Имало едно време момче и момиче. Те се запознали случайно, започнали да излизат случайно и се влюбили случайно. Били много сладки, прекарвали времето си заедно, правели всичко заедно, били щастливи заедно. Момичето се влюбило адски много, толкова обичало момчето, че всичко давало за него. Искала само да са щастливи, с него чувствала, че има всичко и нищо друго не и трябвало. Била щастлива да е до него и това и било достатъчно. Момчето също било влюбено. Още при запознанството се представило като добро и свястно момче и когато се влюбили, той наистина доказал това. Държал се мило с момичето, всичко давал за нея, обичал я страшно много. Но в един момент нещо се пропукало. Момичето усетило това, момчето също. Започнали да се карат често, момчето започнало да ревнува и да се ядосва за незначителни неща. Това дразнело момичето и споровете ставали все по-чести. Въпреки това, всеки път успявали да се сдобрят и да "поправят" счупеното. Поне се престрували, че е така. Момчето все още се представяло за много мило и добро, но вече било доста далеч от истината. Превърнал се в груб и нахален и даже не го осъзнавал. Започнал, умишлено или не, да наранява все по-често момичето. В началото се извинявал, уж разбирайки грешките си, но после решил, че така трябва да бъде и дори не съжалявал, когато тя страдала. С "добротата" си стигнал твърде далеч и все по-често започнал да нагрубява момичето и да иска всичко да става по неговия начин, момичето да прави каквото той иска. Момичето забелязало, че момчето се променя, но все пак го обичала адски много, не искала да го загуби, не искала да го променя, искала го просто в живота си, защото без него не можела. Но момчето така и не разбрало това. За него винаги обичащият бил той и нищо друго не го интересувало. Само как той щял да се промени заради нея, как той правел всичко за нея, как той я обичал и как той никога не би я загубил и пуснал да си отиде. И момичето му повярвало за пореден път, повярвало, че това е момчето, с което иска да е винаги, че не иска нищо друго, а просто да са заедно и да са щастливи. Но в един момент нещата вече придобили грозни величини. Момчето не преставало да се заяжда, да отблъсква момичето и да го наранява и вече било нарочно. Момичето не можело да повярва какво се случва, все пак го обичала и не искала да го изгуби. Но нейното мнение не било от значение за момчето и той успял да направи и изрече най-грозните неща, които му хрумнали. Мислейки ги или не, успял за кратко време да я нарани, да я смачка. Момичето било съсипано, но момчето този път не само не осъзнало грешката си, но и било гордо от факта, че е казало и направило тези неща. Зарязал я и дори не съжалил факта, че тя все още го обичала. Дори след като разбил сърцето и, пак не спрял да я наранява и тъпче. Не само не съжалявал за нищо, но и продължавал да се държи грубо и нахално. Обвинил за всичко момичето, все пак било най-лесно така. Прехвърлил вината за раздялата им на нея, а този, който искал да си тръгне, бил той самият. Момичето не можело да приеме обрата на събитията. Не можела да приеме, че той вече не иска да е с нея, че е сама, че го е загубила, че повече никога няма да го види, или ако го види, няма да го прегърне и целуне и отново да усети, че има всичко в ръцете си. Не можела да приеме, че момчето я накарало да повярва и я предало. Не можела да приеме, че обещавал винаги да са заедно, никога да не се разделят, никога да не я пусне, а накрая да я остави, без да се замисли. Не можела да разбере какво, кога и как се е променило, и то толкова бързо. Но се налагало. Сега единствената цел на момичето била да го забрави, да го заличи от живота си и да не страда за него, защото не заслужавал. Не искала да повярва, че това е краят, но нямала избор, затова сега момичето просто се оставило на времето и чакало всичко да бъде погребано. За нея момчето вече не съществувало или поне се преструвала, че е така...