Именно

 

 

ГЛАВА ПЪРВА

     Върволица от хора. Начумерени. Като плитки на козунаци върволиците се разтеглят, увиват се една в друга, после пак се прилепват. Рано е, а мирише на печени кестени. Дали някой закусва с тях? Не вярвам.

     Особнякът зад ъгъла на олющена жилищна сграда с надпис „Образцов дом” прилича на луд. Тананика и иска пари. Минувачите го подминават.

     – Всички ние ще платим – провикваше се от време на време. – И всички вие! Да, точно вие! Затова просто платете! Който плаща зле, плаща два пъти. Иначе ще полудеете! И парите ви няма да стигнат да оздравеете. 

     Тресеше тялото си заплашително. Пристъпяше от крак на крак. Като кукер. Златен зъб проблясваше в устата му; в краищата на косата си беше увил пера и те се мятаха наляво и надясно, небрежно и волно. Носеше износена шапка без цвят, лицето му беше зелено.

     Паничката пред него не беше обикновена. Чистичка, порцеланова, съвсем нова, тя блестеше неуместно.

     Беше празна.

     Монетата звънна приятно. Кукерът се усмихна и златото в устата му блесна. Повдигна плашливо глава и видя мъжа. Пак светна металът между устните, съвсем дружелюбно – по-благороден отвсякога.

     Изгряваше слънце. В този ранен час хората тръгваха да изкарват пари, не да ги дават. Обаче същият мъж се поспря и хвърли още една монетка. Пак този звук. Порцеланът кънтеше от радост.

     Стана му интересно, като видя кукера, но имаше да върши нещо. Не изчака благодарността, която не допускаше изобщо, че ще получи. Обувките му тръгнаха нагоре, към спирката, преминаха през счупените улични плочи; после просякът видя през пролуките на шапката си, че бързо преодоляха съпротивата на неравните павета. Беше виждал много обувки. Много стъпала. Не смееше да поглежда в лицето притежателите на обувките и на подметките, но разбираше, че хората, които стъпват покрай него по един или друг начин, са различни, индивидуални, вероятно – изключителни. Можеше да познае по стъпките богати, бедни, тромави, кривокраки, дюстабанлии, нервни. Човеци. Просто се страхуваше да гледа нагоре, а може би не искаше.

     Мъжът отмина. Два лева даде на лудия. Нека се радва.

     Зачака трамвая. Есен е. Сбръчкано време, увяхнало, гнило. Отсреща продават най-хубавите домашни кифлички в града. Винаги са топли. С извара са, нищо че на мазната амбалажна табелка пише, че са сиренки. Вкусни са. Не си купи. Даде парите за закуската си на кукера със златото в устата си. Пък и най-добре на гладно да си свърши работата.

     И изведнъж я видя: журналистката! Беше различна. Боже мой! Когато от екрана на телевизията се появава пред тебискрена,почти истинска плът, винаги очакваш да е същата, великолепна, електронна, тържествена. И непременно си разочарован, че образът наживо е съвсем различен, особено без грим. Унила е, подпухнала. Лицето ѝ беше лишено от цвят; стори му се, че видя гнус в погледа ѝ, сви се и  побърза да отмине. Той я обичаше скришом. Беше влюбен в тънките пръсти, с които украсяваше думите, в малките трапчинки покрай устата, когато не беше съгласна с нещо, в способността ѝ да прикрива с движения недостатъците на ума си. Беше толкова привлекателна, че докато я гледаше, почти никога не я слушаше. Но се възбуждаше винаги.

     „Вероятно това е крайният фетиш на глупостта – говореше си, когато осъзнаваше, че се влюбва. – Да обичаш формата. Допускайки, че съдържанието ѝ противоречи. Но въпреки това. И именно благодарение на това противоречие. Така се случва любовта. Въпреки. Напук на логиката.“

     Носеше черни джинси, черно палто, от онези, които сега са модерни – отпред е дълго, а отзад – късо, за да се вижда дупето. Но не изглеждаше добре. Дупето беше хубаво. Но другото не съответстваше някак. Лицето... Взираше се в  смартфона си толкова тревожно, че чак го достраша. Би искал да я поздрави. Би искал да я целуне и това да е достатъчно, за да я вкара в леглото си. Искаше да спи с нея в онзи невероятен смисъл на думата, когато спането е най-малкото нещо, което тя означава. Би искал дори да я попита след това колко е часът, за да опровергае възрастта си – не е закъснял. Но едва ли е уместно.

     Тя отмина намръщена, бледа, съсредоточена, тревожна, вгледана в телефона си. Начумерена.

     Поспря, за да я види отново отзад – изрязаното палто позволяваше това. Да, хубава жена. Бързаше. Крачететата ѝ – слаби и нервни, обути в малки боти, потропваха, а светофарът пред нея светеше червено. Някои притичваха нервно без да изчакат да премигне в зелено, но не и тя. Нищо, че бързаше. Значи е жена на реда – така си помисли. И още се влюби. Значи е личност, която ще уважава чувствата на човека до себе си, ако ги оцени. Ще изчака да светне зелено. Помисли си, че този до нея може да бъде той. А после се сети, че тя го погледна с погнуса, докато се разминаваха. Но не видя тези разкошни трапчинки, които се появяваха винаги, когато тя се гнусеше.

     Трамваят му дойде и си замина. Няма значение, ще дойде друг. Искаше да се наслади до край на гледката: може никога повече да не я види. Тя се взираше в смартфона си и пипаше по него с малките си пръстчета. Харесваше как ги мърда. Като червейчета на мисълта ѝ бяха. Когато не ѝ достигаха думи в телевизията, просто размахваше тези червейчета, сякаш да хване мисли с тях. Като пипалца на смисъла.

     А сега беше унила.

     Най-после светна зелено и тя хукна нанякъде. Тичаше. Момиче. Дете. Ученичка. Черна красавица с красиво дупе. Но не журналистка.

     Лудият изведнъж се появи отнякъде и го побутна с паницата, в която стояха неговите монети:

     – Нямаш ли още лев? Да си купя баничка и бира. Още лев и десет ми трябват.

     Опомни се. Този кукер беше пияница. Видя, че беше оставил цели два лева, метални. Те подрънкваха в порцелановата купа и изглеждаха не на място. Взе едната монета и отвърна:

     – Не, нямам.

     Оня изпсува. Свали шапката си и обърса устата си с нея. Тръгна завеяно нанякъде.

     Трамваят дойде. Качи се. Трябваше да побърза.

     Всъщност в болницата го познаваха. Той беше кръводарител. Обичайните процедури. Учтивости. Легна. Как сте днес? Малко ще боли. Само секунда... Така. Ето. Как са децата? Вие сте най-редовен. Има допълнителен шоколад за вас. Навън като че ли става по-студено. Почакайте така. Готово. Полежете, не бързайте. Не ставайте пет минути. После елате за подпис. Шоколадът и консервата от нас не са само благодарност. Жест са. Тоест, обратното – не са жест, а... Обърках се. Аз лично ви смятам за достоен човек. Не че има значение точно моето мнение. Но понеже съм ви виждала и преди, затова. Разприказвах се. Не сваляйте веднага превръзката, моля. До скоро!

     Разходи се бавно към вкъщи. Не бързаше. Тази тъжна есен му доставяше удоволствие. Смирена, угаснала и съвсем неподходяща за живот.

     Прибра се. Вече нямаше какво да дава освен кръвта си. Беше чувал това и онова за кръвта – тя не течала точно към нуждите на клиничните пътеки, а се отклонявала. Няма значение. Правеше го за себе си, да се чувства полезен. На всеки три месеца. В същата болница. Дори имаше книжка за кръводарител.

     Влезе в нета и проучи за първи път своята любимка – журналистката. Не обичаше да прави така. Сънуваше я понякога, трапчинките ѝ, киселата усмивка, тъжното бърчене на веждите, малките пръстчета, но... Затвори страницата. Всъщност не искаше да знае нещо повече за нея. Не е нужно. Днес я видя различна. Посърнала, уплашена, тичаща, неуверена, бледа, почти грозна. Не искаше да вижда повече това.

И все пак данните, които събра, не го удовлетвориха. Родена еди къде си, еди кога си, работила там и там. Това нищо не значи. Понечи отново да пусне търсачката в нета. И пак се спря. Публичните данни... тях кой ги е създал? Публиката ли? Не. По-добре нищо да не знае. Това момиче заслужава собствена реалност. И той ще я създаде.

 

     Тя притича през кръстовището след светофара и влезе в офиса. Избухна в сълзи още от входа:

     – Наистина ли? Наистина ли съм уволнена? Какво съм направила?

     Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но се владееше. Бяха ѝ се обадили по телефона – да дойде да подпише необходимото.

     Портиерът вдигна очи – „Иди горе. Знаеш къде.“

     Затича се. Бършеше с ръкави сълзите – като дете.

     „Да, уволнена си, моето момиче. Без предизвестие. Мотивите не ме интересуват. Има ги в досието ти. Ще получиш малко обезщетение. Ще ти стигне на първо време – за две-три седвици, докато се поокопитиш.“

     Служителката от отдела за човешки ресурси беше мила. Подаде ѝ тоалетна хартия да си избърше очите, но тя не я взе. Предпочиташе ръкавите.

     А онази продължи: „Всичко ще бъде наред. Не се притеснявай. В началото боли. После болката изхвърча като тапа. Като родилка ще се чувстваш. Ти раждала ли си? Не? Е, значи сега ще родиш. После всичко отминава. Нищо ти няма. Но вече си майка. Всъщност в твоя случай – няма да си точно майка. Но нещо такова. Така, де. Понеже стана дума.“

     – Бих искала да получа обяснение – промълви. – Не може просто така. Аз се опитвах да работя честно. Не съм манипулирала никого, най-малко фактите. Нали това беше визията на тази медия? Аз се надявах, дори бях щастлива за момент...

    Служителката от отдела за човешки ресурси беше жена на възраст; възраст, която някои определят като критична. Сигурно затова каза:

     – Дай кръв!

     – Моля? – момичето плачеше и не искаше да си тръгва от офиса. Работата значеше всичко за нея. И не просто работата. Тя искаше да вярва. Погледна я с червените си очи: „Подиграваш ли се?“

     Служителката отпусна лицето си и то се свлече като усмивка:

     – Навремето с кръвопускане са лекували всичко. И е нямало проблеми. Дори са си слагали по тялото пиявици да смучат кръвта, за да излекуват болните места.

     Журналистката осъзна, че ѝ се подиграват.

    – Така ли? Мисля, че ми се надсмивате. Не се познаваме, но бих искала да ви кажа...

    – Не се надсмивам, момичето ми – погали я човешкият ресурс по рамото. – Наистина. Не надценявай миговете. Те отминават. Съобразявай се само с времето. То е мъдро. Когато бях на твоите години, давах кръв.

    – Какво общо има това с уволнението?

     – Нищо. Вероятно. Подпиши тук, моля.

    Подписа  се и тръгна. Служителката нищо повече не каза, но изгледа сивата ѝ сянка със съжаление.

     Излезе от офиса.Остави пропуска си на охраната. Закрачи напосоки и внезапно се обърна – защо си тръгвам? Изгониха ли ме? Как така? Това е работното ми място! Къде да ходя? Защо? Как стана? И изведнъж... къде сгреших?

     Беше като пияна. Опря се на дървото до спирката на автобуса, зави ѝ се свят. Какво ѝ казаха? Да даде кръв? За какво изобщо става дума? Просто си вършеше работа. Това съвет или предупреждение беше? Или заплаха? За какво точно я уволняват? Няма ли кой да каже?

     Ще си наеме адвокат. Той ще им даде да разберат. Да, май се сещаше за един. Ама и той е кръвопиец. Боклук. Върши работа, но ти мачка фасона. Сметкаджия.

     Кръв... Така ли се заплаща в тази медия? Кръв срещу пари? Нима това е цената на парите? Или е цената на кръвта?

Съзнанието ѝ се замъгли. Искаше да изпие чаша коняк. Тя никога не пиеше коняк, топлата му миризма му я отблъскваше. Но точно това желаеше в момента. Да пие отрова. Забърза се и седна в първото заведение, което намери. Трепереше. 

 

ГЛАВА ВТОРА

     Да, това момиче имаше нужда от собствена реалност.

     Но той притежаваше аристократични навици, с които умишлено се отдалечаваше от реалността. Пушеше лула понякога. Обичаше камината. Четеше Достоевски. Шекспир. Всъщност в библиотеката си имаше всичко издадено от тези двама автори. И Ницше, разбира се. Юнг. Цицерон. И Елин Пелин. До него – Ленин. По-нататък Стайнбек. Виктор Пелевин в опърпан вид. На Гришам – поредица. „Римската цивилизация“ на Пиер Гримал беше цяло туловище. „Арменската цивилизация“ на Саркис Саркисян – още по-голямо. Но сградата на тази библиотека щеше да е малка, скромна и напълно неадекватна, ако отстрани не бе юридическата ѝ част – Венелин Ганев бе начело. Планиол от 1919 година с предговор от доктор Фаденхехт, стари пожълтели томове на списание „Юридическа мисъл“ отпреди столетие. Стояха в купчина творби на младии починали без време умни автори като Кристиан Таков...Свестен човек. Мъдър. Все хора, живели и умрели в името на правото.

     Не беше библиотека. Беше скромен и хаотичен опит да побере живота си в книги, написани от друг.

     Телефонът звънна. Домашният. Обожаваше звъна на домашен телефон – като пиукането на чая в самовара.

     – Прибра ли се, скъпи?

     Беше жена му.

     – Да. Всичко е наред.

    – Пий течности! Довечера ще се върна по-рано. Да те видя как си. Обичам те.

     Да, трябва да пие течности. След кръводаряване.

     Щеше да  каже, че също я обича, но тя затвори. Заета е. Зарадва се, че му се обади. Напоследък малко хора му се обаждаха.

     Отвори една бутилка минерална вода и включи компютъра; беше си извел на челна страница едно решение на Върховния касационен съд – не го беше прочел още. Застина, докато го четеше. Започна да рови нещо в нета. Отбеляза нещо върху бял лист хартия, после надраска до него някакви инициали. Сравни прочетеното с бележките. Не, това не може да е вярно! Съдиите са сгрешили нещо... Чакай пак да проверя... Запрелиства нервно дебел том с черна кожена подвързия.

     Това му отне повече от час. Усети слабост. От кръводаряването ли беше? Няма значение.

     Отвори прозореца. Нещо го свиваше. Не беше точно болка.

     Трябваше да излезе на въздух.

     Свали неохотно халата. Толкова обичаше тази дреха – старомодна и с широки копчета. Пое дълбоко през прозореца от миризмата на уличния смог. И се почувства по-зле. Закашля се. Досети се за лулата над камината. Любимата лула. Би попушил малко тютюн вместо да диша това подобие на въздух. Не. Не бива. Точно сега – не.

     Мързеше го да се преоблича. Свали чехлите и надена някакви бели обувки, от вида на маратонките, които днес младите хора използват, за да тичат с тях. Наметна дреха, която му попадна първа в гардероба – стори му се уместна за времето.

     Поразходи се по улицата. Отсреща имаше нов просяк. Мазилката на калкана, към който бе прилепена нова кооперация, не стоеше добре и чакаше удобен момент да падне; краищата ѝ проблясваха като люспи. Едно дете заплака в кошницата на майка си точно на пешеходната пътека. Тя внезапно изпусна кошницата на асфалта, извади пеленачето и започна да го гушка, да го успокоява; после внимателного остави на земята и прегърна коша като бебе. Запя тихо и нежно, тялото ѝ се люлееше ритмично.Стана задръстване. Клаксоните свиреха. Майката показа среден пръст на всички. Седна, скръсти нозете, извади гърдата си и започна да кърми. На пешеходната пътека.

     Не искаше да гледа това. И къде да се махне? Влезе в бара.

     – Здрасти – каза на познатия келнер. – Портокалов сок. Изстискан и пресен, както винаги. Без нищо в него. И без сламка. Нали? – Намигна.

     Келнерът обожаваше сламките.

     Навън се канеше да вали. Задуха вятър. През вратата заедно с вятъра влезе журналистката. Черното ѝ палто се вееше, тя цялата беше изсъхнал и потъмнял лист от нахалната есен, която нахлу в този порядъчен квартален и леко вмирисан бар.

     – Коняк, моля! – извика на бармана още от вратата. – Двоен! И по-бързо, моля.

     Зарадва се, като я видя. Още повече се зарадва, че е все така без грим. Дори през светлата част на деня, както днес определят липсата на мрак. Хубаво е, че ще пие коняк. И че не го познава. Жените мразат мъже, които ги обожават скришом. Обладават ги насън. Отвратително е.

     – Нали за това е създаден животът! – извика на келнера.

     Той разбра какво значи това. Беше гей и знаеше, че животът е създаден неправилно. Адвокатът беше любимият му клиент. Даваше му щедър бакшиш. Винаги. Най-често – без причина. И никога не го упрекваше за емоциите. Дори за това, че слагаше сламки във всичко, което поднасяше.

    Младата жена го погледна презрително. Почака поръчката и си спомни. Да, този беше същият омърлушен човек, когото беше видяла сутринта на път към офиса. Чичко. Сега се е издокарал с бели подпетени обувки като клоун. И бе наметнал нещо като кимоно. Тук май се чувстваше добре. Да върви по дяволите - пуяк. Проблемът беше, че вървеше към нея.

      Имаше спешна нужда от чаша отрова. А тя дойде бързо.

    – Заповядайте, госпожице! – каза лигаво сервитьорът. – Има и сламчица.

    Тя отстрани сламката и отпи жадно. Чашата беше топла, а напитката – отвратителна. За какво дават сламка в това заведение към такова питие – да повърнеш по-лесно ли? Закашля се. Кашлицата спря за малко; после започна да киха. Задави се. Искаше да повърне.

Някой я потупа по гърба. Леко. Сякаш ток премина по гърба ѝ. Спря да киха, да кашля и да се тресе. Отведнъж. Топло ѝстана от тази ръка.

Погледна го.

     Беше съшият нахален мъж, която я зяпаше сутринта на спирката. Не би го забелязала, ако не се беше вторачил така в нея. Надяваше се, че без грим никой няма да я познае. Няма ли къде поне за малко да остане насаме? Но пък ръката му, усети я...

     – Добре ли сте? – попита мъжът. – Може ли да седна до вас?

     Тя разтриваше гърлото си. Този коняк ѝ подейства ужасно, дори надмина очакването. Да, силна отрова. Как да каже, че иска още? Опита се да си представи как изглежда и изведнъж в съзнанието ѝ се появи образът на жената с кок от картината „Чаша абсент“ на Пикасо. Настръхна. Дано не прилича на нея.

      – Когато човек е решил да пие нещо противно – започна адвокатът, – трябва да пие повече. Нали?

    Каза го на висок глас и келнерът разбра поръчката. Намигна: две сламки към още два малки коняка. Нали за това е създаден животът – за страдание, ако питате Достоевски.

     Кръводарителят знаеше, че не бива. Журналистката съзнаваше, че не може. И двамата имаха причина да не приемат алкохол по различни причини. Момчето изпълни поръчката с желание;  донесе дори по своя инициатива кафе и ядки. Да осмислят алкохола.

Помълчаха. Не се познаваха. И не намираха повод да се запознаят. Бяха се видели и разминали, това нищо не значи. А сега стоят на една маса без причина, по някаква прищявка на случая. Избягват погледите си. Неловко е.

    – Аз съм адвокат. – Каза го като оправдание.

    – А аз – журналистка – събщи тя в своя защита.

     Пак замълчаха. Тя искаше още да киха, но ѝ се стори неуместно. Затова помоли за извинение и отиде до тоалетната. С това черно палто, загърнато отпред, приличаше на монахиня.  С неуместно хубаво дупе.

     Хрумна му, че ще е добре, ако тя си сложи грим в тоалетната. Нали жените ходят там с такава цел? Да се понапудрят. Но той и така я харесваше. С дупе без грим.

     Мина малко време. Чашата с коняка ѝ стоеше недокосната. Сламката, пречупена в края, примамваше. „Явно си е отишла.“ Така си помисли. Случва се. Журналистите са като поети: не бива да ги съдиш. Емоции. Проблеми, бизнес, любов, пари. Всъщност какъв е бизнесът на журналистите? Вероятно истината е техният бизнес. Ако интерпретираш истината правилно, тя се превръща в информация. Или интерпретацията на истината я превръща в лъжа. Кой знае. Журналистите са зле образовани адвокати.

      Усети въздействието на коняка и даде знак на келнера. Плати и излезе.

     Смрачаваше се. Не биваше да пие алкохол. Зави му е свят. Опипа краищата на някаква стена и се строполи на земята.

     Тя се върна на масата минута след като той излезе.

    – Къде отиде той? – попита напосоки.

     Никой не ѝ отговори. Почувства се още по-зле. Съжали, че го остави, но трябваше да повърне. Нали за това са тоалетните.

     Вероятно трябваше да плати. Майната им на всички. Намери чантата си и отпраши. Беше време да си отиде у дома.

Затича се към спирката. И там, до дувара на стара изоставена къща, го видя да стене тихо и боязливо. Не търсеше помощ. Беше се свил на кълбо. На метри от навеса на спирката. В тъмното.

– Стани! Хайде! – опита се да му помогне. – Какво ти е? От един коняк ли се напи?

– Стани, Лазаре, стани! – каканижеше адвокатът. Болеше го нещо, но не знаеше какво. Виеше му се свят.

Тя се ядоса.

– Виж какво, много ми станахге. Мъжът ми е болен, а сега и ти... Оправяй се. Благодаря за коняка. Чао.

Обаче не си тръгна. Дожаля ѝ за него. Двамата стояха приклекнали един до друг – смешна картинка, не разговаряха и сякаш знаеха, че това не може да свърши така; а вероятно трябваше.

– Аз не съм нито пиян, нито болен. Просто...

– И аз не съм такава... – „Каква да не съм?“  – Всъщност имам име.

    Поговориха малко. Запознаха се. Той бил женен, тя била омъжена. Всичко при тях било добре. Тя загубила работата си. Той – част от своя бизнес. Тя можела и без тази работа. Той – и без този бизнес.

    Не беше удобно да говорят на спирката. Затова мъжът се обади по телефона. Дойде голяма черна кола, шофьорът излезе  чевръсто, отвори задната врата и вежливо покани първо дамата, след това мъжа.

 

ГЛАВА ТРЕТА

     Върху предното стъкло зарониха капки. Чистачките се включиха автоматично. Фаровете осветяваха мокрия път.

    – Цял ден се кани да вали – констатира шофьорът и погледна в огледалото. – Шефе, не те очаквах, признавам си. Обаче ме завари подготвен, а? Червена точка за мен!

     Адвокатът мълчеше и гледаше през прозореца. Вече беше тъмно. Хората вървяха по тротоарите – кой с чадър, кой просто с вдигната яка. Имаше и такива с дъждобрани, предвидливи, прецизни хора, които следят прогнозата. Досети се за жената с детето на пешеходната пътека. Луда ли беше?

    – Какво мислиш? – попита го журналистката. – Този автомобил твой ли е? Защо тогава пътуваш с градския транспорт?

    Погледна я. Не чу всички въпроси. Беше се отнесъл – там, в неговата реалност.

    – Колата е на фирмата – отговори. Взря се в устните ѝ. Искаше да прочете нещо по тях.

    – Хе-хе! – засмя се шофьорът. – На твоята фирма! Негова е колата, разбира се. И кантората е негова. Решил си да направиш инспекция ли? А, шефе? Ще те разочаровам – дори по това време има хора в офиса. Работят децата. Добре си ги подбрал. Не знам колко им плащаш, но те като че ли искат да се докажат. Пред тебе сигурно. Ама ти изобщо не идваш напоследък. – Помълча малко и после каза по-тихо: –Да не би да има нещо? Бледен ми изглеждаш? А, шефе? Аз само питам. Но и другите питат, да знаеш.

     – Имам съдружник – каза напосоки. – Кантората не е изоставена. Работата може да върви и без мен.

    – Така де, така. И тя върви. – Шофьорът направи рязък завой, за да заобиколи локва. Не обичаше да пръска минувачите.

    – Явно добре се справяш – констатира журналистката и отклони поглед; присви устни: „Загубил бил част от бизнеса си! Друг път.“

     – С кое? – запита я разсеяно.

     Тя не му отговори.

    – Към офиса, нали? – обади се водачът отново.

     – Не, първо ще закараме дамата.

     Дамата съобщи адреса. Замълчаха.

     Колата спря, шофьорът понечи да стане, за да отвори вратата.

    – Не, няма нужда – спря го тя. Не искаше да се чувства важна, особено пък днес. Трябваше да съобщи вкъщи лошата новина: вече е безработна. Налагаше се да го каже по-внимателно: съпругът ѝ още ставаше трудно и не биваше да се тревожи. – Благодаря, господин шофьор.

     Погледна адвоката до себе си. Без да знае защо, поиска да го целуне, сякаш това щеше да е напълно естествено. Изтръпна от това влечение – откъде дойде?

     – И на теб благодаря. Беше... различно. Много.

     – Няма защо – адвокатът набърчи челото си. Чувстваше се по-добре. – Винаги съм на разположение. Ти си ми любимка вече. Мога да те     виждам винаги на екрана на телевизията. Но ти мен – не. Така че ако искаш – минавай понякога през бара. Барът със сламките. Знаеш го.

Тя се усмихна. Какъв неочаквано приятен край на този ужасен ден! Животът никога не е напълно черен. „Не, няма да ме виждаш повече на екрана, господин адвокат! – каза си наум. – Но ми беше приятно. И за говоренето, и за мълчанието. Ще е добре да обуеш други обувки. Повярвай ми. И махни това удивително кимоно! Смешен си. Никой не би те възприел насериозно, освен шофьорът ти.“

     Остави дъжда да се стича по косата ѝ. Жилището ѝ беше на десетина метра. Обърна се. Автомобилът се плъзгаше бавно по неравната улица в мрака и по ламарината му се стелеше бяла пара. Връхлетя я някакво забравено, но силно чувство –чувството, че се прибира след среща.

     Изкачи се пеша до третия етаж – да има време да събере мислите си. Отключи апартамента.

Лъхна я запарен и тежък въздух.

     – Ехо, идвам! Има ли някой?

    Мъжът ѝ лежеше на кушетката в кухнята и гледаше телевизия.

    – Здрасти, маце! – провикна се. – Да скоча ли да те посрещна?

    – Не, недей – отговори от коридора, докато се събуваше. – Днес ме уволниха.

   Това го беше обмислила. Трябваше да му каже веднага, между другото, на влизане. Иначе може би нямаше да посмее. Преди месец той претърпя тежка сърдечна операция. Дадоха му инвалидна пенсия, но се надяваше скоро да започне работа.

     Усети учестеното му дишане. Бяха му монтирали някаква метална клапа вътре, да замества оригиналната. Сърцето му беше съвсем зле. Знаеше, че когато диша така, е разстроен или уморен.

– Обаче сега ще сготвя любимата ти картофена яхния! – втурна се тя в кухнята с престорена усмивка. – Напук на лошата новина. Ще видиш! Тя ще е най-хубавата, която съм правила досега. Става за минути.

Той мълчеше и гледаше вторачено телевизора, окачен на стената. Всъщност просто погледът му беше увиснал там – като тел за пране.

– Как така те уволниха?

Преоблече се набързо и докато белеше картофите, му разказа всичко. Предаването е свалено от екран. Не е нищо лично. Просто няма достатъчно реклама. А рекламодателите са много взискателни, нали знаеш. Не е срещу мен. Вероятно съвсем скоро ще ми предложат друга продукция. Все пак аз работя там близо осем години. Малко съм устата, обаче имам зрители.

– Но нямаш рекламодатели...

– Аз не работя за тях. Дори не гледам рекламите. Освен тези за лакомствата.

Обожаваше сладко.

– Но ние сега... съвсем ще закъсаме. – Мъжът се понадигна и намали звука на телевизора. – Как ще живеем?

– Като всички други. Няма страшно. Имаме малко разходи. Важното е ти да се възстановиш. Щом сме здрави и сме заедно, всичко ще е наред. Нали?

Тя приклекна и преди да го целуне, си представи че пред нея е адвокатът. Впи устните си в неговите.

– Ехей! – ободри се съпругът. – Това се казва целувка! Благодаря ти, маце. Права си, ще се оправим някак. Да сме живи и здрави.

„Не, няма да се оправим – каза си тя, докато стоеше над котлона. – И мен няма да ме върнат на работа. Просто трябваше да кажа нещо за успокоение. Никога няма да ме възстановят в тази телевизия. На улицата съм. За втори път в живота.“

Първият път беше същото. Само че в друга медия. Продуцентът беше готин, програмният директор – също, но собственикът се беше поставил в зависимост от онези с рекламите. И ето сега – втори епизод на същия филм. Колко еднообразен е животът! Не знам кой го съставя, но авторът определено не е с богата фантазия.

– И какво стана? – реши да се включи болният. – По-точно.

Разказа му набързо. Последното предаване. То преляло чашата. Не бивало да говори срещу властта без да има нещо конкретно като аргумент. Не можело да заема страна, защото журналистиката е винаги обективна. Нейното мнение нямало значение. Предала е информацията едностранчиво. Това било напълно недопустимо за европейска медия. Просто трябва да си намери друга работа. Това е.

– А информацията вярна ли беше? Ти как я поднесе? И кога? Аз гледам всички твои предавания. По принуда напоследък. Нали съм инвалид.

– Преди три дни. Няма знчение. Казаха, че и преди това съм допускала отклонения. А иначе информацията – да, достоверна беше. Проверих я от три места. Никога не си позволвам да си измислям нещо. Но е възможно да съм проявила пристрастие с някоя дума. И аз съм човек.

– Значи си казала истината. Както си я възприела и както си я почувствала, нали?

Погледна го. Този човек я обичаше. Ако не беше болен, щеше да му каже, че е сгрешил. Тя не обичаше себе си. Винаги се проваляше. Той какво виждаше в нея?

Истината ли? Истината е информативна само когато е половинчата. Иначе не привлича вниманието. И най-често е неудобна. Или несвоевременна. Накратко – с прости истини не се прави журналистика.

Съпругът ѝ продължи:

– Но ти каза, че ще ти предложат позиция в друга продукция? – Съзнаваше, че състоянието му не позволява да помага по никакъв начин. Напротив – той беше зависим от доходите на съпругата си; това му тежеше. Лекарствата бяха скъпи.

– Естествено, че ще ми предложат – излъга. – Къде ще намерят такава като мен? Пък и не съм извършила престъпление.

На изхода от сградата на телевизията портиерът ѝ каза: „Дано само не пуснат сигнал срещу теб. Сега всички говорят за твоето предаване. Ще започнат да те привикват в полицията, после в следствието... Призовки, разпити. Може и нищо да не излезе. Но ще те съсипят. Моли се да не стане по-лошо. Ще те накарат да се чувстваш като престъпник. Но ти си млада, ще издържиш.“ Беше възрастен и добродушен мъж, подполковник от резерва, от онези, които службите не бяха успели да покварят напълно.

 

– Какво става в офиса? – попита адвокатът шофьора.

– Нали ти казвам, шефе, всичко е наред.

– Това го знам, нали следя имейлите, чета протоколите от делата, проверявам писмените защити. Говоря за хората, за тях те питам.

– Добре са. Пускат си шегички. Твоят съдружник ги държи изкъсо. И... да ти кажа ли? Щом питаш... – Замълча. –  Шефе, по-добре се върни.

Този шофьор работеше за него повече от десет години. Не беше подмазвач.

– Защо казваш това?

– Защото така мисля. Няма значение, де. Мен кой ли ме пита.  Щом си решил, командвай кораба от сушата. Ама... бива ли така?

Не искаше да се връща в офиса. Вече цял месец и половина не беше стъпвал там. Знаеше, че всичко е наред. Нали за това са измислени и интернета, и телефоните. Първите две-три седмици му звъняха непрекъснато. Напоследък – все по-рядко. Това искаше. Имаше много неща за четене вкъщи. Толкова изживени и неизживени неща не беше преосмислил. Изобщо не искаше да се явява в съда. Знаеше, че там все по-рядко се сблъскват правни тези. Качествените съдии избягваха да се занимават с важни дела. Не искаха да бъдат принуждавани да работят против съвестта си. А какво е правото без съвест? Нищо. Саморазправа. Единствените печеливши в тази амалгама бяха прокурорите. Те правораздаваха.

– Закарай ме вкъщи.

Колата бавно зави и парата върху задния капак замъгли задното стъкло.

Кръводарителят искаше да спи. Затвори очи, унесе се и леко се стресна, когато след малко чу някак отдалече учтивия глас на шофьора:

– Утре да те взема ли, шефе? Ако ти трябвам, обаждай се. Мен никой не ме ползва, когато те няма. Само понякога съдружникът. Ама и той внимава. Не ме оставяй без работа.

Разтри очи:

– Няма. Бъди спокоен. Приятна вечер. Ако има нещо, ще ти се обадя.

Къщата му светеше отвсякъде. Защо ли беше сложил толкова светлини? Като коледна елха беше. Трябва да каже на градинаря да махне поне половината от тях. Досега не беше забелязал тази тържественост. Стори му се много суетна. И просташка.

 

– Трябва да тръгвам. – Младата жена изглеждаше великолепно. Тялото ѝ беше нимфено, тъкмо излязло от годините на невинността, стегнато, леко потъмняло от солариума, но едновременно и умерено навсякъде, сякаш този солариум е знаел къде да наднича без да прекалява. – Ще взема такси.

– Ако искаш, ще те закарам – предложи ѝ голият мъж на леглото и поклати главата си – обръсната и лъсната; беше леко пълен. Очевидно тренировките не бяха първия му приоритет. – Ще те оставя на няколко пресечки от вас, както обикновено.

– Не. Не искам.

– Какво има?

Тя обу прашките, пристегна сама сутиена и тръгна към банята. Не искаше да се къпе тук.

– Не ме ли обичаш вече? – Мъжът я последва и пригали косата ѝ. Погледнаха се в огледалото. Бяха интересна двойка – нейната буйна кафява коса напълно компенсираше липсата на какъвто и да е косъм по главата му. Той приличаше на фалос.

– Нима към казвала обратното?

Отдръпна се и я изгледа под вежди. Какво си въобразяваше тая кучка?

Наметна блузката си и врътна очи:

– Ще ме закопчаеш ли отзад?

– Мисля, че направих това преди малко. Постарах се.

Тя вдигна рамене. Каза:

– Аз не се влюбвам в мутри. Обичам само съпруга си.

– Виж ти! Това е нещо ново. И защо тогава си с мен?

Облече полата, пристегна ципа. Остави незакопчано горното копче на блузата. Забеляза, че му е неприятно и затова продължи:

– Той изживява нещо. Не го разбирам до край, но вероятно е отегчен. Обезверен. Умен е и това му пречи. Търси смисъл. Трябва да бъда с него. Обещах му да се върна по-рано.

Гологлавият се изплези:

– Един адвокат никога не е равен на цял прокурор.

– А ти прокурор ли си? – попита, за да го ядоса повече. Много добре знаеше какъв е.

– Да! – Хукна напосоки и разтресе задника си. Стегнат, но понапълнял и силно окосмен задник. – Ето!

Показа някаква карта. Над нея – значка.

– А диплома имаш ли?

Мъжът пак я обстреля с поглед под вежди. Защо му е диплома? Защо изведнъж му се прави на примерна съпруга? Чукаше я вече половин година. Така се присмиваше над онзи важен адвокат, който все по-рядко влизаше в съда, защото бил разочарован от нещо. Да върви на майната си! Просто остарява, това е. Справедливостта не е за всеки. Тя е въпрос на възраст. И на пари, разбира се. Както каза един български финансов министър, справедливостта е класово понятие. Тоест, не съществува извън разделението между хората. Когато няма справедливост, хората са равни. В това е смисълът на правото.

– Имам и диплома – смотолеви.– Но не ми е под ръка. Не знаех, че това е условие за секс. Да ми беше поискала здравна книжка.

– Но значката е винаги с теб, нали? При мъжа ми е обратното. Има повече сертификати и дипломи, отколкото ти – значки.

Взе чантата си; тръгна и не се обърна. Тръшна вратата.

Беше ѝ омръзнал. Обич ли? Добре, че не спомена любовта. Защо смесват секса с любовта? Това е банално.

Защото мъжете са тъпи, затова.

Може би не всички. Погледна смартфона си, за да види колко е часът. Не е закъсняла.

Мислите ѝ се втурнаха напред. Вече три пъти го правеше. Какво му става? На три месеца. Редовно. Защо му беше това глупаво кръводаряване? Човек има право да прави каквото поиска с живота си, но това беше необичайно. И някак внезапно. Нелепо.

Трябва да го попита директно. Ще го направи този път, въпреки че мразеше преките въпроси. Стори ѝ се, че е важно. Тя никога нямаше да го разбере напълно, а и не искаше. Обаче се опасяваше, че той подлага здравето си на риск.Умишлено. Значи се налага да се намеси.

Е, няма да е непременно още тази вечер. Нека посъбере малко кръв.

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Минаха няколко седмици. Изля се много дъжд. Съобщиха за наводнения. Пътищата станаха хлъзгави, катастрофите се увеличиха, автобусите закъсняваха; човешкият свят започна да нервничи.

Адвокатът си мислеше, че времето въздейства на хората не толкова с променливостта си, колкото със своята неизбежност. Просто нищо не можеш да направиш – ядосваш се, студено ти е, мокро е навсякъде, дрехите ти тежат, носиш чадър, обувките  пропускат, а ти си безсилен. Съобразяваш се по принуда. Това положение е почти нетърпимо за някои. Затова се вбесяват: времето не им принадлежи.

Когато влизаше в барчето, за да изпие вечната си чаша портокалов сок, вниматело наблюдаваше посетителите. Беше му интересно. Едни ругаеха, други бяха по-смирени, обикновени пияници, трети изглеждаха прекалено самоуверени, за да си признаят, че единственото нещо, което може да ги сгрее, е алкохолът. Сервитьорът получаваше редовно бакшиша си и беше старателен. Радваше се, че престижният му клиент винаги е сам – обичаше мъже с привлекателно мълчание, което носеха със себе си без да го натрапват, свити и спокойни едновременно, излъчващи сила и укротена емоция.

Затова изгледа с ревност и почти враждебно дамата с черното палто и тъжна физиономия, която влезе в бара и се огледа тревожно. Имаше трапчинки край устните си, които като че ли държеше да покаже на всички. Зърна това, което погледът й търсеше, лицето ѝ се проясни леко, но обектът се престори, че е зает. Няма да ѝ обръща внимание. Помнеше я – това беше жената, която повърна в тоалетната, както сам разбра по-късно.

Тя седна на свободната маса, свали шапката си, пооправи косата и се загледа през влажния прозорец. Ще почака. Може пък да дойде. Чувстваше се като натрапница. Обмисляше през последните дни точно какво да му каже и как да го направи. Не искаше да моли никого за нищо. Но притежаваше онази женска интуиция, с която е надарен нежният пол – интуицията, която ѝ подсказваше, че може да му се довери. Друго не искаше. Просто да бъде изслушана. Докрай. Нямаше как да сподели всичко със съпруга си, особено в неговото положение. След уволнението телефонът ѝ изведнъж спря да звъни. Просто всички я забравиха – като по команда. Не можеше да повярва, че тези неща се случват така рязко и внезапно: светът те изолира като в ракова клетка, настръхва срещу теб и започваш да се чувстваш като... престъпник.

„Дано не започнат да ти пращат призовки – каза ѝ възрастният и мил портиер на сградата на телевизията. Ще стане още по-лошо.“

Не, призовки нямаше. Нито разпити. Просто всички я забравиха. Тя беше компрометирана, излишна, заличена.

Адвокатът влезе бавно, не се огледа, запъти се към барплота. Келнерът дойде веднага при него.

– Обичайното ли?

Той кимна. Обичаше да идва тук. Много повече, отколкото в кантората. Вече почти не му се работеше там. Следеше дейността на колегите си, насърчаваше ги, понякога им пишеше дълги писма с указания, променяше текстовете на защитните пледоарии в track-changes, дори спореше с някои от тях по скайпа. Но толкова. Не му хрумваше дори да облече костюма, да стегне вратовръзката и да се качи в черната лимузина точно в осем и двайсет и пет, както правеше вече двайсет години.

Журналистката не сваляше погледа си от него. Стори ѝ се отслабнал. Много се зарадва, като видя, че не носи кимоно и не е подпетил онези ужасни бели обувки. Може пък да я е послушал? Думите ѝ не са минали покрай ушите му. Това я обнадежди. Стана, за да отиде при него и той веднага се извърна, сякаш я е чакал. Досадата в погледа му изчезна.

Свлече се пъргаво от високия стол на бара, усмихна се и бързо я доближи. Целуна ръката ѝ. Личеше му, че се радва да я види. Не го криеше.

Тя се изчерви. „Боже, какво ми става? Чувствам се като ученичка.“

– Постъпката ти е доста драстична – каза ѝ и седна до нея. – Разбирам, че не искаш да се виждаме, но чак да се махнеш от телевизията, за да не те гледам... не е ли прекалено?

– Щом аз не мога да те виждам, и ти няма.

Съгласи се. Така е честно.

– Тогава ти предлагам следното: ти ще се върнеш в телевизията, а аз – в кантората. Така съвсем никога няма да можем да се виждаме, защото твоето предаване е винаги по време, когато съм на работа. А аз съвсем рядко посещавам бара, когато ходя в офиса: значи и ти няма да ме срещаш.

Лицето ѝ изведнъж се промени, трапчинките образуваха падинки край устните и тя почти се разплака.

Остави я така за миг. Досадата му почти се върна. Жени.

Но каза:

– Какво казах? Извинявай. Шегите ми понякога са неуместни.

Може би бе изгубил чувството си за хумор. Не общуваше с много хора извън офиса. Беше се затворил в себе си и в книгите, написани от стари и отдавна умрели автори: там търсеше някакъв образ, лъч, светлина, зародиш. Нещо такова. Тези книги не бяха весели.

– Не, не си ти причината. Има нещо, което бих искала да споделя с теб. Имаш ли време да ме изслушаш? Ще опитам да бъда кратка.

– Разбира се! Това е най-малкото, което мога да направя. – Учуди се, че казва такава тъпотия. А кое би било най-голямото?

Щракна с пръсти и келнерът дотича. „Да, моля ви се. Естествено. След малко ще донеса сламките. Другата част от поръчката я възприемам напълно. И с благодарност.“ Благодарността му се изразяваше в това, че няма да пият коняк. Собственикът на бара беше уволнил чистачката и не искаше отново да мие повръщано сам. Не че не го правеше всеки ден. Докато носеше кафетата и соковете, забеляза, че жената не спира да говори. Адвокатът мълчеше и я слушаше внимателно. Какво толкова намира в нея? Сервитьорът се натъжи. Да, светът е несъответен.

– Знаеш ли – приключваше журналистката, – аз вероятно ще си намеря работа. Може би по-ниско платена или не точно в медия. Не е там проблемът. Свързваме вкъщи двата края някак. Все още. Мъжът ми е добър човек. Просто се чувствам ужасно. Нима може така? Да те наказват унизително, дори – презрително, заради това, че си вършиш работата? И какво съм направила толкова? Поднесох информацията такава, каквато е. Това са факти, по дяволите. Не можеш да ги промениш. Такава е действителността. Защо никой не иска да гледа фактите, като че ли са Горгона, от която трябва да се извръщаш?

Вдигна чашата с кафе и се опита да отпие. Всъщност кафето беше свършило. Второто.

– Фактите са сложно нещо – изрече бавно адвокатът.

– Какво искаш да кажеш?

– Действителността не е задължително такава, каквато я виждаме. Всеки я възприема по различен начин. Всъщност ние сами създаваме действителността. И ни се иска да е такава, каквато си въобразяваме, че сме я учредили.

– Съжалявам, не те разбирам напълно. Нима няма обективни факти? Безспорна реалност? Ако не е така, за какво може да се хване човек?

– В правото действителността се доказва. Тя не съществува или поне не можеш да се позовеш на нея, ако не бъде удостоверена с факти: колкото и безспорна да изглежда. А фактите, те са атомите на реалността.

Погледна я за миг. Знаеше, че говори тъпо и почти академично. Досадно. Но тя го слушаше. Затова продължи:

– Поне на мен така ми се струва, де. Всеки е устроен с различни атоми, поне отчасти. Затова и действителността се отразява у нас индивидуално. Не бива да виним хората за това, че възприемат очевидното по свой, уникален начин. Просто не искат то да е такова, каквото е. И толкова силно не го искат, че накрая започват да вярват в своята изопачена представа.

– Значи съм го закъсала напълно. Няма оправдание за мен. Изкривила съм действителността с моята откровеност. Това съм направила. И правилно са ме уволнили. А и – честно казано, като гледах записа на предаването и коментара си, наистина съм се изпуснала два пъти – дала съм своя оценка на фактите. Собствена.

– Ето, виждаш ли – адвокатът беше строг и скучен, когато говореше професионално, – и ти си привнесла нещо към фактите, за да ги превърнеш във внушение. Това никога не води до добро.

Замълчаха. Стори и се хубаво. Да мълчи с този човек. Тишината винаги беше съдържателна. Не се налага непременно да използваш думи, когато искаш да кажеш нещо. Просто разменяш информация невербално. Или разсъждаваш върху вече изреченото. И върху неизреченото.

Барът се беше препълнил. Ставаше обедно време, а с това алкохолните страсти се засилваха. Влизаха все повече мъже с вид на пустинници, изстрадали за капка течност. Поръчваха си още от вратата.

– Може ли да те поканя на обяд? Наблизо има приличен ресторант.

Не очакваше това.  Имаше петнайсет лева – три по пет, в портмонето си. Стотинките в джоба нямаше да ѝ помогнат. Знаеше, че най-вероятно ще плати той, но се почувства неудобно.

– Не. Съжалявам. Трябва да вървя.

– Само това ли беше? Искаше просто да споделиш ли?

– Да, това беше всичко. Трябваше да го разкажа. Поолекна ми. Благодаря ти.

Замисли се: тя не може да няма приятелки. Ясно, съпругът ѝ е болен, тя трябва да му спестява това и онова, но едва ли е опряла точно до него, непознатия, когато става дума за толкова важни и лични неща. Значи му има по-голямо доверие, отколкото той на нея или отколкото тя искаше да разкрие. Съжали за поведението си и за нравоучителните съвети: позволи си да говори като вманиачен даскал, който държи да даде акъл, дори когато не му го искат.

– И все пак мисля, че мога да ти помогна. Не се натрапвам, но имам някои възможности. Или способности.

– Имаш предвид да обжалваме уволнението ли? Не е ли изтекъл срокът?

– Не, нямах това предвид. – Съвсем друго му беше на ума: не напълно ясно, но друго. Но съобрази: –  Всъщност можем да обжалваме заповедта за уволнение, да. Срокът е двумесечен, а при теб нещата са се случили само преди седмици. Друго ми хрумна обаче... – Замисли се и я погледна тъжно: – Ти няма да можеш да изтърпиш тези унижения отново, ако те върнат на работа, нали?

– Не, в никакъв случай! Може да съм слаба, но имам гордост.

Адвокатът се усмихна: това беше повече от очевидно.

– Няма да постигнеш нищо с обжалването на уволнението. Най-много да ти изплатят обезщетение....

„Колко е обезщетението? – запита се тя наум. – Ако е много, защо не? Имам нужда от пари.“

– ... за незаконното уволнение. После ще бъдеш принудена сама да напуснеш. Така се случва най-често. Ще намерят пвод и причина. Нее, не. Друго ти е нужно за компенсация. Ти трябва да бъдеш помолена да се върнеш на работа.

– Аз? Аз ли? Помолена? Шегуваш се. Та те не могат да ме понасят. Знаят, че нямам гръб. Пък и защо ще ме молят? Там се е възцарило някакво сляпо послушание, всички рапортуват на изпълнителния директор, хората са с превито самочувствие, прекършени са. Всеки е готов да жертва и професионализма, и убежденията си, когато вкъщи го чакат любими, но гладни хора. Трябва да се оцелява някак.

Да, това му беше напълно познато и известно. Тъкмо то, но не само, го беше изолирало от живота в кантората, в съда, сред преписките, делата, съдебните зали и пренията. Усещането, че справедливостта се изплъзва между фактите, че преминава през пръстите на доказателствата и накрая се разпилява в решения, нямащи нищо общо със смисъла на правото: да убеждава и очовечава.

Разказа ѝ за плана си. Този път тя го слушаше внимателно. Наистина ли беше готов да направи всичко това за нея? Струваше ѝ се много амбициозно и скъпо. Та той щеше да ги съсипе тия самодоволни пуяци в телевизията! Говореше ѝ за някакви закони, за достъп до обществена информация, за европейски директиви и за правата на човека... Да, знаеше за много от нещата, които ѝ разказваше, но това беше страшно много работа. И продължителна при това. За разходите не искаше да мисли.

– Но това ще отнеме вероятно цяла година на всичките ти юристи в кантората! – възкликна журналистката. – Толкова много проверки, сигнали, жалби. Пък и... сигурен ли си, че ще спечелиш?

– Не.

– Тогава?

– Тогава поне ще сме спокойни, че сме опитали. Нали знаеш – да правим каквото трябва, пък да става, каквото ще.

Този мъж ѝ действаше хипнотично. Нямаше какво да каже. Изведнъж усети, че има опора до себе си, сила, чрез която да се чувства достойна и защитена. Макар и... условно. Не издържа, повдигна се и го целуна. По устата. Без предизвестие.

– Това означава, че ще обядваме, нали? – попита я адвокатът.

– Разбира се! Умирам от глад.

 

Още докато паркираше в гаража червената си кола, видя, че в кабинета му на втория етаж свети. Качи се по вътрешната стълбо и го завари отрупан с разни книжа. Нощната лампа хвърляше светлината си точно пред очите му; до него стоеше изпушената лула, дори не я беше почистил. В порцеланова чаша – съвсем в края на бюрото, изтикана от книгите, едва се държеше да не падне изстиналият ментов чай. Компютърът работеше, принтерът – също. Доста е поработил този следобед.

– Май се връщаш във форма, а? – съпругата му беше с нов тоалет. Висока, стройна и леко слабовата, тя поддържаше матов цвят на кожата си и изглеждаше екзотично, като нимфетка. – Ново дело?

– Да, нещо такова – отвърна разсеяно. – Ти как си?

– Напазарувах това-онова. Гладен ли си?

– Не, благодаря. Ще поработя до по-късно тази вечер.

Тя се преоблече, пусна телевизора в спалнята, след това слезе в трапезарията, включи и там телевизора, сипа си чаша вино. Може би сега трябва да го попита. Вече се е възстановил от последното кръводаряване.

Качи се в кабинета му и се опита да го впечатли със сух и укорен глас:

– От известно време искам да те питам нещо.

Вдигна глава.

– Давай.

– Ти защо престана да ходиш в кантората? Виждам, че работиш, но не посещаваш офиса. Станало ли е нещо?

– Не, нищо особено. Или поне нищо, което мога да обясня с думи. Вероятно съм предозирал живота. Почивам си. Чета книги.

– Това го виждам. – Побутна една дебела монография към центъра на писалището. – И още нещо. Това... това кръводаряване. Не си спомням да си давал кръв преди това.

– Преди кое?

– Защо даряваш кръв? – Не обичаше хапливите му увъртания. Умееше да ползва думите по необичаен за нея начин. Имало е случаи, когато в споровете им е преобръщал нещата така, че да се чувства виновна, задето е права. Беше добър адвокат и нелош съпруг. Но сега тя беше на ход.

– Това ли било? – Адвокатът погледна лулата си и забеляза, че не я почистил. Взе стъргалото, което стърчеше в моливника.

– Остави това! – тя грабна лулата от ръцете му и отново го погледна по същия начин: – Аз ще почистя лулата. Сега на въпроса! Директно, моля. Защо го правиш?

– Трудно е да го кажа накратко.

– Тогава го кажи надълго.

– Имам нужда да давам нещо от себе си. За другите. Без да получавам нищо в замяна.

– И си решил това нещо да е кръвта ти. Така ли? Не го ли правиш в кантората? Там не даваш ли от себе си достатъчно? Вие, юристите, помагате, професията ви минава за благородна. Не бива да се оплакваш тъкмо от това.

– Не се оплаквам. Просто усетих, че вече не допринасям в такава степен и с такъв ефект, както бих искал. Нещо ми се изплъзва. Трябва да помисля. Да потърся причината. И ако имам шанс – да я открия.

Това било значи. И тя си мислеше нещо такова. Поуспокои се. Нека да търси. Той е умен мъж. Който търси, намира.

– Ще почистя лулата. И ще ти донеса още чай.

Взе чашата и слезе в трапезарията. Мъжът ѝ беше странен, но свестен.

– Искаш ли мед в чая! – извика отдолу.

– Не. Благодаря. Само лимон.

Донесе напитката и го погали по прошарената коса. Искаше да се люби с него: усети, че излъчва някакъв хищнически нагон да хване плячка, да ловува. Харесваше го в такива мигове и си спомняше, че тогава беше особено страстен в леглото. Но май не беше сега моментът.

– Толкова ли е важно и неотложно това, което четеш? Изглеждаш превзет от него.

– Чета съдебна практика. Да, важно е. Имам нов случай.

– И пак ли ще го ръководиш от дома?

– Не, утре отивам в кантората. Връщам се на бойното поле.

Е, това е добра новина, каза си тя. Целуна го по бузата и слезе да погледа телевизия. Помисли си за миг, че животът всъщност е задължение. Като смъртта.

 

ГЛАВА ПЕТА

Точно в осем и петнайсет лъснатата черна лимузина стоеше пред портата на къщата. Беше мрачен ден, едва се разсъмваше, а може ми нямаше да съмне изобщо – небето беше паднало ниско и нямаше сили да стане. Шофьорът не побърза да спре двигателя – нека кабината се постопли още. Шефът му не обичаше да носи палта, нямаше и защо; а след толкова време отсъствие едва ли знаеше какво точно е времето извън топлата му къща. Когато стана осем и двайсет, възрастният водач на возилото спря двигателя, излезе и зачака до дясната задна врата. Чувстваше се превъзходно. Най-сетне отново е на поста си!

Адвокатът излезе от къщата точно в осем и двайсет и пет. Не носеше връхна дреха; вечната чантичка висеше тежко в ръката му и едва помръдваше. Този път стискаше в ръцете си куп документи, притиснати към гърдите, затова и затвори вратата с крак.

– Здрасти, шефе! Добро утро! – шофьорът отвори вратата на автомобила и побърза да влезе, за да запали. Не искаше нито за миг вътре да е студено. Въпреки че началникът му беше по-млад от него, напоследък изглеждаше като болен и състарен от някаква болка. В офиса се говореше, че вероятно никога няма да се върне. „Да видим какво ще кажат днес, като го зърнат отново! – самодоволно и ехидно се усмихна водачът. – Те не са го виждали отдавна. Малко е отслабнал, но нищо му няма. Май, де.“

Поговориха кратко по пътя.

– Все забравям да те питам – ти добре ли си? – поинтересува се адвокатът. – Семейството?

Десет години не са малко време: толкова работеха заедно. Тази беше и разликата във възрастта им. Няколко пъти шофьорът му беше идвал на гости заедно със съпругата си.

– Всичко при мен е прекрасно!

– Прекрасно? Не преувеличаваш ли?

– Не. Очертава се скоро да стана дядо. Как да не е прекрасно?

– Честито. Стискам палци.

Зарови се в документите и изключи. Шофьорът знаеше, че повече не бива да отваря уста. За това се учуди, като чу:

–  Как ще кръстите наследника?

–  Не знам, шефе. Децата ще решат. Дано да е момче. Ама да е живо и здраво, каквото дойде. Нал тъй?

Сградата на кантората беше триетажна, в центъра на града. Влезе и поздрави секретарката. Тя приклекна за поздрав и не каза нищо. На бюрото му имаше цветя. Тук го очакваха.

Седна и продължи да чете. Дори не се огледа. Какво да гледа. Изобщо нямаше чувството, че е отсъствал толкова дълго.

След час му съобщиха, че съдружникът му иска да влезе.

Прие го.

Прегърнаха се сърдечно, като отупаха здраво гърбовете си.

– Нарочно не идвах в къщата ти – каза му. – Напълно умишлено. Предумишлено! Ти трябваше да дойдеш тук. Не си болен. Защо да те посещавам като в болница?

Съдружникът се беше стегнал с хубав сив костюм и розова вратовръзка. Те имаха почти равни дялове в бизнеса, но всички в кантора знаеха кой е шефът. Бяха състуденти.

– Прав си. И ти благодаря. Оценявам го. Имаме нов казус. Ще ти разкажа набързо.

Поговориха. Мъжът в сиво каза:

– Ще съобщя на колегите. В единайсет и трийсет в заседателната зала, нали?

Адвокатът кимна.

Елипсовидна махагонова маса. Доста масивна и прекомерно голяма за помещението. Кожени столове. Чукче с поставка, под него – дървена плоскост. В ъгъла едно цвете, разперено. До него – поставена на мраморен пиедестал от около метър – разсъблечена метална Темида с везни в ръцете. Пердета. Това беше заседателната зала. Беше малко скучно вътре. Може би липсваше нещо.

– Радвам се да ви видя! – каза на всички. Не ги поздрави поотделно – те общуваха по време на отсъствието му – по телефона, по скайпа, пишеха си имейли. В днешния свят комуникацията може да е лична и без да е присъствена, така казват. – Бих искал да изложа пред вас новия случай, с който кантората ни ще се заеме. Интересен е, уверявам ви. Ще имаме доста работа в първите два месеца. После ще изчакаме. Стратегията е обичайната.

Неговата стратегия винаги беше една и съща, съвсем различна от тази на генералите по време на война. Първо пускаше димки – писма, леко безобидни, търсещи информация. После отправяше жалби, че данните в отговорите са недостатъчни, непълни или неясни. Кръгът да събраните факти постепенно се разширяваше и истината започваше да показва главата си отдалече. Врагът усещаше, че става нещо. Следваха още молби и заявления – до административни органи, до комисии и агенции; в тези нови прошения кантората  твърдеше, че получените данни са противоречиви и са налице обстоятелства, които сочат към умишлено прикриване на определени документи с важно значение. Отсрещната страна започваше да се двоуми, да търси правни основания за отказ на повече информация, а когато причината за това поведение беше основателно чувствителна – да допуска сериозни грешки.

Това не беше винаги. Но в случай на успех телефоните ставаха червени и разни недоволни и важни хора с дебел глас настойчиво търсеха обяснение – за какво ви е всичко това? Вие сте уважавана кантора, имате си бизнес, не сте опрели до това. Не се излагайте!

И когато пехотата си свъшеше работата, адвокатът пускаше тежката артилерия. Стреляше по фланговете на врага. Не направо в сърцето. Артилерийският бараж попиляваше и най-малката надежда, че адвокатът ще се разколебае в последния момент и няма да заведе делото. Ставаше точно обратно: отведнъж заваляваха допълнителни и неочаквани искови молби, присъединяваха се нови молители, налагаха се обезпечителни мерки, призовкари носехаз апорни съобщения, покани за доброволно изпълнение и какво ли още не.

Всички знаеха неговия похват и го мразеха. Не защото не беше прав, а защото приличаше на мечка стръвница – гонеше до дупка, дори когато съзнаваше, че плячката ще му се изплъзне.

Така че приеха задачата като обичайно откриване на нов фронт. Спокойният му глас ги увери, че нещата се сериозни:

– Целта е да установим защо е свалено това предаване. Истината ли е трябвало да бъде прикрита, или има други причини? И ако се окаже, че тази истина съдържа в себе си ключ към други факти и обстоятелства – да ги открием. Да съберем достатъчно данни, за да образуваме тежко и аргументирано дело. А защо не – група дела, които впоследствие може да обединим. Ако се появяват повече засегнати от събраната информация, ще помислим и за колективни искове.

Повечето от присъстващите си водеха бележки. Разказа им за съдебната практика, която бе успял да прегледа. Имаше да се чете още много. Разпределиха си задачите – един ще общува писмено със Съвета за електронни медии, друг – с Комисията за защита на личните данни, трети – с Комисията за достъп до обществена информация. Ако се установи разнобой между институциите в отговорите и становищата им – непременно нещата трябва да се съгласуват.

– Както обикновено, всяка сутрин в девет – оперативка. – Беше съвсем делови. – Ако имате насрочени дела преди обяд, ще се запознаете с материалите от сутрешното съвещание чрез секретарката ми. Цялата кантора трябва да е запозната с исковете, които сме предявили, за да има взаимозаменяемост и консенсус. Така сме работили винаги. Въпроси?

Съдружникът вдигна ръка:

– А ако не се потвърдят съмненията ти? Това е тежка битка – ще се сражаваме с цяла медия. Или група медии. Те имат консултанти, адвокати, депутати и други оръжия. Имат и ефир за внушения. Разполагат с богат арсенал от инструменти да прикрият фактите.

– Не ни е за първи път. Трябва да направим всичко по силите си.

– Това го разбирам – продължи съдружникът. – Но ако се окаже, че под вола няма теле?

По-младите в залата се изхилиха.

– Значи сме проверили всичко. И съвестта ни е чиста.

Сега и съдружникът се засмя:

– Съвестта ни може да бъде чиста и без да проверяваме всичко това. Защо го правим? Просто издирваме истината ли? И каква ще е ползата?

Адвокатът изведнъж млъкна, погледна към белите неподвижни пердета и се замисли. След малко каза:

– Справедливостта позволява да извличаш ползи от нея и без да получаваш облаги. Ползата е в опита да стигнем до истината. Не е малко.

Никой не постави под съмнение думите. Новият казус изглеждаше интересен. Отдавна не се бяха занимавали с медийно право, ако това беше такова. Във всеки случай в офиса се усети развживане, каквото отдавна не беше имало.

– Опасявам се, че от този храст няма да изскочи заек – каза му съдружникът в коридора. Обичаше поговорките. – Няма ли нещо друго в този храсталак? Нещо, което е извън случая? Теле без вол?

Разбира се, че имаше. Момичето с трапчинките. Журналистката.

– Не, няма. Просто нов случай – това е. А сега: на работа! – Адвокатът влезе в кабинета си и се хвана за главата.

Даде си сметка, че рискът, който поема, този път не беше само професионален. Не се знае докъде ще го доведе цялото това проучване. Да, прав е съдружникът му, те не са прокурори, за да правят предварителни проверки. Още по-малко – да образуват нещо като частни досъдебни производства, на каквото неуместно приличаше това юридическо обследване. И все пак си струваше. Уволнението не беше обикновено, то стърчеше като връх на айсберг: нюхът му го подсказваше. Никой нямаше да сваля цяло предаване заради една журналистка, колкото и добра да е тя. След като са я уволнили, проблемът на медията е бил решен само частично. Явно тя е засегнала по-голям интерес, докоснала е факт, който е трябвало да бъде скрит като мина. Защото настъпиш ли такъв факт, става страшно.

Но ако се окаже, че мина няма – значи цялата кантора е вдигнала пушилка без причина. Това не може да се отрази на репутацията на всички, не само на неговата. Ще кажат, че се занимава с глупости. Че си вре носа, където не му е работата. Че кантората е започнала да губи клиенти и затова търси сензации.

Това не беше професионален риск. Беше репутационен. Напоследък измислиха цял набор от правила за европейските банки, които забраняват да се говори за тях като за живи, действащи, пулсиращи предприятия: за тях или само добро, или нищо. Световната финансова криза научи институциите, че доверието е в основата на всеки бизнес. Ако при банките то дава петдесет или шейсет на сто от приходите, при адвокатите този процент наближава деветдесет. Без репутация честният адвокат загива. Безчестният – се ражда.

Адвокатът разтри слепоочията си. Рано му беше да загива. А му беше късно да се ражда.

 

Тази година зимата закъсня. Първият хубав и дебел сняг натрупа чак след Нова година. Съпругата на адвоката обичаше да шофира сама червения автомобил, съвсем нов и удобен, който случайно си беше харесала в интернет по повод някакво изложение. Плати първата вноска със златната кредитна карта на мъжа си – той нямаше нищо против; а за нея банките бяха просто учреждения за пари, твърде скучни, за да бъдат посещавани. Чувстваше се защитена в тази кола – бяха ѝ дали куп карти, за какво ли не. Пътна помощ, карта за безплатно денонощно обслужване, личен телефон за контакт с аварийна служба и с персонален асистент. Тя не разбираше от автомобили, но отношението към нея, граничещо с респект, ѝ подсказа, че е направила правилен избор. Вероятно нейният червен мерцедес беше по-скъп от средния клас превозни средства.

Спря пред салона за красота и даде ключа на охраната – младо момче с фуражка. Бяха ѝ съобщили, че има нови медикаменти за суха кожа. Непрекъснато се страхуваше, че изсушава кожата си с този солариум, но не възнамеряваше да променя каквото и да било – одобряваше напълно матовата си външност и за нищо не света не би се отказала от лъчите на изкуственото слънце.

Прегледа продуктите, купи три неща, които ѝ се сториха подходящи или по-точно – по-малко неподходящи, и отиде в помещението за масажи. Съблече се и наметна бялата хавлия. Точно тогава мобилният ѝ телефон звънна в чантата. Вдигна.

– Здравей! Позна ли ме?

Беше бившият ѝ любовник, прокурорът.

– Да. Какво искаш?

– Да се видим.

– Нали ти казах да се обаждаш повече? Нямам никакво желание да те виждам.

– Добре, това го разбрах.  Но ще те помоля да поговорим. Става дума за работата.

– Каква работа има между нас?

– Не точно между нас. Трябва да ти го обясня лично. Моля те. Нека се видим.

– В момента съм заета. След два часа ще ти се обадя да ти кажа къде ще ми е удобно да говорим. И това да ти е за последно, ясно ли е?

– Да, разбира се. Обещавам.

Когато тя му звънна, за да съобщи мястото на срещата, той тъкмо приключваше разговора със сервитьора в бара, в който отсядаше адвокатът. Не биваше да рискува – налагаше се сам да събере необходимата информация, не можеше да възложи това на полицията по обичайния ред; разследването му беше частно и неговите официални правомощия нямаше как да помогнат, не и на този етап. Остави сметката неплатена и се забърза.

С тази жена шегите са твърде опасни – щом желае едностранно да определя мястото, значи наистина му е ядосана: неговото удобство, предпочитанията му за дискртетности потайност в случая не бяха от значение. Съзнаваше, че няма връщане назад, към кратките, но бурни срещи в леглото. Какво роди тази внезапна промяна у нея? Няма значение. Жени. Не бива да любезничи излишно. Може би само малко – за да ѝ припомни хубавите времена. Зависи как ще потръгне разговорът.

– Ти си станала още по-хубава! – възкликна, като я видя. Беше искрен.

Тя знаеше, че гологлавият никога не казва истината. Или не цялата. Затова седна и го стрелна с поглед:

– Какво искаш?

– Ще пием ли по едно?

– Тук е артистично студио. Никой не пие алкохол.

Наистина беше нещо такова. Навсякъде висяха картини. Имаше по една грозна статуя във всеки ъгъл. И всичко беше в бяло, като в болница.

– Няма да употребяваме алкохол. Просто така – да тръгне приказката. – Разтапяше се от любезност.

Това я ядоса.

– Изобщо няма да тръгва разговорът. Надявам се съвсем скоро да приключи. Казвай!

– Добре, по-леко. Виж как стоят нещата: мъжът ти е започнал нещо. Ново дело, нов случай е поел. Той е добър адвокат, всички знаем това. Но какво му влиза в работата да излага на риск и кантората, и престижа си заради... една фуста?

Тя не му вярваше и дума. Започна да се взира в картините, за да му даде знак, че би предпочела да свърши по-скоро.

– Нападнал е цяла една медия – при това по неговия си зловещ начин, за да защити нищо и никаква журналистка. Представяш ли си? Бих искал да те попитам той проблеми ли има? Чух, че дълго време изобщо не се е вясвал в кантората. След това изведнъж се е втурнал с цялата си малка армия от гризачи да търси факти, сведения и данни за изнесеното в едно мижаво журналистическо разследване, което на всичкото отгоре е свалено от екран.

– Той няма проблеми. Това ли е всичко?

– Не, не е всичко. Стига си се държала така, по дяволите! Поне се опитай да бъдеш учтива. Не искам да си спомняме нищо, въпреки че аз поне имах хубави моменти с теб.

– Лигльо! Та ти през цялото време беше с мен заради мъжа ми. Нима мислиш, че не зная това?

– А ти? – голата му глава се зачерви. – Ти защо беше с мен, ако това, което казваш, е вярно?

Тя нямаше отговор на този въпрос. Точка за него.

– И? Приключваме ли свадата?

Той се поуспокои. Даде си няколко секунди време и продължи:

– Не искам да спорим. Още по-малко – да се караме. Моля те да му кажеш...

– Нищо няма да му казвам. Той не знае за теб. Вероятно не те и познава. Не си на ранга му.

– Не, не тръпна от желание да му казваш за нас. Нима така ще получиш облекчение? Едва ли. Това би се случило, само ако наистина го обичаш, в което се съмнявам. Всъщност... няма значение. Той ще ме опознае. Така или иначе. Ще му се наложи. Молбата ми е да му съобщиш, че в момента създава пролем, а не го решава. Проблем, който ще заработи срещу него. Вероятно не е преценил правилно оперативния риск, който е поел. Виж, може и да не съм на нивото му, но вече ти казах – един адвокат не е цял прокурор. Не знаеш какво означава това, нали? Прокуратурата е институция, адвокатите са вълци единаци. Дори когато се сдружават в глутници или в колегии, нямат сила, равна на нашата. Но това не те интересува, допускам.

– Позна.

– Кажи му да ми се обади. Да поговорим дружески. Искам да го убедя да престане с тези нападения над независима частна медия. Нищо няма да спечели. Ще изслушам становището му. Ще трябва да се споразумеем някак.

– Значи ти си адвокат на тези частна независима медия, така ли, господин прокурор?

Точка за нея.

– Не, разбира се. Аз действам в обществен интерес. Фактите, които той търси и проучва като озверял мушморок, представляват обстоятелства, касаещи националната сигурност.

– О! Това звучи криминално! Мъжкарско. И почти достоверно. Браво. Ти ще се издигнеш. Какво точно искаш?

– Кажи му да ми се обади.

– Това никога няма да стане.

– Защо?

– Защото не познаваш мъжа ми. Откъде-накъде ще се обажда на непознати прокурори, които най-вероятно ще го подслушват? Ти искаш среща, не той.

– Тогава аз ще му се обадя. През телефонната централа, официално, чрез секретарката. Ще поискам среща.

– Така може и да се получи.

– Ти само го предупреди, че ще звънна. Да е готов... да се срещнем.

– Това ли е?

– Да, това е всичко.

– Не е ли прекалено скъпа услугата, която ми искаш? Да съобщя на съпруга си, че бившият ми любовник иска среща с него? И да го помоля да приеме без да знае защо?

– Моля те. Важно е.

– Да, разбрах – националната сигурност е в опасност. Тръгвам.

На излизане тя се загледа в статуите в ъглите на помещението на артистичното ателие. Често идваше тук на срещи с приятелки, но не ги беше забелязала. Бяха грозни, голи и нахални. Приличаха на фалос и ѝ напомняха на нещо или на някого.

Пожела си наум да помоли съпруга си да му пусне кръв, ако се съгласи да се срещнат. Да види този... гологлав нещастник, наденал властта си като кондом... Да си беше обръснал задника по-добре. Какво намери в него? Занапред трябва да подбира мъжете си по-внимателно. Иначе пак ще се срамува от глупостта си.

 

ГЛАВА ШЕСТА

Очакванията на журналистката не се оправдаха. Тя се надяваше, че бързо ще си намери друга работа. Имаше добро образование, владееше и английски език. Това, че телефонът ѝ изведнъж замлъкна, го отдаваше на злите слухове, които са тръгнали като мрачен облак след мълвата за уволнението. Те те преследват, тези облаци, но винаги се вдигат накрая. Не може да вървят винаги след теб, над теб. Нали бурята отшумя?

Така си мислеше.

Но все пак времето минаваше. Обмисляше какви ли не варианти – да се обади на този или на онзи; да звънне на една своя приятелка в радиото. А тя защо не се обажда? Не може да не е чула за скандала в телевизията и за уволнението. Щом не я търси, значи не иска да говори с нея. Имаше още двама-трима, които можеше да помоли за съдействие. Беше съгласна и на временен ангажимент – някакъв медиен проект или нещо такова. Но винаги преди да посегне към телефона да набере номера, започваше да обмисля какво точно да каже, как да прикрие гордостта си, с какви думи да опише неспособността си да намери работа. Та тя беше журналист с опит – изобщо не ѝ отиваше да се моли. Навсякъде тръбяха, че имало недостиг на работна ръка, защото младите бягали в чужбина, а тези, които незнайно защо оставали да се трудят в страната, ги мързяло. Нея не я мързи.

Съпругът ѝ се възстановяваше бавно. Пиеше лекарствата, посещаваше редовно прегледите. Но той скоро нямаше да бъде работоспособен. Усещаше го по начина, по който ставаше и лягаше, по хъркането на сърдечната му клапа. И гласът му се промени – говореше като болен от ангина.

Една вечер у тях звънна домашният телефон. Тя вдигна. Чу непознат мъжки глас.

– Прочетох обявата ви в сайта за работа. – Изтръпна. Съпругът ѝ беше до нея и въпреки любимата му небрежност, слушаше всичко. – Вие коя сте?

Гласът звучеше като на човек, употребил много алкохол.

– Кой се обажда?

– Има ли значение? Предлагам ти бизнес.

Какво да отговори? Тя наистина беше пуснала обява в един сайт. Описа накратко, че знае чужд език и че разбира от медии и пиар. Нищо повече. Не се беше предлагала по някакъв друг начин – начин, който да предполага или предизвиква обаждане по никое време. Беше към девет вечерта.

– Слушам ви, господине. – Престори се на спокойна.

– Щом знаеш чужди езици и си медийна, ще се оправиш и с гръцкия. Гръцки знаеш ли? – Онзи отсреща си сръбваше от чашата, докато разговаряше. Чуваше се примляскването на устата му.

– Не, не владея гръцки език.

– Това е жалко. Но не е фатално. Ще изнасям дървесина за Гърция. На юг от България, сещаш ли се? Обаче гърците не обичат трупите да са необелени. Лигльовци са комшиите, това е истината. Толкова пари свиха от Европейския съюз, а още са скръндзи. Нищо, де. Първо трябва да обеля трупите. Ти ще говориш с тях и ще ги убедиш в нещо.

– В какво трябва да ги убеждавам?

– Ще ти обясня в офиса. Няма нищо страшно. Бизнесът е надиграване, нали знаеш? Трупите трябва да бъдат изнесени като стара дървесина. Изсъхнала. Ама няма да е съвсем стара. Хи-хи! И няма да е суха. Та затова ти се обаждам. Ще дойдеш ли утре... за интервю? Така да се каже.

– Съжалявам – отговори. – Имате грешка.

Затвори и пребледня. Какво да обясни на съпруга си?

– Кой беше? – попита болният. Лежеше на кушетката си и гледаше телевизия.

– Грешка. Търсят човек за износ на дървесина. Или нещо такова.

Беше дала домашния телефон, защото мобилният ѝ вече беше изключен. Не беше платила последната сметка. Чакаше отговор от фирма за бързи кредити. Почти обещаха, че ще ѝ дадат заем, имаше чисто кредитно досие. Вземе ли парите, ще включи веднага мобилния. Това беше важно. Не само защото не искаше съпругът ѝ да се досети, че пуска обяви за работа като някаква студентка, а... за друго. Той. Адвокатът. Той можеше да се обади.

А тя не искаше да го безпокои. Вероятно не му беше само тя на главата. Адвокатите имат много работа – виждала ги беше с очите си как винаги са заети с вещо, носят дебели и изпокъсани в краищата папки в ръцете си, физиономиите им – начумерени, походките – забързани, размятат насам-натам скъпи костюми, луксозни часовници, ефектни колани. Нейният адвокат не беше точно такъв. Запознаха се при обстоятелства, които не ѝ позволиха да го почувства важен и надут. Но може би беше такъв? Не го познваваше достатъчно. Хрумна ѝ да му поиска заем и тази мисъл така накърни гордостта ѝ, че чак я досрамя. Срамуваше се и че мисли за него като за мъж. Непрекъснато си представяше това и онова. Ръката му. Спокойният му говор. Нежната му естествена усмивка. Спокойното му самочувствие. Увереността, която излъчваше. И премерената мъдрост. Какъв сладък беше с това кимоно! И с подпетените обувки. А сега той работеше за нея! Сам ѝ го предложи. Никой друг не го е правил. Значи е преценил, че тя заслужава това. Че в нея има нещо повече от обикновен клиент, който е уволнен неправомерно. И след като му даде пълномощно, не ѝ се обаждаше съвсем умишлено, за да се досети сама, че одобрява гордостта ѝ. И не жалае да я вижда смирена, унижена и нещастна. Той беше събрал повече знания за живота, отколкото възрастта му предполагаше. Личеше си, че годините му не са чак толкова много повече от нейните. Дано да е бил щастлив, докато е трупал тези знания. Нали казват, че който трупа знания, трупа мъка. Това е вярно. А дали му беше мъчно за нея? Дали пък само не я съжалява? Любовта и съжалението се преплитат, често имат еднакви хормони и човек може да сбърка едното с другото. Не искаше да е съжаление. Мразеше да я съжаляват. Имаше нужда от друго. Желаеше да е друго.

 

Работата в офиса вървеше като по часовник. Вече бяха събрали достатъчно материали и доказателства. Нещата се оказаха по-дебели и сложни, отколкото адвокататът допускаше. Но това бе хубаво. Случаят щеше да стане сензация. Докопаха се до тайните технологии на информационното затъмнение, което изкривяваше действителността в угода на хората с власт. Публична информация с важно значение за обществото беше представена като махленски проблем и след това заменена с по-пикантна, ефектна, но безлична новина. Не един, а няколко тежки проблема, касаещи много хора, стояха зад прикриването на тази истина. Предаването в телевизията беше закрито под натиск. Откъде беше дошъл този натиск, от кого точно и с каква цел – това щеше да се разбере в хода на съдебната проверка. Просто вече беше време, да. Време да влязат в съда. 

– Ще станем богати! – ръкопляскаше съдружникът му и танцуваше танц, забравен от времето, когато днешният „Клуб 33“ в Студентския град денем беше стол, а вечер – дискотека; вечеряха тогава в стола, наричан хранилка, точно в седем, и после, в редките случаи, когато им оставаше по някой свободен лев, се  отбиваха към десет на същото място, за да видят дали има нещо ново в красивото меню на забавата. Направи опит за шпагат и леко панталонът му проскърца: – Ще станем известни!

– Е, и двете заедно бива ли? – успокояваше го неговият състудент и пристъпяше екзотично, акомпанирайки в ритъма на нечуваната от никого музика, която бумтеше само в главите на двамата. – Хем богати, хем известни. Едното може да изяде другото!

Секретарката, която предпочиташе да бъде наричана асистентка, неволно видя всичко, изхили се и тихо притвори вратата: очевидно това беше древен танц на предците, създали правото. Тя знаеше, че юристите са луди хора.

По едно време белите косми на кръводарителя се развяха повече от обичайното и той реши да ги приглади. Застана мирно. Огледа се и изчака споменът да отшуми заедно с мистичните звуци от младостта му.

 – Чакай малко! – рече. – Чакай! – Оня още танцуваше. – Колега! Ама ние не сме бедни! Вече не сме. Това беше преди трийсет години. Сега младите ходят на чалготеки и сигурно не рипат като нас... Като одъртели нестинарки. А?

Приятелят му поспря. Огледа се и като разбра, че лупането в главата му не спира, каза:

– Значи ще станем още по-богати – продължи да тресе тялото си напълно неравномерно:+ – И още по-известни! Какво от това, че танцуваме? Не чуваш ли музиката? Клиентите ще висят на опашка пред кантората ни като смъртници при Свети Петър... А ключовете ще бъдат у нас! У нас е ключът на Райската барака! Дяволът ще ни завиди и ще иска извънсъдебно споразумение, за да запази част от бизнеса си...

В офиса цареше радост от завръщането на адвоката. Коледните и новогодишните празници минаха скромно, украсата на кабинетите беше повече от символична, защото никой не искаше да изглежда така, че това е дом. А беше. По-младите адвокати се чувстваха горди да бъдат част от това общество, в което правото имаше почти жива прилика със справедливостта. И какво като деловодителките в съда ги наричаха кучета или пехотинци? Какво като отказваха да им дадат понякога входящ номер? Всички знаеха коя кантора представляват. И ги гледаха завистливо. А те се чувстваха пълноценни. Трупаха опит. Трупаха знания.

Точно това оживление завари съпругата на адвоката, когато влезе неохотно през централния вход. Прибра картата, с която се чекира, кимна на секратарката на входа; тя стана, за да извика асансьора, сякаш дамата не можеше сама да натисне копчето. Всички се страхуваха от тази жена. И никой не знаеше точната причина за това.

– Не те очаквах – призна мъжът ѝ, малко пораздърпан след танца, който беше приключил преди малко. Не беше танцувал така двайсетина години. А без музика – никога. – Има ли повод? Или просто искаш да ме видиш? По това време на деня!

Тя седна на кожения фотьойл до ниската масичка в ъгъла на кабинета му. Тук беше неуютно. Мъжът ѝ никога не се научи да подбира качествен персонал. Книги, книги... Една ваза със сухи цветя. Кой използва сухи цветя? При това сложени до лавиците на списания, по-сухи от папируси? И щорите имаха нужда от почистване.

– Защо не проветриш малко?

Той разтвори широко почти всички прозорци. Влезе студен и мръсен въздух.

Жена му рядко го посещаваше тук. Стана му любопитно и дори малко притеснено. Снощи вечеряха вкъщи, бяха заедно до късно. Гледаха някакъв сериал. Всъщност – тя го гледаше, той четеше. Но това беше обичайно. Погледна часовника си – беше единайсет преди обяд. Значи трябва да е станало нещо между осем и двайсет и пет и единайсет. Щом не му е казала вчера на вечеря.

– Може да изгасиш изкуственото осветление. – Съпругата му искаше кабинетът да изглежда другояче. Даде си сметка обаче, че прекалява с вмешателството. Загърна се с късото бяло кожено яке, за да подскаже, че вече е достатъчно хладно.

Мъжът разбра и затвори прозорците.

– Забравих снощи да ти кажа – зпочна тя, придавайки си най-незаинтересован вид, – че искам да замина за два-три дни. С една приятелка. Полетът ни е днес следобед.

Било стара уговорка. Да видят колежка в Амстердам. Стари дружки са, а тя сега е болна, не казва от какво. Притесняват се. Може да е нещо опасно. Или дори фатално – да не дава Господ! Пък и...какво да прави в града? Тук е скучно през зимата.

– Нали нямаш нищо против? – приключи.

– Не, разбира се. – Предпочиташе да ѝ вярва. – И дойде, за да ми го кажеш лично, а не по телефона?

– Почувствах се гузна, че не ти съобщих снощи. Помислих си, че може да се ядосаш, че те пренебрегвам. Все пак ще отсъствам от страната. Не става по телефона.

– Благодаря, поласкан съм. – Доближи се и я погали. Косата ѝ беше мека. – Държиш се малко официално.

– Ами защото дойдох тук, в офиса. Нищо, само минах, за да те видя. А, да – добре че се сетих! Пак по този повод щях да забравя да ти кажа, че може да ти се обади един прокурор. Той е познат на моята приятелка, с която ще пътувам.

– Прокурор ли? По какъв повод? – седна на бюрото си и зае делова поза. Намръщи се.

– Нямам никаква представа. Ако искаш, не се срещай с него. Клюкарехме мъжете – всички мъже на този свят! – в артистичното ателие (знаеш го, онова с грозните статуи... не си ли го спомняш?), когато очевидно съм се изтървала, че си адвокат. Нейният познат, на приятелката ми (мисля, че си я виждал – онази, русата), се появи ни в клин, ни в ръкав по някое време в компанията ни и пожела непременно да се запознае с теб. Било важно. За него. Едва ли не – щял да се почувства поласкан. Ако между мъже може да се употребява такава дума.

Той я погледна, дръпвайки главата си назад и после надолу, сякаш да я види по-отдалече. Мулатка. С бяло кожено яке, което стигаше едва до кръста ѝ. Кестенява коса. Умерен грим. Високи токчета.

– Искаш ли да те изпратя до летището? – попита я след огледа.

– Не. Приятелката ми ще ме вземе.

Изпъна пръстите си и заби леко нокти в кожената мебел. Ето! Пак го направи! Той не ѝ отговори, дори не даде знак как ще постъпи. Умееше да я държи в напрежение, сякаш усещаше, че лъже. Какъв беше този животински нюх? Не каза, че ще се срещне с прокурора. Не спомена дори, че ще го изслуша по телефона. Но и не отказа. Просто смени темата.

– Понеже русалката ще ме попита – отпусна ръцете си и разходи погледа си наоколо театрално, докато се оправяше да тръгне, – ще проведеш ли среща с този... прокурор? Той ще те потърси в тук, офиса.

– Да. Вероятно да.

Уф! Слава Богу! Повече никога нямаше да прави това! Усети, че мъжът ѝ се съмнява в нещо. Струва ли си да накърнява доверието помежду им за услуги, които не е длъжна да прави? Колко е добра, колко е наивна! В крайна сметка връзките ѝ не са повод да руши семейството си. Проклет да си, гологлавецо! Един ден ще ти го върна!

Целуна го шумно и продължително, за да подразни за всеки случай секретарката му и отпраши. Добре ѝ хрумна да се махне за известно време. Имаше нужда да промени обстановката, да се скатае. Нидерландия е подходящо място, нали е почти под морското равнище. А и в офиса съпругът ѝ нямаше да задава излишни въпроси. Там той винаги беше зает. Да, хитро го измисли. Завари го неподготвен. Получи се.

 

Точно в два следобед секретарката му го свърза.

– Добър ден! – представи се прокурорът по име, без да посочва длъжността си. – Бих искал да се срещнем, ако е удобно.

– Кажете първо по какъв въпрос. – Адвокатът предусещаше неприятностите. Опитът му подсказваше, че лошото винаги идва наивно и дори добронамерено.

– Ще ви уведомя, как иначе? Какво ще кажете в синьото кафене срещу Съдебната палата? Примерно след час?

– Нищо няма да кажа.

– Не ви ли доложиха за мен?

„Доложиха?“

– Хм... доложиха ми. Но няма да се срещнем там. Ще ви чакам в офиса си точно в три часа. След час. Не закъснявайте. Моля.

Да, тази среща не вещаеше нищо добро.

 

Сервитьорът в бара със сламките не знаеше, че винаги имаше две очи, които го наблюдават. Съдържателят беше шишкав човек със съмнително минало и още по-обезкуражаващо бъдеще: той вероятно скоро щеше да умре от тлъстината си.

Тези две очи внимателно проследиха срещата на прокурора с келнера. Те говориха дълго, но на пресекулки – момчето изпълняваше задълженията си и ставаше винаги, когато идваха нови клиенти, за да ги обслужи. Беше добросъвестен служител.

– Той не ми плати сметката си – оплака се, когато се върна при барплота и видя дебеланкото. – Това се случва за първи път.

– Защото този образ идва за първи път. Вероятно затова. Нали?

Малките очички на бармана гледаха злобно, пълни с кръв. Той обичаше да пие. Предимно червено вино.

– Прости ми, ще го потърся, ако трябва цялата земя ще изровя, за да го намеря и да си плати сметката! Той хукна внезапно. Някой му се обади по телефона и... избяга.

– Седни тука! – вдигна го с едната ръка и го постави на високия стол до плота. - Говори! Аз видях всичко. Но нищо не чух.

Момчето се уплаши. Харесваше работата си и знаеше, че въпреки особеностите си, тук не беше застрашен. А сега...

– Говори! – изкрещя отново съдържателят.

Какво да говори? А, да – за срещата с гологлавия. Той не му беше приятел. Не го помнеше и като клиент. Дори не беше негов тип. Изобщо – какво да говори?

– За него ли? – махна разсеяно с ръка.– Нямам му координатите. Просто дойде и започна да разпитва. Аз се надявах, че ще прояви интерес към мен. А той пита за адвоката. И за оная... фуста. Дето повръща навсякъде.

Пухкавите, къси, но силни пръсти на съдържателя го хванаха за гушата:

– Чуруликай още!

Разказа всичко. Разпитал го откога адвокатът идва в бара, употребява ли алкохол, с кого се среща. Проявил особен интерес към журналистката. Пожелал подробно описание. Общо взето, това било.

– И ти изпя всичко, а?

Шишкото вдигна заплашително ръка. Малкият скочи от стола, сви се на земята и прикри главата си:

– Не ме удряй! Ще погрознея!

– Стани – изкомандва го тихо. – Знаеш лби какво е направил за мен този адвокат? А? И за заведението ми? Знаеш ли изобщо нещо, сополанко? Търпя гейовете, но педерастите не мога да ги понасям, да знаеш. Защо си изпял всичко? Това разпит ли беше?

– Ами той ми каза, че е прокурор. Уплаших се. А и един такъв – грозен. Не беше никак дружелюбен.

Съдържателят се задъха. После поднови речта си:

– Този човек, срещу когото щедро си говорил, направи така, че да не ми затворят бизнеса. Разбрах го от други. Не съм му дал и петак. Когато идва, се крия при готвачите. Защото ме е срам. Ние дори не се познаваме. Не ми беше длъжен. Нито аз на него. Дълго е да ти разправям. Но накрая разбрах защо не ме заключиха. Катинарът на входната врата щеше да е катинар и на ръцете ми, разбираш ли? И още по-лошо дори. Имам болно дете... И не съм светец. Оф, защо ли ти говоря?

Помълча и се огледа за види дали е на мястото ѝ отворената бутилка червено вино. После продължи:

– И днес още не знам откъде е научил. Но това няма толкова голямо значение – така или иначе е надушил какво ми се пече на задника. Казаха ми го верни хора. Свързал се с данъчните, с хеито, с общината. Знаеш ли какво е ХеИ?

–  Не съвсем – момчето се обърка. Не знаеше дали това е знак, че хомосексуалността е животозастрашаваща.

– Знаех си. Хигиенно-епидемологичен инспектор значи, нещо такова трябва да беше. Онова е съкращение. Схващаш ли?

Младежът посърна. И с него ли трябва да спи? Не че е проблем, но...

А оня продължи:

– Та така... Моето счетоводство е гола вода. Ама не е виновна счетоводителката, аз съм немарлив... И не само това. Нямам много документи за бизнеса. В общината казвали за мене: „Добре, че има печен адвокат, иначе спукана му беше работата!” Мина известно време, всичко като че ли отшумя. Какво е правил – не знам. Дори не съм го упълномощавал. И после... После започна да идва. Да пие кафе, сокове, да привлича с присъствието си нормални клиенти, не пияндета и вонящи уличници. Проверките минаха и заминаха. Все едно нищо не е било. А той... Ха-ха! – Съдържателят разтресе огромното си тяло. – Понякога идваше зле облечен. Чак да го ожалиш. Сигурно не искаше да бие на очи. Подпетен. С кимоно като японска гейша. Обаче няма значение: всички в квартала знаеха, че адвокатът идва тук. Сутрин. И започнахме да правим кроасани.

– Знам това! Нали аз...

– Млъкни! Слушай още! Това ще ти е за последно. Той идваше тук, като че ли това е най-доброто място в квартала, тая долна кръчма. Заради него започнах да поръчвам портокали. Сутрин покрай него започнаха да идват и почтени хора. И те харесаха фрешовете. Аз не пия такава помия. Но заведението продължи да работи, дори тръгна нагоре. Държеше се като че ли изобщо не иска да чува за мен. А аз знаех всичко и само треперех за момента, в който ще ме накара да подпиша чек; чекът, който ще ми поднесе. Бях му длъжен, нямаше къде да бягам. На негово място аз така щях да направя – сиренето е с пари. Детето ми почти оздравя.

Закашля се, наведе се с голямо усърдие, като тромаво коленичи с единия крак, и отпи голяма глътка от бутилката в ъгъла. Поуспокои се, внимателно я остави на мястото ѝ без да я запушва, и бавно се изправи. Тези движения го накараха да задиша учестено и тежко:

– ... да, почти оздравя. Слава Богу, че когато оздравее напълно, няма да ме види жив. Иначе пак ще се разболее. Обаче тоя пич, адвокатът, никога не ми предяви чековете си, нищо подобно не направи. Накара ме да мисля, че идва в бара, защото тук му харесва. Че просто обича тая дупка... Той е мъж. Знаеш ли какво е да си мъж?

Сервитьорът слушаше внимателно. Отговори:

– Аз не знам това с точност, но на мен лично той ми харесваше. Много даже.

– И защо тогава го предаде?

– Предадох ли го? Не съм знаел. А той защо се целуваше с оная повръщачка в средата на заведението – на най-централната маса, пред всички? Защо я ухажваше? Нима това е справедливо? Та тя е грозна!

Съдържателят този път не издържа и го фрасна през лицето.

– Вън! Уволнен си! Повече да не те виждам!

Сервитьорът отскочи като пружина, бързо се съвзе и опипа лицето си; то цялото гореше. Ударът беше тежък, но плътен и не особено болезнен. Може би само малко синьо ще му излезе. Усети по връхчетата на пръстите си капки гореща кръв, от устните беше потекла. Ще мине. Вкъщи има пудра и руж. И крем „Здраве“. И все пак се озъби:

– Ти ми пусна кръв! Но нищо, разбрах. Добре, тръгвам си. – Отстъпи боязливо, криейки лицето си с лакти да не стане по-лошо. – Обаче притежавам свои вещи тук. Там, в долапа край кухнята.

– Абе ти още ли искаш? Махай се от очите ми, сламчо! Бегом! Марш!

Той изхвърча навън и се почувства много обиден. „Аз имам трудов договор – разсъждаваше на улицата разочаровано, докато опипваше бузата и се оглеждаше напосоки да не го блъсне някой или нещо; ударът като че ли беше отнел слуха му. – Договорите не се прекратяват с шамари.  Едностранно. Имам права. Ще си потърся адвокат. Или пък друг.“

 

ГЛАВА СЕДМА

Прокурорът дойде навреме. Настаниха го в заседателната зала на адвокатската кантора. Подразни се от статуетката на Темида. Имаше само две кристални чаши с вода върху махагоновата маса; дървеното чукче с поставката под него стоеше по средата.

– Добър ден – поздрави го адвокатът от вратата. – Добре сте дошъл.

Здрависаха се.

Седяха един срещу друг.

– Слушам. – Адвокатът се преструваше на приятно заинтересован от посещението.

– Хм... откъде да започна? Преди всичко – това е лична среща. Като между колеги.

– Вие юрист ли сте? Всъщност – това се предполага. Иначе няма как да е колегиална среща.

– Да, завършил съм като специалност право.

– По-добре да не питам къде. – Адвокатът не обичаше любезностите и забрави за своята престореност. – Бъдете така добър да ме осветлите относно целта на честта, която ми оказвате.

Прокурорът се чувстваше неловко. Обичаше той да задава въпросите. Никога и нищо не беше осветявал през живота си. Обратното обаче беше правил много пъти.

– Тук пуши ли се?

– Не.

Значи и това не може. Добре тогава:

– Тук съм в защита на обществения интерес – каза сухо. – Да не си помислите нещо друго. Просто се опитвам да предотвратя нежелани последствия.

Адвокатът се усмихна:

– Нека уточним понятията. Кой интерес смятате за обществен? Прокуратурата защитава обществения интерес в досъдебното произвоство и в съдебните дела. Не в частни офиси. Публичната власт се нуждае от публичност, не смятате ли? По-скоро второто, което казахте, е вероятно по-вярно: да предотвратите нежелани последствия сте дошъл. Може би.

Прокурорът видя чукчето на масата. Искаше да го вземе и да размаже главата на побеляващия, но добре сложен юрист. Той очевидно беше във форма.

Изпи наекс цялата чаша вода, която беше пред него. Добре, да става каквото има да става. Не му пукаше дали тук има специални разузнавателни средства. Дори да са монтирани, те нямат доказателствена стойност. Знаеше това.

– Дойдох по молба на хора, които смятат, че дейността им е застрашена от вашите нападки. Събирате данни и информация: систематично и целенасочено, защото ги смятате за обществено достъпни. И какво толкова е станало? Свалено е предаване в една телевизия. Уволнена е журналистка. И какво от това? Защо е тази злостна, противна, компрометираща кампания от страна на вашата кантора?

– Това не е кампания. Ние така работим. Търсим истината.

– Това е нормално. По принцип. И ние с това се занимаваме.

– Как? Като представлявате частни интереси, облечени в тогата на властта?

Ръката на прокурора започна да се плъзга бавно, но сигурно напред по махагоновото бюро. Чукът беше близо.

– Не се ли притеснявате, че мога да съобщя на когото трябва за вашата частна визита? – попита собственикът на кантората и се отпусна в креслото си срещу него. Не му беше приятно да го гледа как се гърчи. Предпочиташе сериозни, опитни, зрели врагове. А този не изглеждаше такъв.

– Вие сигурно имате контакти по-високо от мен – предположи прокурорът. – допускам, че може да ме натопите. Но и аз мога същото.

– Виж ти! И как?

– Журналистката, чието дело сте поели... Тя е съвсем безпомощна, нали?

Адвокатът млъкна. Ненавиждаше фазата, в която професионалните спорове се превръщат в лични.

– И?

– Тя има болен съпруг. Сърдечна операция. Да не ви разказвам. Всъщност вие знаете вероятно по-добре от мен. Едно птиче ми каза,че общувате доста интимно с нея в барче със сламки. На една маса. Дълго време говорите. И целувки е имало. Обеди.

Кръвното налягане на адвоката започна да се покачва. Накъде биеше тоя?

– Та нейният съпруг – окопити се прокурорът – едва ли ще приеме с безразличие интимността ви. Той е доста болен човек. Трудно ще се оправи. Вероятно никога няма да бъде същият. Една новина за любовната връзка на съпругата му с адвокат, който е готов на всичко, за да я върне на работа...

– Аха! – рипна домакинът. – Това е вашата теза! Добре.

Разходи се малко край белите пердета. Погледна статуята на Темида, полугола, хванала някак отчаяно и като за последно едниственото, което ѝ беше останало и което силите ѝ позволяваха да държи – аршина на спреведливостта.

– И за вас няма значение, че това не е истина, нали?

– Какво значи това? Какво означава истината? – попита прокурорът и веднага съжали. Неговите познания за смисъла на правните и философски понятия бяха съвсем бегли и откъслечни. Беше чел части от два доклада на руснака Вишински за състоянието на правната наука отпреди седемдесет години. После беше чул под сурдинка, че в резултат от този доклад са били изклани двайсет професора и още двеста преподавателя по наказателно право. Не му влизаше в работата да философства. Той донякъде съзнаваше, че е зле образован, но смяташе, че е добре подготвен; вярваше, че това е напълно компенсируемо единство, а властта го превръща в убедителна практика. „Добрите контакти и обилната информация са естествен и предпочитан сурогат на образованието!“ – казваха му преподавателите в специалната  школа. Те също бяха като него.

Опита да се поправи:

– Истината е, че съм дошъл тук с добра воля. При вас съм дошъл на крака, така да се каже. За да говорим откровено. Не е ли вярно?

– И няма истина отвъд това, нали?

Опитното око на прокурора видя, че на входа имаше сигнална техника. Записали са го. Вече може да използват срещу него факта, че в работно време посещава частни офиси. Беше подготвен за това. Ако го питаха впоследствие какво е правил през деня в адвокатската кантора на един от най-злите противници на магистратската свобода и демокрацията в лицето на този адвокат, щеше да отговори спокойно и еднозначно. И отговорът щеше да е свързан със съпругата на този адвокат: тя му е интимна приятелка, която обича да изневерява. Затова се налага да се изяснят. Това беше лична среща. Щеше да разкаже на всички, че жена му е негова любовница. Имаше записи. Всичко беше подготвил. Това беше среща между мъже – единият с рога, другият – без. Да видим на кого ще повярва публиката. Изобщо не се вълнуваше, че ще изложи на риск семейството на адвоката. Дори се възбуждаше от мисълта за тази възможност.

– Не, няма друга истина. – Каза го без да знае защо, по прокурорски.

Адвокатът седна спокойно на мястото си. Значи разговорът щеше да е напълно фалшив. Добре.

– В такъв случай ви имам пълно доверие – рече. – Слушам.

– Нямам толкова много за разправяне. Предложенито е следното: вие не завеждате иск. Ние връщаме журналистката на работа. С двойна заплата. Почти няма да върши нищо. Ще е някакъв номинлен началник. Всичко ще се потули. Предаването обаче няма да се върне в ефир. Общо взето, това е.

– Продължавайте. Може още да се каже.

„Знаех си, че това няма да му стигне! Подъл хитрец!”

– Имам мандат и за още предложения, да. Виждам, че очаквате повече. Вие сте скъп адвокат.

– И съм много учтив и мил с доверителите си. А вие се държите като клиент – досега никога не съм чувствал прокуратурата толкова доверително.

– Аз съм тук като частно лице. Просто така се случи.

– Често ли ви се случва?

Адвокатът беше проучил този гологлав мъж още като чу името му. Почти веднага му хрумна какво да направи, когато той напусне офиса. Можеше да го смачка. И знаеше как да го организира така, че никога повече да не си намери работа в правосъдната област. Всъщност – точно това мислеше да направи.

– Не, аз съм много добър човек – изкашля се събеседникът му. – Правя услуги на кого ли не. И ето тези дни идва един мой познат, така и така, можеш ли да помогнеш. Не мога – казвам. Абе опитай, моля те. И аз това правя – опитвам.

– И изведнъж се оказвате заедно с моята съпруга в артистично студио и започвате да търсите начин да се свържете с мен. Така ли?

– Да. Точно така. Човек не знае откъде ще възникне контактът.

На прокурора изведнъж му дойде мисълта, че този уревновесен и уморен човек срещу него знае за изневерите на жена си. И не му пука. Това би го обезоръжило. Дано не е така.

– Предложението ви изобщо не ме удовлетворява. Искам повече. – Адвокатът изброи няколко неща: споразумение в писмен вид с достоверна дата; обезщетение за кантората за пропуснати ползи и разноските по досъдебното проучване; гаранции за връщането на работа на журналистката и минимум десегодишен договор без право на едностранно прекратяване.

– Ама това – последоното, аз не мога да го гарантирам – вдигна рамене гологлавият. – Не искайте повече от това, което е в ръцете ми. Ако ѝ прекратят договора по-рано от десет години...

– Тогава ще ѝ изплатят обезщетение за остатъка от договора. Ако я уволнят още първата година, ще я обезщетят със заплатите за следващите девет години. Ясно ли е?

Започнаха да уточняват детайлите. Медията щеше да компенсира кантората за всички направени към момента разноски плюс възнаграждение на всеки от адвокатите за извършените дейности и услуги съобразно възприетата вътрешна тарифа.

– Към споразумението ще подпишем и NDA, разбира се. – Адвокатът пак стана и започна да се разхожда. Не вярваше на себе си. Как и защо се съгласи? Та нали всички разчитаха, че кантората ще води дълго, шумно и завоевателно дело? Това съдебно производство щеше да изстреля възможностите и авторитета им далеч пред техните конкуренти.

– Как? Кое? – събеседникт му не разбра нещо.

– Non disclosure agreement. Няма значение. Документ, забраняващ разпространението на информация за споразумението; при неизпълнение на забранителните клаузи спогодбата губи действие. Той ще е поверителен, разбира се.

– О, да! Аз съм специалист по тайните! – прокурорът са оживи. Предчувстваше, че срещата върви към добър за него завършек. – Нито дума! В това ме бива. Те, моите ме слушат.

– Значи медията е на твоите, така ли?

Онзи си даде сметка, че когато предусеща миризмата на пари, става непредпазлив. Поклати главата, потупа темето и съжали:

– Такава е думата. Не се хващай за това.

Най-сетне решиха да помълчат. Умориха се. Красива омраза се настани в заседателната зала и затрепка във въздуха като мараня. Адвокатът като че забрави темата – направи точно обратното на това, което бе посъветван: хвана се за думата на прокурора. Медията едва ли не е негова. „Те, моите...” – така се изрази. Нима дотам са стигнали нещата? Публичните и частните интереси са се сплели като змиите около тялото на Лаокоон и се опитват да унищожат, да превземат всичко. И могат да манипулират фактите, както си искат. А какво са фактите? На бюрото му винаги стоеше една книга на Ницше. Там пишеше, че фактите са въпрос на интерпретация; затова не съществуват.

– Кога ще стане това? – попита гостът най-сетне. – Кога ще изготвим споразумението?

Адвокатът се стресна. Беше седнал срещу него и гледаше пред себе си.

– Тази вечер. Изпратете ми проект на спогодба на имейла. Ще го прегледам и ще нанеса корекции. Ще подпишем всичко утре в единайсет часа. Тук. Вие си свършихте работата, господин прокурор.

– Аз съм респектиран – стана гологлавият. – Вие сте наистина решителен и забележителен човек.

– Не бива да презирате толкова откровено. Все пак вие сте позьор. Не се надценявайте. Войната ще продължи. Използвате властта на публичната си функция, за да събирате информация и да посредничите в частен интерес. Лазите. И не просто мразите тези, които не лазят като вас. Презирате ги. Смятате, че това, което вършите, е в реда на нещата. Бих искал да ви съобщя, че редът на нещата е друг. Един ден ще го разберете.

„Но аз ще си взема паричките! – радваше се гостът. – Нищо друго не ме интересува! Алилуя!“

– За мен беше чест! – стегна се по офицерски гологлавият, стана и понечи да излезе.

– Ще се видим отново! – каза след него адвокатът. – Искам до десет минути мобилният телефон на журналистката да е включен. Имате тази възможност, нали... колега?

Гостът потвърди мълчаливо. Не би позволил да му говорят така, ако беше в друга позиция. Затова му стана още по-неприятно, когато чу и това:

– А след петнайсет минути да я помолят лично да се върне на работа в същата медия при два пъти по-добри условия. Както се уточнихме всъщност. Окей?

Прозвуча като заплаха. В голата му глава някаква сила се разкрещя и го насърчаваше да се обърне и да счупи нещо, да удари някого. Но не, не бива. Моментът е кулминационен. А паритетът – крехък. Сега трябваше да бърза, няма време за празни приказки, това не беше стихията му. Докато се отдалечаваше, дочу гласът на секретарката:

– Празненството е в стаята за гости във фоайето.

„Значи имат повод да празнуват! Адвокатите вечно купонясват! Меркантилни гадове!“

В движение започна да набира телефоните. Беше важно да стане както му каза тоя нахален мушморок, защото току-виж се обърнал. И това нон-дисклоужър... как беше? Нямаше никой да разбере. Важното е всичко да приключи по-скоро.

 

Двете празни чаши с вода в заседателната зала бяха заменени от две кафета.

Управляващият съдружник разговаряше със своя приятел. Не танцуваха този път.

– Щяхме да спечелим повече – и пари, и авторитет, ако бяхме довели нещата до край – унило сподели съдружникът. – Но ти гледаш нещата от друга перспектива. Сигурно така си преценил. В крайна сметка това беше твой случай. И го изведе докрай. Макар и без дело.

– Кантората няма да усети липсата на дело. Всеки ще получи добър хонорар.

– Хората ти вярват. Но ще има въпроси.

– Ти ще знаеш отговорите. И можеш да им обясниш от мое име.

– И какви са тези отговори? Казах ти, че може и да не изскочи зайче от този храст... а ти, ти напук искаше да ловуваме. И какво излезе?

Мобилният телефон на адвоката иззвъня. Беше журналистката:

– Представяш ли си? Боже! Можеш ли да повярваш? Току-що ми се обадиха! Връщат ме на работа... И ме молят – както каза ти. Не мога да повярвам! Като сън е! – тя изливаше думите една след друга, задъхана, радостна. – Ето, и в момента ми звънят на другата линия. А повече от два месеца бях като мъртва. Има Бог! Не знам какво си направил, но искам всичко да ми обясниш. Нали щеше да водиш дело? Сега не мога повече да говоря, трябва да вървя, викат ме да подписвам нещо в телевизията. И по това време! Помолиха ме. Наистина! Настоятелно. С някакво подчертано уважение. Те са демагози. Но аз ще ги науча... Ще ти се обадя по-късно. Непременно искам да те видя!

Докато я слушаше, лицето му пламна като на ученик.

Спомни си малките ѝ пръстчета: те докосваха нежно мобилния телефон, натискаха го, защото не искаха да произвежда лоши новини в онази мрачна есенна сутрин, когато го подмина – унила, почти с омраза, с неспокойните трапчинки край прехапаните устни.

– Защо се хилиш и червиш като рак, нестинарецо? – приятелят му се досещаше. Такъв беше и като студент – влюбеше ли се, започваше да гледа поетично и да се докарва в цвят, характерен за някои части на някои маймуни.

– Хиля ли се? Не.

– Добре. Поне кръвта ти се върна на лицето. Усещам, че пак ще изчезнеш за известно време. Но този път те предупреждавам – кантората е твоя. Ако искаш, кръводарявай още малко, но нямам намерение вечно да те замествам. Тук всички питат за тебе. И най-вече аз.

Прегърнаха се, после отупаха гърбовете си.

– Между другото – допълни съдружникът, – мини през стаята за гости във фоайето. – Чакат те.

– Защо? Какъв е поводът? Секретарката спомена нещо, но не я чух добре.

– Шофьорът ти черпи. Има внуче. Щял да го прави адвокат, когато порасне. Горкото.

 

ГЛАВА ОСМА

Прокурорът излезе от кантората доволен. Проведе няколко разговора по телефона, докато крачеше зигзагообразно на улицата с широки и бавни крачки; на висок глас даваше инструкции, нареждаше. Опасяваше се, че срещата ще приключи по-зле. Този адвокат е опасен, но мекушав. Сигурно е влюбен в журналистката. Как може да си позволява такъв лукс: да се влюбва при и по повод изпълнение на служебните задължения? Значи не става за бизнес. Любовта към парите изключва всяка друга. Човек не бива да се нарушава концентрацията си чрез еякулация. А той го допуска. Не си ли дава сметка, че това го прави уязвим? Толкова по-зле за него. Дори не се прикрива добре. Странно: не е никак глупав, а като че ли съвсем умишлено насърчава емоциите да му пречат и дори да участват при вземането на решенията. Хм. Странен тип. Иначе пази хората си, грижи се за тях. Алчен е – поне когато брани чужди интереси. Поиска доста пари. Дали наистина не схваща, че любовта вреди? Та нали вместо нея е създаден сексът?

Разтърси главата си. Да прави каквото ще. За него важен беше бизнесът.

„Но и аз ще взема от тая спогодба не по-малко – потри доволно ръце прокурорът, докато продължаваше да крачи разсеяно по тротоара и да полага усилия да не се блъска в хората. – Не, нито стотинка по-малко. Хи-хи! Дори повечко от теб, старче!“

И все пак – това не го удовлетворяваше. За първи път в кариерата си усещаше необходимост да унижи някого по такъв начин, че да му докаже смисъла на живота, какъвто е. Да, именно – да му набие чивиите, да сведе до знанието му порядъка на нещата, философията на света. Този гладък, примерен, текущ, предвидим, дисциплиниран, тих, военизиран свят. Мнителен, разкъсан и двузначен. Контролируем. Такъв той го познаваше и само такъв го разбираше: свят извън този просто няма. И не бива да има. Адвокатът беше трън.

Какво правим с тръните?

Прокурорът се обади по пътя на някого извън кръга на пряко заинтересованите от спогодбата. Поговориха за журналистката, явно онзи в другия край на линията все пак беше запознат със случая. Гласът му ставаше все по-строг; с някакво очевидно характерно за него гърлено кресчендо четеше нещо като ненаписан обвинителен акт:

– Искам да ѝ връчите призовка барабар с договора! Да, тази хартия с десетгодишния срок. Просто ще направите така, че в офиса на телевизията (нали юристът там беше ваш човек?), докато трае гнусната чаена церемония по възстановяването ѝ на длъжност, да се появи полицай – от твоите хора, ама с униформа да е, и да ѝ бутне в лицето честитка от властта. За разпит, да. Като свидетел. На първо време. После – ще видим, ако образуваме сериозна преписка (а ще образуваме!), ще ѝ променим и процесуалното качество. Не, не бе, чакай малко, превъзбуден си, не бързай толкова, човече. Натягаш се. Добре, може и заподозряна да е. Важното е да я пуснем по пързалката на процедурата. Тя не бива да се радва. Трябва да бъде унижена пред всички – точно в мига, когато дребничката ѝ душа вероятно ще изпитва известна гордост, че справедливостта е възтържествувала и тя се връща на работа сред колегите си. Ще разбере най-накрая кой поръчва музиката.

Прекъсна монолога си за миг, защото онзи, с когото говореше, започна да диша тежко. Усети, че нещата няма как да станат токлова еднозначно.

 – Кое? – рече. Все пак беше прокурор донякъде и можеше да зададе този въпрос. – По коя преписка ще я привлечем?

– Как по кое дело? Ами нямате ли номератор? Защо ти е дело? До дело изобщо няма да се стигне вероятно. Много си тъп. Сложете някакъв номер на преписка, полицейска. Случайно разпределение, ала-бала – ти знаеш най-добре. Не ме занимавайте с дреболии. Едно дознание не можете да образувате без мене! Аман! По сигнал, разбира се. Да. Или сте се самосезирали. Уведомете ме утре писмено. Официално: господин прокурор, така и така, бяхме длъжни да заведем сигнала, образувахме преписка под номер еди-кой си. Как ли? Може и с факс да ме уведомите. Много ми дреме. Айде.

 

Прокурорът седна на тротоара. Събра мислите си. Те не бяха много.

Така. Нека адвокатът се порадва един-два часа: да си гледа спогодбата, да нанася корекции. Не е в това правото. То е другаде – във властта. Никой не може да опровергае правото с факти, защото те... – как беше: да, те са измислица. Правото почива на неравенството и просто го оповестява чрез своите актове. Действителността... Тя няма нищо общо. Това чу по телефона. Това трябваше да изпълнява.

 

В сградата на телевизията имаше нещо като малък форум – там се събираха на коктейли при повод, провеждаха кратки събрания; беше зала с размерите на панелен апартамент, със задължителното високо цвете в ъгъла, знамето на Европейския съюз и националния флаг. Секретарката на изпълнителния директор я помоли да изчака там.

Журналистката се беше променила малко през последните месеци. Лицето ѝ беше станало по-бледо, а трапчинките – като че ли по-релефни. Усмихваше се рядко. Огледа помещението с любопитство. Колко много пъти беше минавала оттук, а не беше забелязала, че няма столове. Може би не бяха нужни: тук никой не бива да се застоява, особено тези от медиите. Плочките бяха мраморни и скъпи, но зле монтирани. Имаше микрофон върху стъклената облегалка на лъскавата трибуна, повдигната с едно стъпало и стърчаща самотно без светлината на прожекторите.

След малко дойде шефката на отдела за човешки ресурси, придружена от юрисконсулта. И двамата изглеждаха отегчени и гледаха встрани от пътя си – като впрегнати коне в шейна. Поздравиха я хладно: „Ето те, значи, и теб. Отново!“ Връчиха ѝ договора – тя го прочете, подписа го. Изпълнителният директор го беше парафирал предварително. Имаше печат.

– Значи започвам работа от утре? – попита тя. Замисли се за причината, поради която присъства юристът. Той беше много странен човек, винаги начумерен и подпухнал; почти никога не говореше по служебни въпроси, а и по принцип не обичаше да говори. Реши обаче, че не си струва да мисли за него. Днес е хубав ден. Досети се, че има едно лекарство, което мъжът ѝ не можеше да си позволи от аптеката; не влизало в списъка с платените от здравната каса медикаменти. Сега, с първата заплата, щеше да му го купи. И занапред мизерията, която усети през последните месеци да ѝ е за урок – трябва да спестява!

– От утре ще се виждаме често, нали? – поднови въпроса си по друг начин тя.

Никой не ѝ отговори. Прочете в погледите: „Може и изобщо да не се мяркаш тук. Нали имаш договор? Какво повече искаш?“

Тогава дойде призовкарят. Тя не видя откъде се весна и как влезе. Носеше кални обувки. Но иначе беше строг и униформата му отиваше. Фуражката му беше малко широка. Погледна юрисконсулта, онзи премести зениците на очите си наляво към новоназначената: „Тя е!”

Набута пред лицето ѝ малко листче, бланково.

– Подпиши!

Този следобед явно трябваше да се пописва върху много документи.

– Какво е това?

– Призовка. Не виждаш ли? – Призовкарят се огледа и вяло осъзна, че не е в полицейското управление, откъдето идваше, а строгостта на залата със знамената и трибуната го накара да преоцени поведението си: – Да се явите утре в посочения час в полицейското управление. Знаете ли го? До затвора е. Там ще ви обяснят и ще ви разпитат. Моля, покажете си документа за самоличност, за да съм сигурен, че съм си свършил работата както трябва.

Журналисткта изведнъж силно пожела и тя да види документа за самоличност на този строг мъж с широка фуражка – стори ѝ се фалшив; но нищо не каза. Той отбеляза върху гърба на листчето нещо с къс молив, който едва се побираше в ръката му, като се взираше внимателно в картата ѝ. Прочете името, движейки устните си; после започна да пристъпя от крак на крак, сверявайки данните на единния граждански номер с този, който му бяха дали предварително. Накрая ухна в пръстите си, наплюнчи молива и се досети: трябваше ра разреже листа на две. Помогна си с коляно.

Тя взе отрязъка, предназначен за нея, и видя написани с едър шрифт някакви текстове и членове от кодекс; беше призована като свидетел. Посочено беше номер на преписка съгласно описа на полицията. Какво ще свидетелства? Срещу кого? Или за кого? Прецени, че изобщо няма смисъл да пита калните обувки. А и те вече се отдалечаваха, оставяйки влажни кафяви дири върху мраморните плочки.

Чак сега забеляза, че шефката на човешките ресурси стои плътно зад нея и наднича през рамото ѝ. Юрисконсултът изпроводи до вратата госта и общуваше делово и тихо с него, ръкомахайки обяснително – явно се познаваха.

Младата жена усети всичко, но го осъзна малко след това: те ѝ се присмиваха. Говорили са нещо зад гърба ѝ. Най-вероятно всички служители са инструктирани да се държат надменно с нея. Презрително. Тя беше напълно нежелана тук. И тази зала... не беше избрана случайно. Как пък точно в този миг се появи призовкар?

Излезе от сградата на телевизията – с договор, но всъщност отново без работа. Портиерът беше друг, нейният мил и добър бял чичко, който я предупреждаваше, че трябва да се пази от лошите, не беше на смяна.

Стана ѝ ясно, че нещо не е наред. Не ѝ казаха къде ще работи. Нито какво точно. Просто ѝ връчиха договор. Не ѝ посочиха работното място. Знаеше, че тук държат на длъжностните характеристики – кой знае защо. Обаче не ѝ дадоха такава. Би приела да работи дори при лоши условия – под присмехулните погледи на всички, дори с по-ниска заплата от тази, която бяха написали, само да има възможност, шанс... и да не е вкъщи.

Избра номера на адвоката.

– Обещах да ти се обадя. Много съм щастлива, но сега изведнъж не зная какво да ти кажа. Може ли да се видим?

 

Срещнаха се на едно малко площадче в центъра на града. Беше тъмно, по улиците имаше много хора. Работният ден току-що беше свършил, времето не беше особено студено и движението бе почти хаотично: посъвзели се от харчовете по Коледа и Нова година, обитателите на града се надяваха да могат да си позволат вече някои покупки от магазините.

Заеха маса в ресторант за бързо хранене, адвокатът донесе безалокохолни напитки и някакви сандвичи. Изглеждаше изтощен и недоволен.

– Какво има? – попита го тя.

– Нещо не е наред – сбърчи веждите си. – Напипвам го като да е живо. Не не го виждам ясно.

– Какво точно?

– Не биваше това да свършва така. Мисля, че сгреших.

– Защо да си сгрешил? Ти направи всичко за мен. Без дори да съм го заслужила. – Погледна настрана и каза на светлинките в прозореца: – Знаеш ли, искам отдавна да ти кажа нещо.

Адвокатът наостри уши. Харесваше тази жена. Но усещаше – пак този интуитивен навик: да търси пропуснати факти и несбъднати емоции в съзнанието си и така да предизвиква съдбата, – че не е назрял моментът да ѝ го каже. Допускаше, че и при нея е същото.

– Недей да ми благодариш – изпревари я суховато, за да я охлади. – Не съм направил много. Просто отбих нападението. Не съм спечелил нито битката, нито войната.

Тя отмести погледа си от светлинките.

– Ти няма как да спечелиш тази война. Те са навсякъде.

– Кои?

– Лошите. И лошото. То е по-силно от всички ни. Не е по силите на един човек да го пребори.

Звучеше съвсем различно отпреди, когато му се обади по телефона, за да му съобщи, че я връщат на работа. Да, тя беше разбрала истината – не са я върнали на работа, защото са се разкаяли от погрешната си постъпка. Не, нищо такова не се беше случило. Те просто ѝ пробутаха договор, по силата на който да взема пари. Като обезщетение. Сякаш е инвалид. Увреден човек, който отсега нататък трябва да ползва мълчанието като работен инструмент.

Очите му зашариха по лицето ѝ. Каза:

– Не е това, което очакваше? Нали? Приели са те като дезертирал редник, който има наглостта да иска повишение, задето се връща обратно на фронта?

Тя замлъкна. Сравнението не ѝ хареса. Започна да смуче без причина сламката на ананасовия сок. Сандвичът ѝ стоеше непокътнат.

– Знаеш ли какво си мисля в момента? Сигурно ще ме вземеш за луда, ако ти кажа.

Внезапно го връхлетя същото желание, както когато я видя за първи път на живо на улицата с това черно палто – дълго опред и късо отзад, за да се вижда... Пожела я.

– Искам да отидем в твоя бар. – Тя разтърси сламката си. – Това искам! И да се напием. Лудо е, нали?

 

Не беше толкова късно, когато пристигнаха, но нямаше свободни места. Вътре беше задимено въпреки забраните за тютюнопушене на закрити места: навсякъде висяха саркастични надписи, че цигарите вредят, за да окуражат противниците на това становище. Върху някога бяла табела се четеше през мъглата олющена черна мъдрост: „Нашите болни – най-здравите болни!“ Едно младо момиче с престилка едва смогваше да вземе поръчките. Дебелият барман видя адвоката и се шмугна набързо при готвачите. Обаче чу зад себе си гласа му:

– Бармане, приятелю, моля те, ела!

Приятелю? Опаа! Лошо. Ясно.Значи е дошъл да му види сметката. Сигурно носи чек, по- голям от счетоводен баланс. Очакваше това. Все някога трябваше да стане. Е, сбогом, живот! И ти, сине, дръж се! Баща ти не беше добър човек, но можеше да обича понякога. И това „понякога“ се случи в един ден, когато се роди, а майка ти умря. Ще оздравееш, синок! И всичко ще бъде наред. Най-вече – защото мен няма да ме има и няма да се срамуваш. Ще бъдеш горд човек. Аз съм чувал да казват, че децата не са виновни за лошотията на родителите си. Еле па на бащите. Така е!

Наближи адвоката със своята бавна и тромава походка и завърши тъжните мисли с надежда: „Може пък да станеш адвокат, а? А, сине? Като този – изтупан, леко небрежен и почтен гъзар, с мадама под ръка. Ех, дай Боже!“

Дебелият съдържател донесе тялото си внимателно, защото знаеше, че предизвиква гняв с вида си. Изглеждаше ужасно, въпреки че още не беше напълно пиян. Свали часовника от ръката си и го пъхна в джоба. Имаше стар медальон върху позлатения гердан, който проблясваше сред косматите гърди. Наведе главата, откачи го и го провеси на лявата си ръка. После започна с усилие да сваля пръстена от кутрето... Това имаше. Как да свали златния зъб? Това щеше да боли. Нищо. Болката я има в зара.

– На вашите услуги, господин адвокат. Надявам се на снизходителност.

Дамата гледаше този ритуал и не знаше какво да мисли. Барманът сваляше от себе си своите ценности като пред газова камера.

– Бихме искали да пийнем доста питиета тук тази вечер. – Гостът намигна, престори се, че не забелязва ритуала и погледна момичето до себе си. – Всъщност искаме да се напием. С качествени питиета. Ще бъдеш ли така добър да ни осигуриш маса?

– Маса ли? Това ли? Добър да съм? Ще опитам. Ама, разбира се!

Изпръхтя недоволно – как може без маса? Разбира се, това е естествено. Как ще седнат да пият без да има къде? Затича се, доколкото тялото му позволяваше, избута двама попийнали от ъгловата маса с онова нещо като нощна лампа над нея, привличащо дима и интереса на оцетарките.

– Повече няма да стъпим тука! – ядосаха се пияниците и оставиха някаква банкнота като знак, че по-късно ще се върнат.

Свирна и момичето дотича.

– Покривка! Бяла! Цветя...

– Може и без цветя. – Адвокатът го наблюдаваше внимателно. Този човек имаше добро сърце, грубо и нежно. Просто беше уплашен от болестта на детето си. И беше готов да даде своите вещи: пръстен, часовник гердан и разни други неща, които сваляше едно подир друго. Сигурно ще ги носи в заложната къща утре сутрин. – Как е?

Барманът го погледна: „Кое как е?“

– Заведението още работи. Благодаря. – Чувстваше, че само това може да каже. Вече не го навестяваха данъчните за ежемесечния рекет, не идваха и от полицията да смучат бира без пари. Да, бизнесът вървеше горе-долу. – Засега съм добре. Ето, това посъбрах – посочи купчинката от ценности, които беше натъпкал в огромния джоб на просмуканата от дим и мръсотия жилетка. 

– Това е хубаво. – Адвокатът помогна на новата сервитьорка, докато тя разстилаше чистата покривка. – И все пак: как е?

Съдържателят се просълзи. Ясно. Пита го за детето. Значи може да задържи ценностите засега. Няма да ги иска. Сигурно не му е удобно пред дамата.

Седнаха тримата на масата. Поговориха. Детето било добре. Възстановявало се. Тежка била операцията. Но дават сто процента гаранция за възстановяване. Сто процента! Ще живее, значи. Ще има бъдеще. И даже след време ще забрави.

– А ти как си?

– Аз ли? Какво общо имам аз?

– Нима смяташ, че когато детето ти оздравее, няма да има нужда от теб? Или ще го оставиш да снове между масите като това момиче, което си наел?

– Аз такова... не му желая това. Сега засега ми е достатъчно то да е живо и здраво. Аз за какво съм му? Нищо няма да научи от мен. Пияница съм. Вече за нищо не ставам. – Видя, че адвокатът се опитва да възрази и махна с ръка почти заплашително: – Не! Не ти се меся в живота, правозащитнико! Ти не се меси в моя. Моля. Човек докато е годен да дава, става за нещо. После сърцето му се пука от мъка, защото любовта не може да живее безплодна и ненужна. Ето тук – вътре заключена! – Потупа по косматите си гърди и се досети, че трябва да се оттегли, за да си върне блясъка. С ланец беше по-мъжествен. 

Поръчаха.

– Може ли все пак – попита адвокатът, докато барманът ставаше да си тръгне, – да те помоля да ни обслужва онова момче със сламките? Много е срамежливо, но похватно. И придава някакъв стил на заведението.

– Изгоних го. – Съдържателят се намръщи и обърса гузно в жилетката опакото на ръката си, с която беше разкървавил лицето на сервитьора. – Не мога да го понасям. Пее като чучулига. Изнася информация.

– И каква информация пък може да изнесе от тук точно?

Журналистката следеше разговора и все още се опитваше да схване съдържанието му.

– Един прокурор дойде тук преди дни. Разпита сервитьорчето – а то всичко си каза. Без бой. И аз го шамаросах после. И го уволних.

– Това хубаво ли е? – адвокатът разбра всичко.

– Да. Постъпих правилно. Той не може да говори... и така, през просото да... Морето не е до колене. Това е почтено заведение, така да се каже. Не е министерство. И той е келнер. Не е чиновник или информатор. Всяка жаба да си знае гьола.

Дебелият човек беше напълно потен. Започна да използва поговорки, за да изглежда умен. Ведрата мисъл „Нашите болни – най-здравите болни!“ висеше точно над главата му. Табелата беше подарък за заведението от редовен клиент – бивш санитар в моргата към фалиралата и отдавна разграбена общинска болница в края на града.

Всъщност съжаляваше, че уволни момчето. И че го удари. Предположи, че то може да му се обади – нали в долапа до кухнята имаше негови вещи. Ще го покани да дойде и да си ги вземе. И да се върне.

 

След второто мартини двамата погледнаха по-трезво на положението. Жената констатира:

– Лека-полека започвам да се напивам.

– Толкова рано? Не бива така.

– Трябва да се обадя вкъщи. Какво да кажа?

– Че празнуваш! Това е истината!

– А друго да кажа ли?

– Да. Съобщи на мъжа си да не те чака тази нощ.

Тя се изчерви, малките ѝ пръстчета започнаха да шарят върху смартфона. Пишеше есемес. Не биваше да се обажда. Беше много шумно и щеше да събуди подозрения у съпруга си. А не искаше. „Сега обаче със сигурност приличам на жената с чаша абсент от онази картина на Пикасо – помисли си. – И защо не? Трябва да си направя кок. За автентичност.“

 

ГЛАВА ДЕВЕТА

Посещаваше Амстердам за втори път. Първият път бе съвсем млада – първокурсничка в института по туризъм. Бе пожелала лично да се увери в това, към което я насърчаваха родителите ѝ – да отиде да учи в Нидерландия. Образователните такси били пренебрежимо ниски, животът – съвсем евтин, а възможностите след завършването: неограничени. Тя се увери в точно обратното. Цените бяха високи, университетът, в който трябваше да учи, отстоеше на цели сто километра от Амстердам и се пътуваше само с влак, а относно възможностите...

Тя откри други. Тогава се запозна с много привлекателен мъж. Връзката им беше кратка, но споменът още я възбуждаше.

– Всъщност самите холандци не са особено вълнуващи – обясняваше на приятелката си в самолета. – Но има много други екземпляри, които представляват интерес. Амстердам не е Рим, но все пак е европейска столица. И май е в Шенген, закъдето все се блъскаме кой знае защо. Сигурно защото е в Люксембург. Всъщност Шенген е село, като Шишковци например. Нищо повече.

Приятелката ѝ кимаше в знак на съгласие. Беше длъжна да слуша и да приема всичко с признателност – цялата екскурзия ѝ беше платена, тя всъщност беше нещо като компаньонка на богатата адвокатска съпруга. Прие това, защото искаше да се махне за малко от България и от вечните спорове за политика, за бедност и корупция.

Обстоятелството, че нямаше места в по-луксозните хотели, изнерви богатата съпруга. Накрая се настаниха в удобен, но позападнал хотел в центъра. Дадоха им две отделни стаи.

След час се видяха във фоайето и почти веднага тръгнаха из улиците. Пиха кафе, разгледаха дрехите и бижутата в леко повехналия „Peek&Clooppenburg” на площад Дам и си направиха снимки с петметровия „Амстердамец” в музея на Мадам Тюсо. Когато започна да се стъмва и захладня, се върнаха в хотела, за да поспят.

Разпоредителят на рецепцията хареса мулатката, тази с плътната и матова кожа, като да е излязла от солариум. Не спираше за я зяпа и тя забеляза това. Не се зарадва особено. Но ѝ хрумна нещо.

Когато след два часа слезе бавно по официалните стълби на хотела, тя вече изглеждаше другояче. Гримът ѝ беше премерен, но роклята – тя беше ослепителна. Впита, черна и съвсем предизвикателна; дебела пухена дреха (дреха ли беше?) обгръщаше леко раменете ѝ. Тялото се поклащаше и вървеше право към разпоредителя. Той започна да пристъпя нервно от крак на крак, защото предусещаше близостта с тази черна пантера. Дали знае английски? Дано.

Тя знаеше английски. Заразпитва го нещо. Поговориха. Червената униформа на мъжа започна да го стяга, той разбра желанията на дамата. Можеше да ѝ помогне. Но беше изненадан. Помоли я да му се обади след час-два и ѝ подаде визитна картичка.

Огледа се и седна на фотьойла във фоайето. Приятелката ѝ закъсняваше. Сигурно обича да се конти дълго. Отдавна не се бяха виждали. Всъщност – от половин година. Добре, че се съгласи да я придружи. Не вървеше да идва тук сама. Разноските ѝ не са големи, тя не е претенциозна.

– А, ето те и теб! – махна ѝ с ръка, когато я видя да се появява от лъскавия асансьор.

„Боже, как се е облякла! Това сукман ли е или някакъв дочен комбинезон, автомонтьорски. Изглежда чист, но е напълно неподходящ. Да не би да си мисли, че ще ходим да заваряваме винкели?“

– Здравей – поздрави я дочената приятелка и сведе погледа си надолу. – Готова съм.

„Да, виждам, скъпа. Къде ти е горелката? Или предпочиташ поялник?“

– Къде искаш да отидем? – стана решително и тържествено, роклята лепнеше по нея. – Аз знам наблизо едно заведение. То съществуваше преди, когато градът беше по-различен. Дано още го има.

– Води ме. С теб съм.

Всъщност градът не се беше променил много от времето, когато студентката в първи курс от института по туризъм го посети за първи път. Най-силно впечатление тогава ѝ направиха плочките и въздуха – бяха чисти, все едно си вкъщи, може да ходиш с пантофи и да дишаш спокойно. И разбира се, младият мъж. Запознаха се случайно, всичко започна внезапно и завърши така. Хубаво е, когато нещата започват и свършват рязко и неочаквано. Няма причина да съжаляваш, защото просто няма защо и няма кога.

– Ето тук беше ресторантчето – посочи с ръка екскурзоводката. – Браво! Още е тук. По-нагоре има канали и е доста живописно. Мостчета. Фенерите са страхотни. Обаче после ще се поразходим. Сега да хапнем нещо.

Намериха маса, поръчаха риба.

– Сьомгата е превъзходна – увери я. – Ще ти хареса.

Комбинезонената компаньонка се озърташе плахо и мълчеше.

– Не ти ли харесва това място?

– Напротив, чудесно е. Различно. Тук хората са спокойни и весели. И пият само бира.

– А ние ще поръчаме розе.

Отпуснаха се, след като отпиха по няколко глътки от чашите.

– Интересно решение си намерила за вечерта. – Съпругата на адвоката отбеляза това сякаш между другото, сочейки с брадичката си дънковия комбинезон.

– Това ли... то ми е спомен. – Приятелката ѝ опипа дрехата нежно.

– Стар спомен, предполагам.

Настана неловко мълчание.

– Извинявай, не исках да те обиждам. Сигурно държиш на този спомен. Аз не обичам да се обличам със спомени. Понякога са тежки и изглеждат зле.

– А ако нямаш други спомени?

– Тогава предпочитам да ходя гола.

Рибата беше доста опушена и залята със сладък сос. Поднесоха я в огромни чинии. Дамата с черната рокля повдигна вежди:

– И в Полша готвят така. И горе-долу сервират по същия начин.  Харесва ли ти?

– Съжалявам.

– Защо съжаляваш? Защото не ти харесва ли? Няма проблем, поръчай си друго.

– Не, благодаря. Не съм гладна. Но виното е чудесно.

То бързо свърши. Поръчаха по още една малка бутилка заедно със сладкиша на заведението – нещо бяло и почти кухо отвътре.

– Като целувка е, от нашите, българските – сподели притесненото момиче с неподходящата дреха.

– Обаче е по-вкусно. Опитай го.

– Не, няма. По-добре да му се порадвам отвън. – Опасяваше, че вътре ще има риба. Вероятно – печена.

– Ти винаги така правиш.

– Защо да е винаги?

– Гледаш живота отстрани, наблюдаваш го. Като сладкиша. И забравяш, че и той те наблюдава. Животът. И отминава. Защо не се омъжи всъщност?

– Знаеш, че имах сериозен приятел.

– Да, толкова сериозен, че те заряза. Това беше отдавна. Той ли ти подари тази униформа?

След като не бе удостоена с отговор, мулатката продължи:

– Аз не възприемам този подход. Знаеш ли, мъжете не заслужават особено уважение. Те са като предмети – използваш ги, после внимателно ги изоставяш и се вземаш нови вещи, нови предмети. От същия пол. Има ги много.

– И докога така?

– Не знам, за Бога! Докогато ти е интересно. Такъв е животът. Той е хубав. Щедър. Трябва да му се радваме.

– Ти си щастливо омъжена, все пак. Можеш да си го позволиш.

– Искаш да кажеш, че имам нещо сигурно и мога да с хойкам когато и както поискам? Така е само донякъде. Нещата са винаги по-сложни. На практика.

Отхрупа част от коричката на белия следкияш, примижа от удоволствие и зеленият ѝ грим присветна. Придърпа пухената си връхна дреха и добави:

– Всъщност са доста по-сложни. Особено когато понякога се чувстваш зле, задето ти се налага непрекъснато да изневеряваш.

– Налага ли? Налага ли се?

– Така де. Така се казва. Естествено, че се налага. Как иначе?

Когато излязоха, по тротарите имаше два пъти повече хора, отколкото преди да влязат в ресторанта. Почти всички вървяха нагоре, към старата част на града.

– Да вървим и ние към Де Вален.

– Това старият град ли е? Като в Пловдив?

– Не точно. Чувала си за червените фенери, нали? Натам са тръгнали всички. В Пловдив няма такива.

Подминаха Бронзовата статуя на Проститутката, когато съпругата на адвоката се досети, че трябва да се обади. Извади визитната картичка на разпоредителя на хотела и набра номера му.

– Разбира се, че съм пълнолетна! – обясни му на английски. – Но благодаря за комплимента. Да, естествено – аз съм горда гражданка на Европейския съюз. Да. добре. Хубаво. Благодаря ти. Ще се разплатим утре.

Компаньонката ѝ беше достатъчно разумна, за да не пита нищо. Мълчанието ѝ беше одобрено с обяснение:

– Когато бях студентка, дойдох тук да проверявам нещо – родителите ми настояваха да уча тук. Не ми хареса. Но една вечер се разхождах с едно джобно, но високо гадже, което свалих в хотела (беше много готин) и видях момичетата, които полюшваха телата си зад стъклените врати в Де Вален. Така им завидях! Мъжете ги запяха и слюнките изпълвяха устите им. Някои мастурбираха. Дори жените ги наблюдаваха с любопитство. Тогава реших, че задължително трябва да опитам. Аз съм по-красива от тях.

– Поиска да го направиш с момиче ли?

– Не, разбира се (и това ми е хрумвало, но не тогава). Исках аз да съм зад витрината. Аз да съм тази, която се дупи лекичко и показва най-хубавото от себе си. Плюс това винаги съм имала красиво дантелено бельо. Няма мъж, който може да ми устои.  Обаче нямах двайсет и една години, бях само на деветнайсет. Поразпитах все пак и ми обясниха, че тъкмо същата година променили закона и можело да работиш в стъклените павилиони само ако си над двайсет и една. Нямаше как. Оттогава ми остана нещо като фетиш или приумица. Не мога да си го избия от главата.

Покрай тях минаха група подпийнали младежи и им подсвирнаха.

– Ето виждаш ли? Хващаме окото. Е, аз ще те оставя тук. По-надолу има още забележителности. Виж само колко цветя има! И то по това време. Лесно ще намериш пиацата за таксите. Ето. – Подаде ѝ банкнота от сто евро. – Ще се видим утре.

Комбинезонът се сля с тълпата. Розовите неонови отблясъци шареха в усмивките, в настроението, в шегите и пиянските закачки на множеството. Всички бяха превъзбудени.

„Тя се е променила съвсем. Или си е същата? – разсъждаваше приятелката. – Във всеки случай едва я понасям. Утре си тръгвам. Тук е ужасно. И коремът ме свива.“

Мина няколко пъти покрай Бронзовата статуя. Проститутката, която беше излята върху постамента, ѝ се стори грозна и трътлеста. Нервите ѝ вече не издържаха. Всички магазини, цветя, хора и фенери изведнъж се сляха в едно. Загуби се, не знаеше къде е. Щеше да припадне, ако не беше видяла свободно място в ъгъла на метална пейка. Почина десетина минути, може би повече. Богатата ѝ екскурзоводка беше казала, че няма как да не намери пиацата на таксита. Сигурно е наблизо.

Загледа се разсеяно в едно от момичетата, което спокойно оправяше сутиена си в тесен стъклен павилион отсреща. Вътре светеха приглушено розови луминесцентни лампи. Бельото на момичето беше дантелено, гримът – зелен и наситен; май беше прекалила с него, правеше я по-възрастна. Всъщност бе слабичка и доста стройна. Кожата ѝ...

Изтръпна. Това беше тя! Наистина! Значи все пак е решила да осъществи своя фетиш? Това нормално ли е? Едно е да фантазираш, а друго... Подскочи, обърна се и пое в обратната посока. Почти тичаше. Не се обърна. Най-сетне успя да види в края на една отбивка дългата павирана улица на градския транспорт. Там имаше таксита.

 

Журналистката се прибра вкъщи към осем сутринта. Мъжът ѝ правеше чай и припичаше филийки; отказа закуската. Размениха няколко думи и тя си легна в спалнята да спи.

Помисли малко. Всъщност не искаше да мисли за нищо. Нямаше сили за това.

На обед болният трябваше да пие един куп хапчета. Изпи тези, които бяха преди хранене и се захвана за сготви нещо набързо, за да изпие другите. Открехна леко вратата на спалнята – жена му спеше равномерно и доволно. Усмихна се: най-после се е успокоила. Вече има работа. Браво. Добре за нея, добре и за него. Всъщност това положение от доста време беше започнало да го тревожи и потиска, не само заради проблемите с работата на съпругата му и финансовите затруднения. Да, възстановяваше се, макар и по-бавно, отколкото искаше. Но тук, в този апартамент, между четирите стени на делника, се чувстваше напълно безполезен, задушаваше се. Непрекъснато сънуваше – никога през живота си не беше сънувал толкова. И почти еднакви бяха сънищата: село Шишковци, възрастни хора, река Струма, картина на Майстора, ябълки, риболов, пазач на входа на земеделската кооперация, спокойствие. Мирис на картофена яхния. Три кокошки. Чемшир. Радио. После се будеше, забравяше за съня. До другата нощ.

Изключи котлона, зеленчуковият бульон беше готов. Има време да изхвърли боклука, тъкмо да поизстине обядът. Може пък жена му да стане междувременно и да хапнат заедно.

Слезе пеша по стълбите, за да се пораздвижи. Пощенската им кутия на входа пак е пълна. Кой ли чете тези листовки? И колко упорито ги разпространяват! Пъхат, пъхат. Нямат ли си друга работа? Едно и също – рекламират щяло и нещяло. Отвори кутията и започна да изважда хартийките, разглеждайки ги разсеяно. Нови прахосмукачки, страхотен бойлер, велосипеди, в мола има намаление на...

Я! Писмо. Адресирано до него. Без клеймо и подател. Виж, това е нещо ново.

Изхвърли набързо боклука в контейнера, едва изчака скърцащия асансьор, влезе в апартамента и разкъса плика. Отвътре изскочиха снимки. Остави ги на масата, разгледа ги една по една и се хвана за главата.

Трябваше да помисли, нямаше време за отлагане. Тези снимки означават нещо повече от изобразеното върху тях. Не бяха просто фотографии. Съдържаха упрек. Заплаха. Не за него. Отвори капака на лаптопа. Провери нещо. Стана, направи няколко обиколки на кухнята. Погледна през прозореца. Като че ли вече се запролетяваше. Взе решение.

Тъкмо навреме. Усети развижване в спалнята.

– Тук ухае прекрасно! – възкликна сънливката от вратата. – Ти се превръщаш в страхотен готвач. Преди операцията изощо не можеше да готвиш.

Целуна я. Беше леко подпухнала.

– Искаш ли кафе?

– Ама какво кафе? Направо върху същността. Сипвай, майсторе!

Усети, че настроението ѝ е малко изкуствено приповдигнато.

Посърбаха мълчаливо. Реши да разреже тишината с ножа за хляб: вдигна го високо, накъса непохватно от пресния самун и съобщи тъжно:

– На мен ми харесва повече картофената яхния. Тази, която правеше баба ти в Шишковци. Все не мога да я догодя като нея. Тя май слагаше туршия. В селото винаги имаше туршии.

– С времето всичко се постига – уведоми го доволно, като изсърба последната лъжица. – Трябва да се трупа опит. Защо говорим за село?

Погледна я. Беше се смалила. Челото ѝ се бръчкаше при говор, трапчинките дълбаеха в лицето ѝ като къртици. Боже, тя скоро щеше да започне да се променя!

– Защото искам да отида там. В Шишковци. Получих това в пощата. Преди малко.

Извади от джоба разкъсания плик, остави го до хляба и отиде при мивката да измие чиниите. Не искаше да я гледа в този момент; но нямаше право да крие нищо. Чу само риданието ѝ и се обърна.

– Това... Това е... – Тя плачеше тихо, но силно. Като пролетен дъжд. Не триеше сълзите си. Хвърли снимките и те се разпиляха на масата.

Мъжът бавно избърса ръцете си и седна внимателно до нея. Почака малко да се поуспокои. Гърдите му хъркаха.

– Знаеш ли, искам да ти кажа нещо. Овладей се, моля те.

– Да, вече съм добре. – Тя очакваше лоши думи.

Изкашля се като оратор преди реч и спокойно рече:

– Знаеш ли... сърцето не боли.

Съпругата му вдигна лицето си. Опита да се усмихне, но не стана. Беше цялата мокра. Той продължи:

– Голям чешит е то. Разболява се бавно, подмолно и скрито. Отначало само се задъхваш. Силите ти се губят, ставаш по-ленив, отмаляваш. Не можеш да тичаш. Предпочиташ да не изкачваш стълбите. Чувала си хората да казват това – „Сърцето ми влезе в устата!“, нали? А така. Е, именно. Това е. Сърцето ти е в устата. Но не боли. И после изведнъж идва диагнозата.

– Че трябва да направиш тежка операция, иначе ще умреш? Тази диагноза, лошата  – допълни го тя. Искаше да участва в разговора, за да не издаде вълните в себе си.

– Да, точно така. Но ако те оперират, може би ще живееш. Още време. Имаш надежда. Проблемът ти е само медицински...

Пак се изкашля:

– Но понякога сърцето боли наистина. Разбрах го след операцията. Вкъщи. Не е медицинската болка, нито е съвсем физическа, електрокардиограмата не може да я хване. Когато те забоде като шило отвътре, сърцето не ти не е в устата, другаде е. Боли, когато виждаш как хората, най-милите за тебе хора, страдат. Как не си способен да помогнеш с нищо. Превърнал си се от опора в руина. Дори с хриповете не можеш да се справиш, гласът си вече не познаваш... камо ли друго. Това е наистина болезнено. И няма операция, не става с хирургия. Тогава бавно осъзнаваш, че сърцето вече е влязло в душата. Боли, та се къса.

Тя го слушаше, но погледът ѝ пак попадна върху масата; не се стърпя и го прекъсна:

– Но тези снимки, те са...

Той махна пренебрежително с ръка:

– Те са подправени, това е видно. Монтирани. Умишлено. Тези снимки не ме интересуват. Но бих искал да са верни. Автентични. Реални. Да, много бих искал.

Влажните ѝ очи го стрелнаха с ужас:

– Какво означава това?

– Че те обичам. Когато на човек му монтират изкуствени клапи на сърцето, разбира повече неща за любовта и за живота, отколкото преди това. Тези снимки фотографират нещо хубаво. Да. Усещането е, че любовта е нещо, което трябва да дадеш, а не да присвоиш...

– Спри!

– Не, не спори с мен, моля те. Сърцето не лъже. Когато е здраво.

– Твоето здраво ли е?

– Да, вече съм добре – излъга. – Затова заминавам. Ще живея на село.  Природосъобразно. Имам вече инвалидна пенсия, знаеш. Ще се оправя.

– И така, изведнъж ли го реши?

– Не. Отдавна го обмислям. Дори го сънувам от известно време.

Тя изведнъж скочи, отиде в спалнята и се върна след малко. Облечена като за навън.

– Кога заминаваш? – попита рязко.

– Влакът е днес в пет следобед. Проверих разписанието в нета.

– Обади се на...

– Знам, знам, не ме мисли.

Имаха роднини в Шишковци.

Журналистката блъсна външната врата, затича по стълбите и изобщо не криеше сълзите си. Плачеше на глас като дете.

 

ГЛАВА ДЕСЕТА

Адвокатът влезе в офиса в осем сутринта. Момичето на рецепцията се изненада – шефът никога не идваше толкова рано.

– Двойно кафе, моля! – каза и се забърза по стълбите вместо да използва асансьора.

Тя се стресна. Отиде в кухнята и пусна машината. Тъкмо мислеше да направи кафе за себе си. Какво ли е станало? Не го беше виждала такъв – брадясал, гневен и мрачен. Дано не фалира тая фирма, като другите. Къде ще си търси работа? Тук плащат поне редовно.

Докато правеше кафето, чу, че входната врата се отваря. Значи и някой друг е решил да дойде съвсем рано на работа. Какво става днес? Преди осем и половина в кантората нямаше никого освен нея и чистачките. Спря машината и видя през отворената врата, че асистентката на адвоката отупва мантото си в антрето.

– Навън ръми! Идва пролетта! – беше в чудесно настроение.

– По-тихо! Шефът е гневен и е горе. Правя му кафе.

– Но нали това правя аз? В кабинета кафе-машината е по-хубава. Да не е станало нещо?

– Не зная. Виж, аз по-добре да му го занеса.

– Не! Това е моя работа. Или искаш да ме избуташ?

Качи се и тя по стълбите. Умишлено, да поогледа. Може пък и други да са дошли толкова рано и да става нещо в офиса, за което не е предизвестена. Движеше се бавно и предпазливо, сякаш очакваше нещо неприятно да се случи всеки момент. Видя стаите на юристите, бумащината, която чистачките не смееха да докосват, металните кантонерки, заключени и строги. Чуваше се шумът на прахосмукачката на горния етаж. Провери помещението на сървъра и генератора. Всичко изглеждаше наред.

Влезе в преддверието на кабинета, където беше бюрото ѝ и чу шум вътре в стаята. Някой блъскаше тежки предмети и те падаха на пода. Да, нещо ставаше наистина.

Адвокатът беше бесен на себе си, на безпорядъка в кабинета и в главата си. Тук само той можеше да направи такава свинщина и затова не можеше да се сърди на никого. А и няма въздух, права беше жена му. Трябваше да отмени онази безумна заповед никой да не почиства тук, ако той лично не присъства. Преди близо две години една запис на заповед, сгъната на две и случайно оставена без найлонов джоб, беше послужила да попие течността под перваза. Тази ценна книга даваше права върху петнайсет хиляди лева и бе съвсем оригинална. Така решила чистачката – тази хартийка ѝ се сторила подходяща. Оттогава всички официални документи се държаха под ключ, юристите използваха само копия; но въпреки това ограничението остана в сила. Класьори с дела, преписки, листчета, самозалепващи се стикери с удивителни знаци върху тях: всичко подреждаше хаоса в неописуем и съмнителен порядък, характерен за твърде умни и за прекалено глупави хора. Бутна лявата част на бъркотията е тя се изсипа на пода. После погледна вдясно и стори същото. Почувства известно облекчение. Всичкият му труд лежеше на земята. А бюрото изглеждаше като ново. Но чуждо. Убедително празно.

Отвори прозореца. Сиво небе. Мръсен, но поне освежаващо влажен въздух. Дребен дъждец. Почти няма хора. Сивото изглежда чисто. Ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш, че в малките локвички проблясва нещо като сълза, нещо головато и бистро. Това трябва да е зрителна измама. Като черепа на прокурора. И той беше чист, лъснат. Дали обаче и този череп – като локвите, не призовава с формата си към зрителна измама? Няма ли поне капчица достойнство в тези хора? Защо е тая призовка? Какъв разпит? Какво полицейско дознание? Ясно е защо. Но нима така се прави споразумение? Не, те просто искат да покажат, че са по-силни. Че владеят положението. Че спогодбата еблагороден жест на снизхождение. И че ако случайно кривнеш от правия път, предначертан от властта, ще те сполети бедствие.

Не са познали.

– Кафето ви, господин адвокат – влезе асистентката му и леко потрепери, като го зърна. – Двойно, както сте казали да бъде. Рецепционистката ме уведоми. Направих, от нашата кафе-машина. Късо, както го обичате.

За първи път го виждаше брадясал и толкова скапан, че имаше вид на човек, дошъл не на работа, а да поспи в офиса. Очевидно имаше нужда от сън.

– Благодаря. – Отпрати я грубо.

– А да... – искаше да попита дали да разчисти, но после осъзна, че това е неуместно в случая.

Асистентката му беше дошла много преди началото на работното време. Всички служители изпълняваха задълженията си и се стараеха. А той?

Отпи от кафето и започна да подритва преписките. Бяха като планини и изхвръкналите от падането на земята листове приличаха на свлачища. Наведе се и взе една папка. Това дело какво беше? Да, за несъстоятелност. Кредиторите имаха вземания, които не са включени в списъка, изготвен от синдиците. Това пък е... бракоразводно дело. Че отктога кантора му се занимава с такива дела? А, да! На бившия министър. Иск за половин милион. Делба. Да това дело ще е интересно. Включи компютъра и погледна срочната таблица на листчето до монитора. Делото е след месец. Всъщност имаха да делят милиони бившите съпрузи. Не беше просто кратък и вероятно скучен развод, а начало на противоречив и интересен имуществен спор.

„Какво ли прави жена ми в Амстердам?“ – полъхна го като мисъл лек ветрец от прозореца, напоен с миризмата на влажен дим.

Обърна се, внимателно стъпи на едно празно място на пода; погледът му беше привлечен от зеления класьор с документите на баналното, а всъщност усложнено дело за непозволено увреждане, то е вече във втора фаза...

– Чук-чук! – отвори кабинета му съдружникът. Появи се първо главата му, после влезе целият. Беше ведър и показваше зъбите с настоятелност, която трябваше да прикрие нещо. – Разбрах още отдолу, че си дошъл рано. Реших да намина. И какво да видя? Та ти подреждаш! Каква хармония само!

Навсякъде имаше листове, папки и кламери. Тук-там се подаваха и останки от найлонови джобове, омачкани и непотребни.

– Тъкмо мислех да ти се обадя. – Адвокатът се зарадва, стана от пода и почти легна на стола зад бюрото си. – Трябваш ми.

Съдружникът му седна на единствения хубав стол до бюрото. Кабинетът на управляващия адвокат беше по-скромен дори от неговия. На стената имаше карта на земното кълбо. Прозорците бяха отворени. Рафтовете едва издържаха тежестта на дебели книги, в които стърчаха листчета за напомняне. В тази стая пространството беше като изсмукано.

– При теб тази сутрин се диша, макар и все така трудно – установи и свали леката си връхна дреха. – Ти още ли не си отменил старата заповед за ограничаване на достъпа до твоя кабинет на хигиенистки, нали? Не ми отговаряй, очевидно е така, щом сам си се заел да подреждаш и да чистиш.

– Не чистя. Само подреждам. Май това правя. Не може да се отварят всички прозорци наведнъж – става течение и изчезват документи. Омръзна ми да го повтарям и затова забраних. А и няма смисъл да се чисти всеки ден – обясни адвокатът по такъв начин, че посетителят разба веднага: не е това темата.

Затова попита директно:

– Защо съм ти потрябвал?

Съдружникът се радваше, че управляващият е тук. Предполагаше, че след като вече е постигнал споразумение извън съда, ще празнува и ще се оттегли за известно време. Говореха, че дарявал кръв. Да прави каквото иска. Но мястото му в кантората беше по-важно, отколкото предполага.

Както и да е. Вече няма значение.

Настана кратко мълчание. Голяма чаша с вече изпито кафе стоеше върху масивното бюро на адвоката. Той седеше отпуснат върху мекия стол с огромна облегалка; очите му бяха затворени.

– Да предположим, че правиш оборка, както се казваше навремето – прекъсна унеса му съдружникът. – След като няма да водим новото дело, инвентаризираш останалите, така ли? И правилно постъпваш. Сам видя, че докато отсъстваше, се появиха нови казуси. Кантората върви добре.

Най-накрая отвори очите си. Попита:

– Ти каза ли на колегите, че новото дело, медийното, е предрешено?

– Предрешено ли?

– В смисъл, че ще подписваме днес в единайсет споразумение, което ще реши спора извънсъдебно?

– Не, не съм казвал на никого. Снощи тук имаше купон. Ти си тръгна рано, но шофьорът ти яко почерпи за внучето. Аз мислех,че ще се оттеглиш за по-дълго. Пак.

– Защо?

– Не знам защо. Така си помислих. Ти си странен напоследък.

Адвокатът отново затвори очи. Промълви:

– Помниш ли блока, в който живеехме като студенти? Стаята с мухъла?

– Разбира се. Блок номер петдесет и две, на сто и пет метра от спирката. Стаята беше на пети етаж с изглед към нищото. А мухълът го заварихме.

– Да, заварихме го и го оставихме. Той си вървеше с обзавеждането и хлебарките. Спомням си – не ме питай защо! – как една пролет изпуснахме обяда в стола заради лекциите и бяхме гладни; до вечерята в седем имаше доста време. Решихме да не се прибираме, а да се разхождаме, така гладът по-леко се търпи.

Съдружникът се оживи:

– Имаше и друга причина. Хубавото време оряза полите... Момичетата!

– Точно така. Красавицата, която заместваше домоуправителя, помниш ли я?

– Домоуправителят ли? Домоначалникът на общежитието? Е как ще го забравя тоя дъртак – гнусен и стегнат партиен секретар, подстриган и загладен. Мразя го още. Записваше в някакъв оцапан дневник час по час кой външен посетител влиза и при кого отива. Искаше от всеки паспорт или студентска книжка и лично сверяваше верността на снимката с образа, който стоеше пред него. Мнителен и напомпан с азот ненормалник! За малко да остана ерген заради него.

– Не, не домоуправителя. Дъщеря му. Тя го заместваше понякога.

Съдружникът разтри челото си. Спомни си.

– Да, май се сетих как изглеждаше. Тя не работеше ли в стола, в стол „33“?

– Там работеше до осем. После понякога заместваше баща си на входа на блока. Случваше се доста рядко.

– Да, да. Вярно, че съм я засичал един-два пъти. Тя беше добра. И все се усмихваше. Какво за нея?

– Нищо. От доста време я сънувам. Имаше трапчинки. Беше хубаво момиче. Слабичка и беззащитна. Много хубава беше.

– Но баща ѝ беше злодей! Не помниш ли как веднъж...

Секретарката донесе още две кафета. Двамата поговориха.

– Значи да отложа оперативката, така ли?

– Да. Утре ще я проведем.

– И ще има дело?

– По-голямо и по-шумно, откогато и да било. Ще уведомим медиите – поне тази от тях, които още могат да излъчват нефалшиви новини. Имаме много факти.

– Но нямаме доказателства. Само тези, които събрахме по реда на достъпа до обществена информация.

– В съдебната фаза ще се снабдим с другите. Сега е важно колегите да знаят, че се захващаме с нещо сериозно и няма да отстъпим.

– Че кога сме отстъпвали? Виж какво ще ти кажа, друже – приятелят на адвоката стана от стола си и започна да кръжи внимателно, за да не стъпче разпръснатите книжа по пода. – Вчера имаше червен цвят на лицето. И се досетих защо. Днес очитети се червени – и пак имам убедителна хипотеза за причината. Предпочитатам те с червени очи, отколкото с червени бузи. Бъди хищник!

Телефонът звънна:

– Търсят ви от Съвета за електронни медии – изрецитира секретарката. – Някой си....

– Зает съм. По-късно.

Адвокатът не беше мигнал цялата нощ. Но рипна от стола изведнъж – като ужилен:

– Да, хищник!

Натисна копчето на интерфона и съобщи на асистентката:

– В единайсет часа има сделка в заседателната зала. Да има минерална вода. Нищо друго. И донесете чай, моля. За мен.

Съдружникът погледна един лист досами краката си и го вдигна.

– Да не би да съм настъпил споразумението?

– Споразумение няма да има. Те играят нечестно.

– В нашата професия няма чест.

– Но има достойнство, нрави и уговорки, които сме приели за обвързващи. Ето как ще постъпим.

Разговорът продължи спокойно. В един момент започнаха да спорят върху някаква правна формулировка, но после се разбраха. От стаята на асистентката замириса на ароматен плодов чай. Тя подготви чашите и тъкмо се канеше да почука на вратата, когато изведнъж чу силният и някак неуравновесен глас на адвоката:

– Но ти беше съгласен вчера! Защо?

– Защото се надявах! По дяволите, какво ти става? Уведомих нотариуса. Договорът е почти готов...

– Какъв договор?

– Реших да прехвърля всичките си дялове. На теб. Не искам повече да ти бъда съдружник. Бъди едноличен собственик на това, което искаш да нямаш.

Адвокатът затвори най-сетне прозорците. Изведнъж му стана студено. Асистентката чакаше удобен момент да внесе напитките и подслушаше внимателно гласовете вътре, за да уцели подходящ антракт.

– Искаш да ми прехвърлиш дяловете си в кантората? И да ме оставиш сам?

– Ти първи го направи! Виж се само – като развалина си! Остави ни... сякаш нямаме значение за теб, нито колектива, нито делата, нито клиентите. По-добре е сам да рушиш създаденото – в това няма да ти бъда нито съдружник, нито съучастник. – Последва дълго мълчание: – Какво ти става?

Асистентката най-сетне събра кураж, отвори вратата и влезе с подноса. Чаят димеше. Двамата съдружници стояха изправени един срещу друг. Бяха мрачни и се гледаха в упор. Нещо лошо ставаше помежду им. Или не? Погледна ги: те дори не забелязаха присъствието ѝ.

Обърна се и  бавно затвори след себе си. Чаят можеше да изстине. Тези двамата – не.

Червените очи на адвоката станаха тъжни, той седна на мекия си стол и се хвана за главата. Винаги правеше така, когато имаше чувството, че нещо му се изплъзва.

– Седни, моля те – каза. – Успокой се. Да, прав си. Дължа ти обяснение.

– Нищо не ми дължиш. Но очевидно не си даваш сметка, че поведението ти е обидно. Решил си да съсипеш кантората с някаква мълчалива и непредизвикана агресия, с пренебрежението на човек, който се е отвратил от създанието си. Така ли е?

– Не, не е така. Проблемът е в мен. Изведнъж усетих слабост. Вероятно започна от онзи сън, за който ти разказах – за момичето с трапчинките. Кой знае къде е тя сега и какво прави. Бях влюбен.

– Трапчинки, любов... Да не би да има нещо общо журналистката, нашата нова клиентка? Ти превърна нейния проблем в проблем на цяла медия. Те никога няма да ти простят подобен размах.

– Възможно е. Но това не дава отговор на въпроса ти. Животът не е това, което правим ние. Докато вършим едно, пропускаме друго. И едва по-късно разбираме, че пропуснатото е било по-важно от стореното. Не можем непрекъснато да се борим. Да, кантората има нещо като идеали, тук колегите се чувстват добре, интересно им е, не правим компромиси със справедливостта – както я разбираме, отказваме поръчки на клиенти, за които смятаме, че са недобросъвестни... Това е лукс, който не може всеки да си позволи.

– Но цената на този лукс ти се струва прекалено висока?

–  Не чак така. Но чрез единични успехи ние не правим света по-добър. Нито себе си. Просто се държим на повърхността – дишаме и се радваме, че все пак плуваме. Нищо повече.

Колегата му слушаше внимателно без да го гледа. Когато адвокатът приключи с обяснението си, той стана, доближи се до прозореца с пердетата и заговори с гръб към стаята:

– Изгубил си смисъла. Това е. Нищо необичайно. А и възрастта ни е доста подходяща да губим това и онова. Губим сили, вяра, енергия, надежди. Любов. Спомени. Човек има доста неща за губене – много повече, отколкото предполага. Стига да е решил, че е дошло времето за това.

Обърна се с лице към приятеля си и продължи:

– Вероятно аз първи трябваше да го забележа. Мислех, че си добре. Сега разбирам,  че май наистина си изтървал нещо или по-скоро си го заменил или потиснал с друго – забравил си, че това е твоят път. Ти избра да живееш така; реши, че е по-добре да е трудно, отколкото праволинейно, защото криволиците правят пъртините. Имал си свободата да избереш. И аз тръгнах с теб. Още в самото начало. Водили сме дълги разговори. Сега изведнъж умората ти нарежда: спри, човече, стига вече! Другите винаги ще бъдат по-успешни от теб, защото са повече, по-добре организирани и по-силни. И притежават власт, която използват като инструмент на правото.

– Да, така е. Точно това си мисля все по-често. И ми се струва, че повече не мога да дам нищо от себе си.

– Или не искаш. Изгубил си повече, отколкото духът ти може да понесе. Раните са започнали да кървят и не намираш лек за това. Дори не търсиш. Вместо това предпочиташ да се прибереш в леговището си като стар и изпохапан звяр, който иска да линее и умре в кръвта си като Сократ.

– Сократ е умрял след отравяне от бучиниш.

– А кой си беше резнал вените в горещата вана и е разговарял с учениците си, докато цялата му кръв изтече? Не беше ли Сократ?

Адвокатът не отговори. Разсъждаваше върху думите на приятеля си. Не допускаше, че отвън състоянието му може да бъде така добре описано. Той самият не би могъл да го обрисува по-точно.

– Ако диагнозата ти е вярна, имаш ли предложение за лечение, докторе?

Съдружникът се намръщи:

– Не. Лекарството е в теб.

– Ами тогава да се захващаме с работа! Ще водим дело, ще се борим отново. Имаме ли избор?

– Да, имаме! И това вероятно е единственото богатство на тази кантора: че имаш избор, че притежаваш свободата да решиш дали да вървиш по правия път на безчестието или по криволиците на трудната истина.

– Ще вървим както сме го правили досега. Късно е да се отказваме. Стигнахме прекалено далеч. Може да се обръщаме понякога, но ако ще продължаваме, трябва да гледаме напред.

– И за предпочитане със същите очи. Със същия поглед. И със същата смелост.

– Именно. Иначе ще извършим предателство. Към самите себе си.

Тежък и напрегнат му се стори разговорът на съдружника. Но той имаше нужда от него. Всъщност когато влезе в стаята преди малко, възнамеряваше това да е последната им среща. Нотариусът само чакаше – договорът за прехвърляне на дяловете беше готов. А сега имаше нова надежда.

Адвокатът стана и бавно каза:

 – Обещавам ти. Никакво споразумение няма да има!

 

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Тя се прибра се в хотела и се стовари върху леглото. Нямаше желание да прави нищо. Нито да мисли дори. Да, знаеше, че прилича на автомонтьор с този сукман. Но дрехата беше спомен. А щом споменът е хубав...

„По-добре да ходя гола, отколкото облечена със спомени!“ Нещо такова каза приятелката ѝ.

Може да е права. Този комбинезон беше важен само за нея. И го намираше за красив. Във всеки случайбеше удобен. Легна с него върху двойното легло. Докато заспиваше, не престана да го гали. Сякаш я милваше този, който ѝ го беше подарил.

Приятелката ѝ не се появи на закуската в хотела дори към девет и половина, когато тя реши да слезе в ресторанта, за да я види. Беше ѝ неудобно да я търси п телефона. А без нея не можеше да остане тук. В какво неловко положение се оказа! Да ѝ звънне на мобилния? Не става. Тя може да е с...

Качи се в стаята си отново. Разгледа списанията. Все пак реши да почука на вратата на стаята ѝ. Никой не отговори.

Искаше вече да се върне в България. Беше видяла достатъчно. Тази статуя на Проститутката... Всъщност това беше единственото, което я впечатли. Хубава, леко пълна, скришно тъжна и очарователна по грозен начин. Чувала беше, че тук имало и музей на проституцията. Чак пък музей! Амстердам е странен град.

Времето навън е като в България. Провери чрез телефона в интернет. А и хората са същите. Само дето са по-свободни някак. Храната им е отвратителна. Така че по-добре – вкъщи.

Изкъпа се втори път и излезе от стаята. Този път почука по-настоятелно на съседната врата. Нищо. Наближаваше обяд.

Излезе на терасата на етажа. Оттук се виждаха хора, камиони, покриви и пътища. Беше по-разноцветно и ведро, отколкото времето предполагаше. Ту валеше, ту спираше. Влезе обратно, пусна телевизора и се загледа в някакъв филм. „И този филм е любовен – замисли се пак за приятелката си. – Нима животът е любов? Какво друго да е? Тя така намира любовта, не мога да я упреквам. Но защо ѝ бях аз? Защо ме доведе тук? За да стана свидетел на нещо? Това, което си беше наумила? Значи пак съм използвана. Не е за първи път. Очевидно не само мъжете злоупотребяват с мен. Но комбинезона няма да сваля. Напротив, ще я дразня с него.“

Върна се в стаята и  захлупи лицето си с възглавницата.

След малко чу телефона от вътрешната линия. Вдигна нетърпеливо. Тя беше. Най-сетне.

– Искаш ли да пием кафе? – чу изненадващо бодрия ѝ глас.

– Да, тревожех се за теб.

– Няма защо да се тревожиш. Аз съм добре. След половин час става ли? Долу ще се видим.

В лоби бара имаше много хора. Намериха масичка с изглед към площадче, цялото мокро и чисто. В ъгъла имаше добре уредена зарзаватчийница, която никой не посещаваше.

– Изкарах страхотна нощ – сподели мулатката. Беше облечена с халат, съвсем небрежен, кой знае от къде го беше взела; в хотела нямаше такива. – Всъщност, нека да съм точна: една от най-чудесните нощи, които съм имала. Между другото, стори ми се, че те мернах през витрината по едно време в началото.

Приятелката ѝ нищо не каза.

– Както и да е. Бях в павилион на проститутките. Повярвай ми, няма такова изживяване! Цялата се подмокряш, дори само от погледите. Мъжете са толкова естествени. Като животни.

Донесоха кафе, сок, кроасани.

– Но аз не успях да се насладя напълно на целия интерес към себе си. – Искаше да говори, а момичето с комбинезона предпочиташе да мълчи. Бяха чудесна двойка, като деца от двете страни на люлката. – Още в началото ме нае един скандинавец. За цялата нощ. Беше страхотен. Ама лепна се за мен като мекотело, честно. Отначало го отблъснах и не се съгласих. Цяла нощ! Това е много време. Не съм дошла за един мъж. Обаче после го огледах... Стори ми се готин. С обръсната глава и руси вежди. Приех. И никак не съжалявам. Беше неуморим. Направо ме разцепи. Нямах нищо против. И сутринта знаеш ли какво ми каза? Че нямал достатъчно пари, за да ме възнагради. А всъщност ми предплати хиляда евро. Значи се беше почувствал гузен – аз бях по-хубава и по-добра, отколкото е предполагал! Представяш ли си?

Хапнаха от кроасаните. В спретнатата зарзаватчийница отсреща започнаха да влизат по-често хора – идеше края на работния ден, жените пазаруваха.

– И ми даде този пръстен – показа лявата си ръка мулатката. – Страхотен е! Виж! При всички положения е по-скъп от хиляда евро. Не знам как да го приема – като обезщетение или като преклонение. Може пък да е нещо годежно! Даде ми номера на телефона си. Тази вечер пак ще се видим.

Една жена купи зелка, друга – краставици. Колко спокойно се пазарува тук! Няма опашки.

– Ти изобщо не го погледна! – възмути се нощната птица. – Какво ти има? Май не ти харесватук?

Сведеният поглед на приятелката ѝ подсказа отговора.

– Може ли да си тръгна вече? – промълви. „Кой подарява пръстен на проститутка? Нищо не разбирам. И не искам да разбирам.“

– И аз щях да ти предложа това. Аз ще остана. Един дявол знае колко още. Но ти не се притеснявай за връщането си. По това време на годината винаги има свободни места в самолетите. Най-много да почакаш два-три часа на летището. Ще ти дам пари.

– Благодаря.

– Мъжете са интересни същества – обобщи съпругата на адвоката, докато ровеше в чантата. – Никога не са достатъчни, но винаги изобилстват. Животът всъщност е хубав. Нека те помоля да кажеш на съпруга ми... – Замисли се. – Не, аз ще му се обадя. По-добре е да не си мисли, че се крия. Аз ще остана тук. Поне известно време. Може и да е завинаги. Не ме е страх да му го кажа. Това му беше проблемът на моя мъж – не можа да ме накара да се страхувам от него! Да го мразя, да го ревнувам, да го желая... Всяка жена има потребност от страсти. А той не ми ги предложи. Ще му се обадя след малко. Или пък не.

Момичето със синия комбинезон взе парите и се закле повече никога да не стъпва в Нидерландия.

 

Единайсет часът. На махагоновата маса имаше бутилки с минерална вода, чаши и чукче.

Влезе гологлав обръснат индивид с визия на чейнчаджия; подпухнал и зле сложен мъж го придружаваше. Асистентката им отвори вратата и ги помоли да изчакат. Междувременно донесе проекта за споразумение в четири копия. Всяко от тях беше внимателно прошнуровано и прибрано в папки.

– Няма ли поне по едно уиски да пием? – пошегува се чейнчаджията. – Или шефът ви е преклено стиснат?

Асистентката не отговори. Постоя до вратата, докато не се появиха адвокатът и съдружникът му.

– Господа! – поздрави задъхано собственикът на кантората. – Посещението ви е чест за мен. Къде е ответната страна?

Двамата гости изпружинираха машинално от столовете си.

– Коя ответна страна? – попита гологлавият прокурор.

– Как коя? Нали ще подписваме споразумение с медията? Тя е търговско дружесство. А то не се представлява от прокурор и юрисконсулт, нали така, колега?

Съдружникът кимна и погледна лошо.

– Нищо, нищо, няма нищо – ухили се прокурорът. – Ние сме представителите. Така да се каже. Ще подпишем от името на това дружество. От името на медията.

– Чудесно! – съгласи се адвокатът. – Това е моят съдружник. Той ще бъде свидетел на споразумението. Моля, покажете пълномощните си книжа.

Двамата гости се спогледаха.

– Но ние се знаем! – разпери ръцете си прокурорът. – Какви пълномощия? Всички тук разбираме за какво става въпрос.

– И за какво става точно въпрос? Знаем, че един клиент на нашата кантора по повод на това споразумение е извикан днес на разпит в полицейски участък, за да дава показания или обяснения за нещо, което което е извършил. Това ли имате предвид?

Прокурорът беше в чудесно настроение. Намигна на юрисконсулта до себе си и рече:

– Случват се понякога такива неща. Органите работят без да знаят какво точно вършат. Всяко недоразумение може да се поправи.

– Недоразумение ли? – Адвокатът седна и наведе челото си.

Съдружникът продължи вместо него:

– Покажете пълномощните си.

Юрисконсултът извади от портфейла си сгънат на четири лист хартия. Прокурорът стоеше като замаян. Усмивката му застина. Каза:

– Аз се надявах тук да има уиски. Или шампанско. Не да си разменяме документи! Нали вече има го това нон-дисклоужър агриймънт или там, както му викат? Значи всичко е наред.

– Да, това го има – продължи съдружникът. – Но кой ще го подпише?

– Моето пълномощно е валидно – подпъхна под погледа на адвоката своя сгънат документ юрисконсултът.

Адвокатът го прочете.

– Къде пише, че имате право да подписвате тази спогодба от името на лицата, представляващи медията?

– Но това е моето юрисконсултско пълномощно. То навсякъде минава. Даже и в съда.

– Минава? Тук няма да мине. – Адвокатът стана. – Необходимо е изрично пълномощно, за да подпишете споразумението от името на лицата, представляващи медията. Вие носите ли такова?

Прокурорът се притесни.

– Господа, изпадаме в дребнотемие! Та нали сме дошли да отпразнуваме едно събитие? Стига с тези формалности!

– И това го казва юрист! – ядоса се съдружникът и смачка дланите си документа. – Без пълномощия спогодбата е недействителна, не разбирате ли това? Защо сте дошли изобщо? Къде са лицата, представляващи медията? В крайна смека това е търговско дружество и има законни представители. Защо те не са тук?

Прокурорът беше дошъл с друга нагласа. След като организира схемата с призовката, знаеше, че адвокатът ще клекне. Мъжете нямат власт над любовта, това е пространство на жените. А той очевидно е влюбен. Затова беше цялата патърдия. Дано сърдечноболният вече е получил пликчето със снимките на злополучната си съпруга, журналистката. Това ще затвори обръча. Рано сутринта му докладваха от гранична полиция и от посолството в Нидерландия къде точно се намира разгонената жена на адвоката: и негова бивша любовница всъщност. Нека вършее. Тази информация обаче не му помагаше в момента.

– Ама защо са тези нерви? – попита съвсем изкуствено. Поклати голата си глава и каза дружелюбно: – Имаме да вършим работа. Споразумението е съгласувано, просто трябва да се подпише. Кому са нужни всички тези приказки?

Адвокатът присъпи тежко към него:

– А вие? В какво качество се явявате на тази спогодба? Представлявате държавното обвинение, така ли? Тук няма сделка с прокуратурата. Това е честноправен проблем.

Гологлавият зяпна. Тоя срещу него знае ли на кой свят е? И какво си въобразява?

– Дойдох, за да си стиснем ръцете. – Нервите му вече не издържаха.

– Стиснете дръжката на вратата и напуснете залата незабавно! – изръмжа адвокатът. – Нямате място тук.

Гордостта му го изстреля като залп: скочи, поклати се заплашително и черепът му, зачервен, се отдалечи като главня към изхода. Беше бесен. Тръшна вратата зад себе си.

– А вие, господин юрисконсулт – продължи адвокатът, – като какъв го раздавате в телевизията? Като лице на прикритие или като лице под прикритие?

Подпухналото лице на юриста провисна. Не знаеше като какъв точно го водеха във ведомостта. Не му беше приятно да чуе това:

– Имате способността да извикате дежурен полицай да връчва измислени призовки, имате право да издавате вътрешна информация без никой да ви търси отговорност, а в същото време не знаете какви са правомощията ви при подписване на спогодба? Какъв юрист сте?

Не очакваше такова развитие на нещата. Бяха му казали, че трябва да подпише един документ – вече подготвен, от името на други. И друг път го беше правил. Но това тук приличаше на съд.

– Няма да отговоря – почти проплака. – Имам право да мълча.

– И имате право да уведомите работодателите си – този път говореше съдружникът на кантората, – че тук няма място за хора, които не уважават закона. Прочете спогодбата, анализирайте я член по член и след това ни се обадете. Преди това ще се видим в съда обаче! Дано да се снабдите с качествено пълномощно до тогава.

Юрисконсултът стана.

– И между другото – потупа го по гърба адвокатът, – съобщете на приятеля си от прокуратурата (да, този, който хукна) – кажете му, че още днес ще пуснем сигнал за конфликт на интереси. И до инспектората към Висшия съдебен съвет. Запомнихте ли?

Гостите си заминаха и съдружниците останаха за малко в залата.

– Отстранихме ги на формално основание – каза приятелят на адвоката. – Те вероятно ще искат да възобновим преговорите.

– Няма да възобновяваме нищо.

– Как ще се обосновем?

– С липса на дискретност. Това споразумение трябваше да бъде елемент от договора, а той е нарушен още преди подписването му: не са спазени условията на неразпространение на информацията – NDA. Тук присъстваше външно лице, което няма право да знае за съдържанието на спогодбата.

– Прокурорът?

– Именно. Вината е тяхна. Ние сме изправна страна. А и нека да се научат да пишат пълномощни.

Стиснаха ръцете си по-здраво, отколкото бе нужно. Това значеше нещо.

Съдебната битка беше неизбежна.

Съдружникът напусна залата доволен; преди да затвори вратата, хвърли поглед към чукчето на масата. Харесваше това чукче.

Адвокатът врътна капачката на бутилка с минерална вода и пи дълго. Прекъсна го шумът на мобилния телефон, оставен в края на масата. Беше на тих режим, само леко вибрираше. Погледна дисплея.

Звънеше съпругата му от Амстердам.

 

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

– По-леко, ще ме блъснете! – сбута я касиерката на входа, поощрявайки мълчешком кучето си да я захапе. – Какво ревете? Дължите трийсет лева за входа. Аман! И докога все ще закъснявате с вноските? А? По-тихо, миличко! Чшт! Остави я да реве. Щом журналистите плачат, значи държавата е наред! Нали така, ох, мамино пухче! – повдигна френския си булдог и го целуна по муцуната.

Касиерката носеше прозрачен дъждобран, кучето – нещо като найлонов смокинг.

А тя тичаше. Като дете. През калдаръмите на детството си, през магиите на любовта, през кълнищата на очакванията... Тичаше. Не усети, че дъждът е станал силен и намокри косата ѝ, не усети, че посоката ѝ е погрешна. Тя просто трябваше да тича. Мъжът ѝ, сърцето му, Шишковци, полицията, призовката, адвокатът, телевизията... Тичаше, тичаше. Когато беше малка, правеше това винаги, когато не можеше да преодолее нещо. Не бягаше, само тичаше. Чувстваше се виновна, задето не е била толкова силна, за да преодолее препятствието. Виновна е – ето, другите успяват, преборват се, стават по-силни, по-умни, по-успели, а тя... Тя не може като тях. Какво гони, като тича? Или бяга от нещо? От себе си ли? От истината, която все искаше да достигне? Затова записа журналистика, нали? За да открие истината. Да открие себе си чрез другите. Ами ето те сега, откривателко. Тичаш навън – безработна, подиграна, осмяна, объзсърчена. Съобщила си някаква истина, някаква информация? И си решила, че това ще те превърне в звeзда, защото истината блести като коледна елха? Браво на теб. Продължавай така. Има още много дъжд да те вали. И много писти да изтичаш.

А дъждът беше студен. Поспря за малко под стрехата на някакъв покрив. Къщата беше стара, почти изоставена. Облакът набиваше стрелите си отгоре. И си спомни тази целувка. Той беше толкова хубав, мъжът ѝ. Точно така се целунаха. Под такава стряха. Бяха тръгнали към автобуса, а заваля. Толкова силно, че не можеха да вървят, ако не се защитават с нещо от мокрото нападение. И така, прегърнати, останаха под тази стряха като в необходимо съжителство. Двамата, под стрехата.

Стори ѝ се, че дъждът поутихна. Забърза се и видя таксиметров автомобил.

– Господине – почука на стъклото му, – къде е затворът?                                       

– Кое къде е? За къде сте? 

– За затвора!

– До там не возим. Оправяй се сама.

– Не, само бих скала да знам как да стигна до там. Понеже имам призовка... Извади от джоба си отрязъка и прочете мокрото листче. – Знаете ли къде е тази улица?

– Знам я, естествено. Ще се качиш ли?

– Не, нямам пари. Само попитах. Ще ме упътите ли?

Шофьорът я погледна, съжали я и обясни къде се намира затвора. Хвани, рече, този и този автобус, после с трамвай. И на сто метра е нагоре, ако не пропуснеш спирката в тая кал и пороище. Ще видиш затвора, малко стръмничко е. Голямо нещо с метални тръни. Камъните са здраво иззидани. Абе, масивна сграда е, няма да се объркаш.

Тази млада жена е тръгнала за свиждане, така реши таксиметровият шофьор. И завидя на затворниците.

Намери посоката. В трамвая беше почти топло. Посгря се. Когато слезе, дъждът вече не валеше така силно. Погледна смартфона си. Никой не беше звънял. Часът е още ранен, значи има време до разпита. А сградата на затвора беше пред нея, наистина беше каменна, здрава. Къде да се скрие от дъжда? Трябваше да изчака, имаше още време.

Видя стряха. Застана под нея.

Пак се разплака. Искаше ѝ се да звънне на адвоката. Палтото ѝ беше съвсем мокро, пак погледна смартфона си, още имаше връзка, една-единствена чертичка ѝ показваше, че скоро батерията ще падне. Тя имаше нужда от неговата подкрепа. Точно сега. Но той е зает, едва ли му е до нея. А щом не ѝ се обажда, значи има друга работа. Няма ли да спре този дъжд? Добре, какво да каже на разпита? Че е казала нещо повече от новината ли? Не, това не е вярно. Че е измислила нещо, за да го превърне в новина? И това не става. За какво я викат изобщо? Та това ѝ е работата, по дяволите! Да дава информация. Откъде да знае кой и как ще я интерпретира? 

Тези сто метра от трамвая до затвора ѝ се сториха цял километър. В нея вече нямаше нищо – нито самоуважение, нито чувства, любов, зрение. Усещаше как обувките ѝ пропускат вода, настръхваше от допира на студеното, което се хързулваше от косата във врата ѝ като от пробит улук, но продължаваше. Отсреща е каменната сграда. Вече се вижда. Още петдесет метра. Там трябва да е и полицейското управление. Където ще бъде разпитана. „Нека да става – говореше си, – нека по-бързо да става. По-скоро.“

Тогава под прожектора на входната порта, досами патрулката на дежурния полицай, видя през ръмежа как стърчи фигурата на побелял мъж, опрял ръцете си върху своята лимузина. Сякаш се къпеше в дъжда и не обръщаше внимание на природата и времето. Стоеше и чакаше. Силната улична лампа, пусната без време през деня, осветяваше осанката му – тъжна и призрачна.

Разпозна го и се затича.

– Какво правиш тук?

– Не съм забравил. След десет минути си на разпит.

– Да, но аз предполагах, че имаш друга работа.

Дъждът не преставаше да сипе.

– Да влезем в автомобила?

– Да, по-добре ще е. Всъщност – не! – Тя изведнъж се досети че е вир вода. – Вече е време да влизам в затвора. Там ли е участъкът?

– Да. Ще дойда с теб.

Показаха докуентите си на входа. Взеха мобилния телефон на журналистката, адвокатът го посрещнаха и изпратиха с презрение. Имаше прожектор, който осветяваше цялата вътрешност на сградата.

Влязоха в тъмно преддверие. Мухълът и лошата миризма говореха нещо. Тук никой не беше добре дошъл. Адвокатът ѝ показа една врата, която тя щеше да подмине. Това беше рецепцията.

Съобщиха имената си. Уличената журналистка даде личната си карта, адвокатът само показа документа си. Седнаха в чакалнята. Редът изискваше да бъдат смирени. Балатумът в ъглите на помещението гниеше. Беше студено.

След малко гишето се отвори и служителката изкрещя:

– На втори етаж в левия корпус! Стая 732.

Дебеличка ръка изпод нащърбената рамка на отвора остави личната карта на журналистката върху плота и затвори. До картата имаше листче – кога лицето е влязло в сградата, къде отива и празно място – кога е излязло.

Жената взе документите си и формуляря. Прочете го внимателно като да беше стих. Значи това празно място в листа – кога лицето е излязло от мрачната и зловеща сграда, може никога да не бъде попълнено? Нима тук само се влиза, а напускането не е сигурно? Като в хирургия? Кой ще сложи час и подпис за излизането? Погледна с ужас адвоката. Той ѝ намигна.

– Да вървим.

Олющени стени. Мирис на влага. Врати, които се поклащаха сами като в ад. Парното работеше ужасно силно. И като че ли от топлината му вътре ставаше още по-гнусно, дъхтеше на нещо тлеещо, разлагащо се тяло.

Адвокатът почука.

Влязоха.

Вътре ги чакаше човек с тъжно лице. Униформата му беше оставена на закачалката до вратата. Пред него имаше пишеща машина.

– Седнете – рече делово. – Трябва да оформим нещата. Дайте си личната карта, госпожо. Благодаря. Седнете.

Имаше един стол. Никой не седна.

– Аз нямам какво да ви говоря. Запознат съм с фактическата обстановка. Вярвам, че и вие също, нали така, госпожо? Подпишете протокола, моля.

Тя взе листа, който тъжният човек поднесе пред нея. Прочете написаното и го даде на адвоката. Трябваше да признае, че е изнесла информация, представляваща не знам какви си тайни... И затова е предупредена от органите на полицията, че...

– Вие кой сте? – попита адвокатът, след като остави на масата хартията.

Тъжният се стресна.

– Как кой? Аз съм от управлението. Трябва да подпишете тези книжа.

– Тези книжа – намръщи се адвокатът – са написани на компютър и са принтирани на лазерен принтер. А на бюрото си имате пишеща машина. Доколкото виждам, тя е „Марица“. Хубава пишеща машина, но не се използва напоследък. За иднигото да не говорим. Та каква е вашата роля всъщност? Моля, покажете ми полицейската си карта. Искам да знам кой точно стои срещу мен.

Тъжния стана рязко и го зяпна. Взе листа и тресна вратата след след себе си. Върна се след няколко минути.

– Жената да подпише. Това е. Моето име е описано в протокола. Това там съм аз. – Посочи с дебелия си пръст мястото, където беше написано име на полицейски инспектор. И отново го връчи на жената.

– Вие чели ли сте съдържанието на този протокол? – Адвокатът започна да се гаври с него. – Знаете ли какво пише в него? Кога вие – посочи го с пръст – вие лично сте установили несъответствието между обективните факти и изнесеното от журналистката? Ако има административно нарушение, вие като актосъставител трябва лично да удостоверите с подписа си, че то е станало във ваше присъствие. А дори не показахте полицейската си карта.

– Това е само предупредителен протокол! Такива ги издаваме на всеки втори. Да подписва и да внимава занапред! Не мога да се занимавам само с вас!

– Напротив, само с нас ще се занимавате. Нямате друга работа. Идем от далече, от свободата. Минахме през охрани, през прожектори, връхлетя ни дъжда, притеснявахме се, страдахме, докато се довлечем до тук. Не сме дошли за един подпис. Искаме да знаем върху какво се подписваме. Да дадем обяснения и възражения.

Журналистката се чувстваше отмаляла. Вече не издържаше. Тя би подписала веднага тази хартия – само да я оставят на мира. Искаше да се прибере вкъщи и да вземе горещ душ. И да спи, да спи...

– Значи няма да подпишете протокола за предупреждение, така ли? – озъби се тъжния. – Знаете ли какво означава това? Че се противопоставяте на властта! Че осъществявате набег върху достойноството на управлението! А също и друго означава... – Той помисли. – А, да! Че мога да ви задържа за двайсет и четири часа. Жената, де. В ареста ще лежи.

Краката ѝ се подкосиха.

– Ами давайте тогава! – изрепчи се адвокътът. – Задържете я в ареста! Имате право. Реализирайте го!

Човекът без униформа излезе бесен от стаята си отново. Явно имаше да съгласува нещо с някого. Върна се след пет минути.

– Свободни сте. Няма да подписвате предупредителния протокол, щом не ви отърва. Но ви предупреждавам, че...

– Млъкни! – изръмжа защитникът и насочи показалеца си към него. – Просто млъкни.

Поднесе му листчето за пропуск за изхода. Намръщен, служителят се подписа, като преди това погледна в часовника си точният час на напускането на тези двамата от кабинета му. Те имаха не повече от шест минути да се доберат до портала. Открадна им една минута; посочи друг час на излизане, имаха само още пет. Ако се забавеха и не му докладват отдолу, че са напуснали участъка в рамките на допустимото време, значи правят нещо друго в сградата. Нещо съмнително, което камерите може да не са отразили. И трябваше да се обади на охраната да ги задържи. Такъв беше редът. Правилникът предвиждаше време за отход не повече от шест времеви единици. Малцина знаеха, че тази спешност е предвидена в случай на пожар или на друго извънредно събитие; този правилник важеше за всичко, защото беше нормативен акт на сграда, в която винаги гореше огън.

– Какво беше това? – питаше момичето с трапчинките. Пръстчетата ѝ бяха ледени. Тя ги беше вкопчила в дланта на адвоката. – Кажи ми, моля те? Защо е всичко това? Защо съм тук?

– Нека побързаме – побутваше я леко, докато тичаха по стълбите. – Важно е по-бързо да се махнем.

Той познаваше правилата в тази сграда. Навън ги чакаше лимузината. Успяха да излязат навреме.

 

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Влязоха в автомобила. Тя трепереше цялата.

– Какво има?

– Не знам. Нещо лошо е полепнало по мен... Искам вкъщи.

Журналистката се гушна в него като коте. Косатаѝ още беше мокра.

Дъждът спря внезапно. Шофьорът пръскаше предните стъкла, за да вижда по-добре. Пусна парното на максимална степен. Знаеше, че трябва да мълчи.

И пътниците мълчаха.

Покрай магазина за битова техника имаше двама несретници с прилични облекла. Млатеха се здраво. Адвокатът ги изгледа: тези нямаше да постигнат извънсъдебно споразумение, нека се бият. По-нататък видя, че край турската сладкарница детенце дърпаше полата на майка си...

Дете. Майка. А бащата?

Накъде пътуваха?

Погледна журналистката. Тя кротуваше до него.

После стрелна с очи шофьора. Той се надяваше на този поглед. Вдигна рамене. Усети намигването.

След половин час бяха край бара.

– Виж, вътре е шумно и светло! – повдигна я от скута си. – Това е нашият бар.

Тя стана като от сън. Видя през прозореца на заведението, че момчето със сламките отново беше на работа. То се движеше гъвкаво покрай масите, весело и тържествуващо, очевидно му доставяше удоволствие да върши това.

– Сервитьорът се е върнал! – кимна и пак се отпусна в скута му. – Това е чудесно. Но искам вкъщи.

В автомобила стана тихо. Водачът угаси двигателя. Стана и излезе. Какво нощ само! Дъждът ли беше изчистил небето така? Или ще застудее, или ще се стопли. Никакви облаци нямаше.

– Той е добър човек – прошумоли тя, поглеждайки през рамото на адвоката фигурата на младия дядо. – Знае всичко.

– Не, знае достатъчно. Само толкова.

– Дори кога да ни остави насаме знае. Не е малко.

– Всъщност знае повече.

Тя се повдигна, опита се да оправи косата си и да я вдигне на кок. Като в картината.

– Много ли съм грозна?

– Не съвсем. Всъщност не си грозна. Но тези трапчинки... как да ти кажа.

Малките ѝ пръстчета нервно го полазиха и усетиха възбудата му.

– Много си мил. Ти пък побеляваш!

Когато спряха да се целуват, шофьорът спря да гледа небето. Той беше гледал по Нешънъл Джиографик, че то е най-доброто огледало за обратно виждане.

Остави ги да поговорят. Кръстиха внучето му на името на планета. Дали това е правилно? Нима може да бъдеш така смел в мечтите си? Замисли се и настръхна. Добре поне, че е планетата е от нашата галактика.

Обърна се. Направи две широки крачки, после изведнъж се досети нещо и ходът му заситня. Наближавайки, чу следното през отворения заден прозорец на колата:

– Тя вероятно няма де се върне в България. – Мъжът шепнеше. – Понякога се питам дали изобщо някога е искала да живее тук.

– Не ме интересува дали ще се върне в страната. Вълнува ме дали ще се върне при теб.

– Във всеки случай няма да се върне в моята къща. Това е сигурно. А ти? Ти къде ще се върнеш?

– При мен е още по-сложно. Той... мъжът ми...

Свря се отново в скута му.

– Цялата трепериш.

– Какво ще стане? – тя го милваше. – Животът ли ни отнема щастието или ние отнемаме щастието от живота? Как ще се развият нещата занапред?

– Предполагам, че делото ще бъде насрочено след месец. Има разпоредително заседание. Дотогава ще ми направят данъчна инспекция. Без причина, разбира се. Рутинна уж, но продължителна, шумна, задълбочена и съвсем злонамерена.  Ще проверяват кантората и от други инстанции...

Усети трепереното на ръката ѝ. Няма начин, трябваше да знае. Продължи:

– Ще ме изкарат какъв ли не. Ще го разтръбят, те знаят как. Ще публикуват снимки.Някои от колегите ще напуснат. А теб ще те нарочат за... ще видим точно за каква. Може да решат, че си неморална. Безчестна. Възможно е да си имаме неприятности. Но нашите шансове...

– Да, нашите шансове! Какви са? За тях те питам. За нашите шансове.

Най-сетне я разбра.

Шофьорът доближи автомобила и почука по стъклото. Стана му студено. А и тези вътре вече не се целуваха.

 Качи се в автомобила и каза, потривайки ръцете си:

– Утре времето щяло да обърне. Така чух.

Никой не му отговори. Потеглиха. Мълчаливо.

– Колко много светлинки! – възкликна тя след малко, когато лимузината спря пред портата.

– Мислех да ги махна. Не са ли излишни? Къщата е като коледна елха вечер. Крушка до крушка. Че и разноцветни има отгоре. Криви са всичките. Това е просто...

– Как така? Нищо няма да махаш! Прекрасни са!

– Да, това май щях да кажа. Не съм забелязал.

– Имаш ли нещо сладко под ръка? Яде ми се сладко.

 

 

Послепис: Всички имена и факти в този роман са измислени. Особено имената.