. Гол е до кръста, а крачолите на панталона му са навити  в основата на бедрата. Някой тихо влиза в стаята, но той гледа в платното пред себе си. На прага е замръзнала Нора . Стегнатите бедра, с нежен мъх потрепват в ритъма на тихата музика, а по гърба му, като златен дъжд   се стичат капчици пот. Тя усеща силния аромат на кожата му и от това й прималява. Решава да излезе от стаята, но  Тино   я забелязва.
- А, ти ли си ,Нора? Ела, ела! Извини ме за безпорядъка! - и бързо пуска крачолите на панталона и облича една тениска. - Проблем ли има?...
- Не, не,беше ми скучно и реших да видя какво правиш!...
- Рисувам, хвърлям, пак рисувам и пак хвърлям и така... -  и  забелязва неспокойния й поглед .
Нора вдига  от земята една скица и я поглежда.
- Но....това съм аз!...
- Да,...ти си!...
- Но, защо?...Какво правиш?...
- Искам да ви направя портрет, както обещах, но за целта са нужни скици!...Ти какво си помисли?...
Нора не отговаря, а   спира пред статива.
- Картината е толкова  красива, че оставам без дъх като я гледам! -  говори замечтано.
- И аз оставам без дъх като те гледам!... - пари   дъха му  кожата й.
Нора се обръща и се озовава лице в лице с него.
- Защо винаги ме притесняваш?...
- А ти, Нора, защо така го приемаш?... - хваща брадичката й и я целува леко. - Ето ти един знак!...Помисли!...

                               Антикварният магазин е пълен с клиенти, които разглеждат витрините и задават въпроси на Нора, а тя се опитва да разговаря със Стефания.
- Той ме целуна, приятелко, е , почти ме целуна!... - шепне в ухото й.
- И какво ти каза? - пита  нетърпеливо Стефания.
- Каза, че това е знак!...Ама какъв знак?...
- Знак, че те харесва, че иска да е с теб, че и той е влюбен!...Голяма си глупачка!...Дива коза!... - забавлява с наивността на Нора и тихо се смее.
- Искам пак да ме целуне, но какво да направя?...
- Дай му и ти знак! Покажи му какво чувстваш и тогава ще те целуне истински, и ако питаш мен, още много пъти ще те целува!...
           След случката в стаята Тино решава да помогне на Нора да разсее колебанията си и търси повод да е близо до нея. Води я сред природата и рисува. Тя седи на поляната зад него него и наблюдава. Понякога отива в магазина при нея и разказва интересни истории от миналото. Нейните все още детски закачки го забавляват. Нора полага усилия за да не показва чувствата си и да не се издава. И тогава Тино сменя подхода. Ухажва я все по-дръзко. Един ден Нора го наблюдва унесено как рисува и несъзнателно казва на глас:
- Обичам устните ти! Толкова са красиви!... - и се изправя, притеснена от  признанието си.
Тино хвърля четката и я вдига на ръце. 
- Така ли, Снежанке?... -  миг колебание и я целува страстно. - Твои са!...
                         Превъзбуден от мисли Тино закусва с Ана и Вера и трака нервно с приборите по масата.
- Къде е Нора, няма ли да закуси с нас? - пита емоционално.
Двете жени се споглеждат с усмивка и Вера отговаря:
- Тя излезе рано и отиде на поляната зад хотела. Още като дете обичаше да ходи там и да се усамотява, а после се прибираше с букет цветя и щастлива усмивка.
- И аз много обичам природата! Тя ме успокоява и поддържа вътрешното ми равновесие...
- И как е вътрешното ти равновесие днес? - гледа го любопитно Ана.
- Добре, добре!...Извинете ме! - отвръща разсеяно той и се прибира в хотела.
   Изчаква двете жени да влязат в къщата и тръгва към поляната. Върви  и  подрежда в ума си  думите, които иска да каже на Нора. В сърцето му вилнее океан от чувства, затова отново и отново премисля изреченията. Върху пъстрия килим на поляната вижда Нора. Блузата й лежи до нея, а тя е затворила очи и сякаш спи. Слънчевите лъчи закачливо подскачат и се  плъзгат по кожата й. Под дантеленото бюстие прозират красивите й гърди. Всичките му смислени думи и изречения се изнизават от ума. Пулса му скача и се удря в главата. Сяда  до нея.
- Искам да ми позираш!Какво ще кажеш?... - предлага  с дрезгав глас.
- Защо?... - пита  Нора и отваря очи. - И как искаш да ти позирам?...Гола ли? - дразни го.
- Първо защото съм художник, а те използват модели!...И не , не искам да ми позираш гола,...и как ти хрумна?... -  сърди се Тино.
- Добре тогава! - съгласява се Нора и пак затваря очи.
Тино  гали с върховете на пръстите си устните й, после шията, а след това, тласкан от вътрешен импулс обръща длан и я спуска бавно надолу между гърдите.
- Какво е това?... - пита Нора и потрепва.
- Още един знак!...Гърдите ти са толкова красиви, че не смея да ги докосна!...
Нора хваща ръцете му и ги притиска леко в гърдите си.
- А това е?... - пита с пресекващ дъх Тино.
- Още един знак!... - говори през смях Нора, облича  блузата си и тича надолу по поляната.
- Да ме убиеш ли искаш?!... - вика след нея Тино, а тя маха с ръка и продължава да се смее.
      На следващият ден,  в магазина Нора разказва на Стефания за предложението на Тино да му позира и между задъханите й думи се изплъзва признание.
- Мисля, че го обичам, Стефания!...Да, обичам го!...
- Обичаш ли го?!...Дивата коза се превръща в кротка сърничка! - шегува се приятелката й.
- Чувствам се спокойна, уверена и всичките ми страхове се изпариха. -  говори замечтано, а Стефания изпитва тревога.
- Внимавай да не изгориш крилете си, Нора! Като те слушам как говориш започвам да се притеснявам!...Може би Тино също има някакви чувства и очаквания, но доколко са сериозни?...
- Обичам го, разбираш ли? - говори Нора и се издига в облаците. - Не ми пука! Да става каквото ще става!...
- Ти си полудяла! - кряска срещу нея Стефания.
- И какво от това?!...Когато и ти полудееш ще ти я върна тази лекция!...
  
                         Лятото върви към края си, но горещината все още лепне по кожата с усещане за неприятна влага. Късна вечер е, а Вера и Ана все още разговарят пред къщата. Ана си вее със старо ветрило, а Вера попива лицето си с голяма  хавлиена кърпа.
- Стана късно, а Нора още я няма! - тревожи се Вера и гледа към хотела .
- Нора вече не е дете и може сама да се грижи за себе си! - успокоява я Ана и размахва ветрилото.
- Да, но е влюбена и много млада,и се моля да не допусне моята грешка! - и стиска ръцете си една в друга. - Всъщност аз харесвам Тино! Мисля, че е сериозен и възпитан млад мъж, и се надявам да не нарани дъщеря ми!...
- Стига толкова,Вера! Нека децата сами разберат какво чувстват! Сега времената са други!... 
- Права си! - съгласява се Вера. - Усещаш ли спокойствието и тишината около нас?...Чак страх ме хваща!...
- Понякога си мисля, че превърташ! Остави страховете си настрана и да се прибираме в къщата!...
                            Стаята на Тино  грее в светлини. По перваза на прозореца и масата горят свещи, а от букета във вазата се носи аромат на полски цветя. Близо до статива, на висока табуретка са поставени две чаши и бутилка с вино. Леглото е покрито с тънка завивка, а върху нея лежи стрък маргаритки. Тино нервно обикаля стаята, оглежда всички детайли и поглежда често  към вратата. Телефонът му звъни и той бързо  вдигна.
- А, тате, ти ли си?...Най-после се сети, че имаш син!...
- Константин, добре ли си? Гласът ти звучи странно!...
- Добре съм, не се тревожи!...Лятото почти свърши и се надявах, че ще дойдеш за няколко дни!...
- Аз в момента пътувам!... - отговаря неопределено баща му, без да уточни.
- Забравих! Пак някоя от неотложните ти командировки! - говори с укор и разочарование. - А аз мислех, че ще прекараме няколко дни заедно! Имам да ти разказвам толкова много неща!...
- Случило ли се нещо, Тино?...
- Нищо толкова страшно, че да не може да почака! - отговаря неясно.  - Сега трябва да рисувам!... - и затваря телефона. 
Вратата на стаята се отваря и на прага застава Нора.
- Добър вечер! - поздравява  и оглежда стаята. - Тук е станало много красиво!
- Ти си красива! - отговаря уверено. - Ела, седни тук. -  и я слага да седне на ръба на леглото. - Роклята много ти отива! Приличаш на малкото момиченце от детските ми спомени! Да изпием по чаша вино и да се залавяме за работа. -   вдига наздравица - За вдъхновението!...
В стаята е тихо. Гледат се и отпиват от чашите без звук. Тино оставя чашата си и  взима четката.
- Ти стой спокойно, гледай накъдето искаш и не ми обръщай внимание! - и нахвърля няколко щрихи без да я поглежда.
Нора слага ръце на коленете си, после инстинктивно ги вдига и скрива гърдите си. Гледа в Тино, а той гледа в платното. Слага още няколко щриха и  усеща, че не контролира ръката си. Вдига поглед и среща погледа на Нора. Хвърля четката и тихо мълви:
- По дяволите, кого заблуждавам?!...
Приближава до нея и застава зад гърба й. Разкопчава първите  копчета на роклята й и освобождава раменете. Гали ги леко и усеща как мускулите се стягат.
- Няма да направя нищо, което ти не искаш! - шепне  и целува шията й, а после застава пред нея и хваща ръцете й. -Страх ли те е?...
- Вече не!...отговаря уверено. - Но не знам какво следва!...
Тино се усмихва леко и сочи статуетката на масата.
- Представи си, че тези две слети тела сме аз и ти!...Не мисли!...Чувствай!... - той спуска ръцете си по шията и деколтето без да докосва гърдите й. - Наистина ли ме искаш?!...
Вместо отговор Нора хваща колана на панталона му, разкопчава го и го пуска на пода.
- Ето още един знак! - и се сгушва срамежливо в него.
Тино повдигна лицето й и завладява устните й с целувка.  Дълбока и чувствена, тя прелива в буря от стонове на наслада. Безкрайна и страстна, тази целувка къса оковите  и прелива в  желание за любов.  И статуетката на масата оживява. До късно през нощта песента на леглото в стаята следва ритъма на двете слети върху него тела. 
     
                              На пътя към къщата се появява кола. Двигателят силно ръмжи, затова Вера изкача навън и поглежда към пътя. Автомобилът спира  и от него слиза мъж на средна възраст и пита:
- Извинете, това ли е "Женско царство"? Дано се съм се объркал!...
- Да, да, това е! - потвърждава Вера. - Но ние не очакваме нови туристи!
 Мъжът върви бавно към нея. Личи си, че е уморен от дългия път.
- Не, аз всъщност търся сина си!. - и спира  под лампата на двора. 
- Вера,...това ти ли си?... - прошепва несигурно.
- Емил?!...Но как... - гледа го с пламнали очи и сяда на пейката.
На двора се появява и Ана. Разпознава  гостенина и стиска ръката на Вера.
- Миналото май ни е дошло на гости?!...-  и дълбоко въздъхва. - Не може да бъде!...
Вера мълчи. Гледа Емил с широко отворени очи и не може да си обясни внезапната му поява. Защо е дошъл и какво ще иска от нея?Дори не знае как да започне разговор и какво  да го попита, но той се съвзема от изненадата.
- Както вече казах, тук съм заради сина си!...Къде мога да го намеря?...
- Кой?...- пита Вера.
- Константин,...Тино!...
   Вера замръзва на мястото си, поглежда  Ана и започва да трепери.
- Тино е твой син?!... - изплаква тя и търси опора в масата.  - Боже, не ми причинявай това!...Не изкупих ли греха си?... - и гледа отчаяно Ана. - Те сигурно са заедно сега, Ана! Нашата дъщеря и неговия син,...ами ако сега...
- Чакай, чакай! - прекъсна я Емил. - Нещо не разбирам! Обясни ми, Вера!...
Тя пристъпва  несигурно към него.
- Искам да кажа, че нашата дъщеря и твоя син са влюбени, и е много вероятно в този момент да правят любов!...Ще полудея!...Ще спра това безумие още сега!... -  и бързо тръгва по пътеката към хотела.
- Не, ти спри, спри, Вера!...Остави децата да се обичат! - вика след нея Емил, настига я и я хваща за ръката. - Всичко е наред! Сега ще ти обясня! Иди, пий вода и ще ти разкажа.
Вера влезе в къщата, а Ана използва момента и ударя с ръка по масата.
- Да не си посмял!...Внимавай какво говориш!...Онази тайна знаем само ти и аз, и така трябва да бъде!...
Той кима с глава, а Вера излиза на двора.
- Чуй ме сега! - започва разказа си Емил. - Тино не е мой син! Съпругата ми не можеше да има деца и малко след сватбата го осиновихме. Аз много го обичам и много се гордея с него макар, че не е моя плът и кръв!
- А за дъщеря си спомняше ли си? - пита  иронично Вера.
- Никога не съм преставал да мисля за нея, но с младежката си незрялост изгубих и двете ви! Когато осъзнах това, вече беше късно! -  звучи искрено. - Знаеш ли, щом Тино се е влюбил в дъщеря ни, значи е станала прекрасна млада жена! Познавам го! Той не обича авантюрите!...
- И какво ще правим сега? - пита отново Вера.
- Нека не ровим в миналото! Да не съсипваме щастието на децата ни! Щом съдбата е решила да се намеси, няма сила която да я спре! Тино ще остане мой син, а Нора твоя дъщеря! Аз го изпратих тук, без да зная, че вие сте стопанки на къщата! И това е съдба!...
- Тогава да си лягаме вече! - подканя ги Ана. - Утре ще поговорим трезво и разумно. Погледнете небето, почти съмна!...
               В стаята на Тино леглото мълчи. В тишината се чува  звук от кратки целувки и шепот.
- Добре ли си? - пита Тино.
- Обичам те! - отговаря Нора.
- Най - накрая да чуя две смислени думи! - шегува се той.
Нора се усмихва срамежливо и слага глава на гърдите му.
- Утре ще разкажа всичко на мама!...
- И какво ще й разкажеш?...Как свали панталона ми и ми се нахвърли?!... - продължава със закачките той. 
- Защо си толкова лош?...- цупи се Нора и  го гъделичка. - Ти ме прелъсти с устните си! 
Тино я притиска силно и я целува.
- В теб има толкова страст!...Един живот няма да е достатъчен, за да й се наситя!...Да поспим малко, съмва се!
- Аз ще спя с отворени очи и ще те гледам!...
- Недей! Ще имаш достатъчно време да ме гледаш!...
Нора слепва устни в неговите и затваря очи.
    
                                           На следващата сутрин Тино и Нора излизат от стаята прегърнати и отиват в къщата. Емил и жените закусват и тихо разговарят.  Тино разпознава  баща си и избързва напред.
- Татко, какво правиш тук? Кога дойде? Защо не ми се обади? - засипва го с въпроси  и го прегръща.
- Още снощи, сине, но беше много късно! Оказа се, че с дамите се познаваме и те любезно ми предложиха да пренощувам у тях!...
Емил надниква зад рамото на Тино и поглежда Нора. Сърцето му се свива, но се усмихва и протяга ръка.
- Ти сигурно си Нора?... Не знаех, че Вера има толкова красива дъщеря!...Сега разбирам защо сина ми се е влюбил в теб!... - хваща ръката й и я задържа в своята.
- Стига, татко! - сърди се Тино.
- Какво стига?! - възразява баща му и се обърща към  жените. - Предупредих го да внимава, но той не ме послуша! И сега в кокошарника на женското ви царство вече има и петел! - и се разсмива.
- Сядайте, деца! Да закусим всички заедно! - намесва се Ана. - Ще говорим докато хапваме.
     Любезните думи се редуват с незабележими любопитни погледи. Нора поглежда  към Емил. Симпатичен е и изглежда мил, сърдечен и забавен.
- Казахте, че сте идвали тук преди години. На почивка ли бяхте? -  изненадва го внезапно.  
- Не, известно време живях тук, но после живота ми тръгна в друга посока. - отговаря и поглежда Вера.
- А от къде познавате мама и баба? - продължава с  разпита.
Разговорът тръгваше в опасна посока, затова Ана решава да се намеси.
- Емил и покойния ти баща се познаваха. Градът тогава беше малък и сме се срещали. Това беше много отдавна, нека оставим миналото.  -  и прегръща Нора и Тино през раменете. - По-добре е да живеем в настоящето, нали?...
- Бащата на Тино ми харесва! Много мил човек!...- шепне Нора на майка си.
- Защо, Тино какъв е? - пита  Вера с наивен поглед.
- Любим!... - отвръща  и стиска ръката й под масата.
                 Емил заминава за града, а Нора и Тино се качват в нейната стая. Двете жени остават сами на двора.
- Този път аз имам лошо предчувствие! - притеснена е Ана. - Внезапната поява на Емил и цялата тази каша не ми дават мира! Една лъжа води след себе си и друга, а истината е по-упорита и с нейната сила никой досега не се е преборил!...
- Но защо, Ана?...Сега ти ли изпадна в параноя?...Всички искате да ме подлудите! -  тревожи се и Вера.
- Не знам! Във въздуха витае нещо! Предчувствам го!... - грабва чиниите от масата и влиза в къщата.
     Вера  подрежда столовете и  вдигна поглед. По пътеката към нея върви момиче, с дълги руси къдрици, а зад него приближава автомобила на Емил. Вера го гледа  и вика силно:
- Нора, кога излезе от къщата, не съм те видяла?...И какви са тия дрехи на теб?...
Момичето спира  и се оглежда, а после учудено пита: 
- На мен ли говорите?...Аз не съм Нора, казвам се Ралица! А Вие коя сте?...
 Емил слиза  от колата и дръпа момичето за ръката.
- Ти какво правиш тук? Как ме намери?...
- Но татко, ти не дойде!...Нали ми обеща да ме вземеш и да прекараме рожденият ми ден заедно, а той вече наближава!...Затова реших сама да дойда и да те изненадам!...Нещо лошо ли направих? - и го поглежда виновно.
- Каквото стана, вече стана!... - отвръща Емил. - После ще говорим, сега стой тук и не мърдай от мястото си!  - и тръгва към Вера.
На прага на къщата се появяват Нора и Тино, а малко след тях и Ана. Вера  гледа момичето, после  Нора и всичко около нея се завърта. Посяга към близкия стол, но силите я напускат и тя припада. Ана и Нора се втурват към нея , а Емил дръпа Тино встрани.
- Сине, отведи момичетата в твоята стая! Каквото и да виждаш мълчи и не говори! Моля те, послушай ме!...После ще ти разкажа всичко!...
        Стаята в която лежи Вера тъне в тишина. Емил и Ана се гледат тревожно, а Вера бавно се съвзема. Надига се с усилие, сяда и поглежда към тях. 
- Някой ще ми обясни ли какво стана?...Какво беше това?...
Емил прави знак на Ана и тя сяда до Вера. Часът на истината е дошъл.
- Малко преди да родиш разбрах, че бебетата в утробата ти са две. С Виктор не бяхме подготвени за такава изненада. Времената бяха трудни. Емил вече имаше семейство, но нямаше свое дете. Знаеш историята на Тино. Той и Виктор бяха приятели и се разбраха да си разделят отговорността за децата...
- Да си разделят,...Боже как звучи само?!... - изплаква Вера и по лицето й тръгват едри сълзи.
- Не ми е лесно да ти разказвам това!...Предчувствах, че няма да успея да опазя тайната и  съжалявам, че тя сама те намери по такъв неочакван и болезнен начин!...После,...в нощта когато роди, Виктор даде едното дете на Емил. - и изтрива с ръка влагата от очите си.
- Господи, дай ми сили! - стене тихо Вера. - А после?...
- После отнесох бебето у нас, въпреки споровете със съпругата ми. - 
продължава разказа Емил. - Скоро след това тя почина и аз останах сам с две невръстни деца. Не знаех как да се грижа за бебето, затова поверих Ралица на моя роднина в чужбина, с уговорката като порасне достатъчно да си я взема обратно. Водех двойнствен живот, за да мога да бъда и с двете си деца. Оправдавах се с командировки и служебни ангажименти и постоянно пътувах при единия, после при другия. От многото грешки, които допуснах не мога да си простя, че не казах нищо на децата си и не ги запознах...
- Но вероятно вече са се досетили! - произнася присъдата  Ана.
- През всичките тези години усещах, че в хотела витае някаква тайна! - говори на себе си Вера и едва забележимо се усмихва. - Всеки път, щом влезех в таванската стая, където родих Нора, чувах детски плач. Той кънтеше в стъклото на прозореца и ми се струваше, че чувам два гласа...А те наистина са били два!...
Емил коленичи пред Вера и стиска силно ръцете й.
- Вера, аз наистина бях влюбен в теб и не съм спирал да мисля за теб през тези години! Тогава бях млад, самонадеян, самоуверен и постъпих като глупак! Всичко между нас се случи толкова бързо, че се уплаших, паникьосах се и после съжалих. Съжалявах всеки божи ден и сега съжалявам!...Прости ми!...- оправя сакото си и добавя. - Сега трябва да разкажа всичко и на трите си деца!...
- Нека дойда с теб! - моли Вера и се изправя до леглото.
- Не, този път аз сам ще събера парчетата от нашия пропилян живот!...
                       
                                  В таванската стая  Ралица седи в края на леглото и гледа през прозореза, а Тино държи Нора за ръката. Всички мълчат и не се поглеждат. Напрежението  личи в нервните жестове и нетърпеливите движения. Вратата се отваря и тримата  започват да говорят един през друг.
- Какво става?...Ще ни обясните ли?...Защо чакаме тук?...
-  Спрете, моля ви! - вика Емил и хваща главата си с длани. - Сега ще ви обясня всичко!... - и внимателно произнася първите думи. - 
 Вие и тримата сте мои деца!... Ралица и Нора са близначките, които преди двадесет години Вера роди в тази стая! Да, вие сте сестри, а тя е ваша майка!...
Двете момичета се гледат учудено. В  главата на Тино се появява тревожно съмнение.
- Значи аз съм брат на Нора, така ли? - вика срещу Емил той.
- Не, ти си моят любим! - вика и Нора,  и се хвърля на врата му. После се осъзнава   и пуска Тино. - Той е мой брат, така ли?...Това ли каза?...
- Нора, не съм свършил, нека ви разкажа всичко! - моли я Емил, но тя не  слуша.
- Как се случи всичко това?...Не мога да го проумея!...И сега какво? -  очите й се замъгляват и  блъска назад Тино. - Не смей да ме докосваш!...В това блато ще се давим   бавно и двамата, но по отделно, и няма да се спасим! -  и излиза тичайки от стаята.  
Тино тръгва след нея, но Емил го задържа. 
- Сега я остави! После ще й разкажеш цялата истина и се успокой!...Ти не си неин брат!... -  въздъхва с облекчение. - Ето, казах го най- сетне!... - и разказва  истината за  осиновяването.
- Но защо трябваше да науча по този начин?...Защо не ми каза, татко?...
- Защото когато трябваше да ти кажа се страхувах, а когато бях готов, ти вече беше онзи син, който винаги съм мечтал да имам! -  и го прегърща силно. - Сега върви  и намери Нора!...
Тино излиза, а Емил поглежда  Ралица. Изражението й е доволно. 
- Значи, трябваше да се появя неочаквано тук, за да се сдобия с брат и сестра, и семейство! Браво на мен нали, татко! -  прегръща го с вълнение и се смее. - Винаги съм знаела, че криеш нещо, но не очаквах такъв голям подарък за рождения си ден! - и обсипва лицето му с целувки.
            Разсъмва се, а Нора я няма.Тино обикаля като ранен звяр около къщата и не знае какво още да направи, и къде да я търси. Всички мълчат и се надяват  да се появи от някъде.
- Проверихте ли навсякъде? - пита за пореден път Вера.
- Тавани, мази, стаи, коли, целия двор, гората...- изрежда Емил.
- А поляната,...поляната зад хотела?... - пита той и тича нагоре по пътеката.
                                Тя лежи там. Лицето й е подпухнало от сълзи и цялата трепери. Няма сили нито да крещи, нито да плаче. Само тихо  си говори.
- И сега какво?...И накъде?...По-добре да бях умряла, преди да изгубя душата си!...Тино, любов моя! Цялата тази наша грешна любов се роди от една лъжа!...- замлъква и чува глас.
- Не е лъжа, любов моя, не е лъжа!...
Нора отваря очи и поглежда Тино. Изправя се и посяга да го прегърне, но ръцете й немощно падат до тялото.
- Какво правиш тук?...
- Търся любовта си!...
- Не е тук!...Вероятно те чака другаде!...
- Тук е!...Не искам друга любов!... - и хваща Нора преди да се свлече на земята. Държи я като малко дете и шепне. - Не съм твой брат! Чуй ме и се съвземи! Не съм!...- и с няколко думи й разказва истината, а после я пуска на земята.
Нора  изтрива сълзите си и го засипва с поток от въпроси, на които той не успява да отговори, а само клати глава. 
- И няма да гледаш Ралица както мен?... - пита накрая Нора.
- Няма! Ако сгреша ти ще ми дадеш знак! - смее се закачливо. - Ще ме погледнеш с онзи твой поглед, от първата ни среща, когато едва не счупи облегалката на стола!... 
Нора също се разсмива и хваща колана на панталона му.
- И пак ще ме любиш?!...
- Ще те любя всеки ден и всяка нощ, и сега ще те любя! - сваля роклята й и я поваля на земята.
           Минали са три месеца от внезапната поява на Емил. Времето бързо лекува раните и старата любов тихо възкръсва, след мъчителен и дълъг сън. И Вера, и Емил жадуват един за друг, и след кратко колебание се събират. Тази сутрин ги събужда  песента на лястовиците под стряхата. В голите  тела личат първите гънки  на изминалото време, но са щастливи. Вера гали гърдите му с редки, тук там бели косъмчета, а той държи ръката й на устните си.
- Емил, не мислиш ли, че за нас вече е късно? - пита го срамежливо Вера.
- Боже, Вера, ти си едва на тридесет и седем, а аз почти на четиридесет години! Децата са големи и ще поемат по своя път! След толкова мъка и болка имаме право да изживеем до край любовта си!
- Но какво ще кажем на децата? - пита отново .
- Прекалено много се тревожиш!... Според мен те вече знаят! Нашата любов не е от вчера и не виждам причина да я крием, напротив!... - и му хрумва смешна мисъл. - Ще им кажем, че ще увеличим семейството с още едно дете! Мисля, че не е късно!... 
- Ти си луд!... - цупи се детински Вера и го прегръща.
- Луд бях, когато ти причиних толкова много болка! Луд бях, когато скрих от децата си истината! А сега съм луд от щастие с моето семейство! И съм луд по теб! -  повдига лицето й и я целува.
- Тогава и аз съм луда! -  и също го целува. - Да ставаме, преди да сме пропуснали сватбата на децата!...
                В двора на "Женско царство" се чува музика. В пищната украса се преплитат сватбени елементи с пожелания за рожден ден. Домакините на тържеството стоят до празничната трапеза с чаши в ръка и разговарят.
- Не мога да повярвам, че в този дом  отново царува щастие! - радва се Вера и вдигна чашата си.
- Заслужихме си го, след толкова перипетии! - щастлив е Емил и също вдига чаша.
- Вие двамата я ме чуйте! - включва се в разговора и Ана. - Ще продължите оттам, където се намеси съдбата, а внуците ми ще оставите сами да я следват! Тя ще бъде благосклонна с тях!...Пък дано дочакам поне няколко правнука! - Ана вдига чаша за наздравица и  се разсмива. Ралица изчаква последните думи на Ана и прегръща родителите си.
- Ето, че и аз вече имам семейство! А ти, мамо и Нора сте най-хубавия подарък за рождения ми ден!...Обичам ви!...-  целува Вера и попива с ръка сълзите й.- Кой да предположи, че дори баба имам?!...- и  целува Ана.
    Под сватбената арка Тино държи Нора в обятията си и тихо  си говорят. 
- Кой би написал роман, с такъв неочакван, но щастлив край!...За една нощ се сдобих с баща и сестра, а днес с най-прекрасния съпруг!...Обичам те! - шепне Нора и гледа Тино в очите.
- Ти си най-приказната булка и най-привлекателната рожденичка!...Обичам те!...- целува я Тино. - Имам подарък за теб!...
- Аз вече получих своя подарък! -  повдига се на пръсти и също го целуна.
- И аз получих моя!...Но!... - вади от джоба на сакото си двете статуетки и ги подава на Нора. - Нека Амур всяка нощ пуска по една стрела в сърцето ти, за да ме обичаш винаги, а тези две слети тела ти напомнят как  открихме любовта!...
- И много скоро ще забравя, защото корема ще ми пречи да свалям панталона ти!...- отговаря намръщено тя и се усмихва.
- Нора, ти да не би?.... - пита  с разширени зеници Тино и без да дочака отговора вика с пълно гърло. - Ще ставам баща, чувате ли ме всички, ще ставам баща!... - вдига Нора на ръце и я понася към къщата.
- Казах им, че ще стана прабаба, а то  било съвсем скоро?! - мърмори щастливо Ана и изпива чашата си до дъно.