През живота ни често минават хора, които оставят някакви особени положителни спомени след себе си… изпълвайки ни с вдъхновение, с уважение, с някакъв вид чувство за вина, че не сме като тях. Тези хора обикновено правят неща, които ни стъписват, смущават, било то и дразнят… но вътрешно им се радваме и съжаляваме, че често нямаме смелостта да ги правим и ние…
Е, именно за един такъв човек ще Ви разкажа сега. Една идеалистична история с глупав край…
И в миналото, и сега, често ми се налага да пътувам с влакове. И въпросния герой срещнах именно там. Всъщност, “срещнах” далеч не е най-подходящата дума поради простата причина, че никога не съм знаел кой е, какъв е и за какво се бори, дето се вика. Всичко, което знаех за него бе от хорските приказки.
Та, той бе човечец на около 40, видимо умствено изостанал. Не, това е тъп израз… нека използваме “с психически проблеми”. И не само защото не е коректно спрямо хората в неравностойно положение, но и защото той не заслужаваше да бъде заклеймяван с ...