През живота ни често минават хора, които оставят някакви особени положителни спомени след себе си… изпълвайки ни с вдъхновение, с уважение, с някакъв вид чувство за вина, че не сме като тях. Тези хора обикновено правят неща, които ни стъписват, смущават, било то и дразнят… но вътрешно им се радваме и съжаляваме, че често нямаме смелостта да ги правим и ние…
Е, именно за един такъв човек ще Ви разкажа сега. Една идеалистична история с глупав край…
И в миналото, и сега, често ми се налага да пътувам с влакове. И въпросния герой срещнах именно там. Всъщност, “срещнах” далеч не е най-подходящата дума поради простата причина, че никога не съм знаел кой е, какъв е и за какво се бори, дето се вика. Всичко, което знаех за него бе от хорските приказки.
Та, той бе човечец на около 40, видимо умствено изостанал. Не, това е тъп израз… нека използваме “с психически проблеми”. И не само защото не е коректно спрямо хората в неравностойно положение, но и защото той не заслужаваше да бъде заклеймяван с подобни фрази. Беше нисичък, леко пълен и винаги ходеше с една шапка, която най-вероятно беше по-стара от него… предполагам е имала някаква сантиментална стойност и поради тази причина не се разделяше с нея. Носеше и очила - с много дебели рамки и голям диоптър. Ходеше с едно бастунче в ръка, въпреки че май не го ползваше много-много…
Но, той не беше просто един от всички онези подобни хора, които срещаме по улицата, поглеждаме, изпълваме се с вина, че не са като нас и извръщаме поглед на другата посока, веднага сменяйки дестинацията на мислите си. Не за друго, а защото рядко можеше да бъде видян на улицата. Имаше една любов, която явно изпълваше със смисъл целия му живот. Една любов, красотата на която ние рядко оценяваме… беше влюбен в железопътния транспорт.
Живееше в селото ми - Поповица. На 30 километра от Пловдив е, в посока към Димитровград. Знаех коя е къщата му. Живееше с майка си - една отракана (извинявам се за малоумната дума) от живота баба, която нямаше никакво намерение и желание да го напуска в скоро време, въпреки че природата май друго беше отредила… не знам кой бе баща му, не знам дали е напуснал този свят, или просто е изчезнал от живота им преди години, търсейки щастието си нейде другаде, с други хора… не знам, а не е и важно. Живееше в селото ми, а там го бях виждал един единствен път. Всичките ни други “срещи” са били все във влака Пловдив - Димитровград. И винаги правеше едно и също - сядаше в някое купе точно до прозореца и с някакъв адски интерес, който можеше да се види в погледа му, гледаше навън и се любуваше на гледките, които бе виждал стотици пъти… Много рядко се случваше да разцепи тишината наоколо, споменававайки някой факт, свързан с железопътния транспорт в България и по света… Тъпото е, че никой не му обръщаше внимание. Малцина просто кимаха с глава и продължаваха да не правят нищо, а останалите се правеха, че не са го чули. Тъжното е, че тази картина ми прави впечатление едва сега…
Той имаше един навик. Един прекрасен навик, който аз придобих в последствие, зареден от позитивизма, който лъхаше от този човечец… чието име не знаех точно, но в селото му викаха Бай Влакчо, между другото. Понякога хората могат да са много ограничени в измислянето на прякори, честно…
Та, за навика - винаги, когато трябваше да слезе на някоя спирка ставаше, събираше си чарковете, ухилваше се до уши и пожелаваше бодро “Приятно пътуване, съграждани!”, след което със същата тази усмивка напускаше купето и слизаше на съответната гара… И така всеки, ама всеки път. Чисто и просто ми изпълваше душата… просто защото си личеше, че пожеланието му е не просто искрено, това беше неговият единствен контакт със света. Май единствено в такива моменти хората му обръщаха внимание, понякога даже и отговаряха… големи дървета сме, ей…
Пораснах, започнах да се откъсвам малко по малко от селския живот, не намирах все време да отскачам до Поповица… а когато го правех пътувах или с автомобил заедно с майка ми, или с автобус.
И така до скоро, когато се реших да видя баба ми и дядо ми. Метнах си раницата на гърба, набутах слушалките в ушите, купих си билет и се качих на добрия стар влак от Пловдив до Димитровград. С междинно спиране в Поповица, разбира се. Само дето от романтичните купета нямаше и спомен - старите български машини бяха заменени с новите дизелови мотриси на Siemens, в които се чувстваш все едно пътуваш в първокласно метро, а не във влак на БДЖ… Бай Влакчо го нямаше този път. Което ме разочарова - бях твърдо убеден, че ще се засечем именно там… Пристигнах, видях се с роднините си, че и със съседите дори… Стана вечер и излезохме с една стара приятелка, за да си припомним страхотните спомени от изминалите години. Ей на това му се вика да те удари носталгия по първи клас! Цял ден на колелото, шматкайки се точно там, където ти е забранено да ходиш… вечно ожулени колене, вечно ядейки в движение, ей-така между другото! Абе, всички сме го минали този период, вълшебен е днес като се сетиш, ама… нали… Стана въпрос и за Бай Влакчо, попитах я какво става с него. Тя се усмихна и ме поведе към селската гара. Отидохме и какво да видя… на таблото със съобщенията седеше един адски голям надпис “Приятно пътуване, съграждани!”. Ухилих се не до уши, ами до тил направо! Топло ми стана на душата. Ние - хората, винаги се досещаме да направим такива жестове като този надпис едва когато е късно… така, че съвсем естествено си направих извода, че нашия стар познайник вече не е измежду живите. Попитах я и тя го потвърди. Стана ми тъпо, защото очевадно не му беше време - в момента той трябваше да е на около 50. Но, съдбата е жестока към някои хора… а може би благосклонна, кой знае… и все пак изглеждаше щастлив от живота си.
Съвсем естествено я попитах как се е стигнало до края на живота му, болестта ли го е довършила. Тя отново се усмихна, но този път усмивката беше… особено неискрена. И странна… една такава смесена, сякаш си взел щипка смях, шепа тъга и една купа ирония на съдбата… Стела поклати глава, погледна ме и каза:
- Нали знаеш, че любовта или убива, или умира. Бай Влакчо загина по-най нелепия за него начин, който живота можеше да му измисли… прегази го влак на прелеза, приятелю…