Императивният човек
/Императив - лат : заповед, диктат, повеля, нареждане /
Точно тази сутрин императивният човек се събуди рано. Облече се с известно усилие, измърмори нещо на самия себе си, погледна криво през прозореца и за част от секундата намрази: студената сутрин, скапаният свят, тревите, храстите и ужасно високите дървета. Отнесоха го и няколко бездомни кучета. А и тези мръсни успяващи хора, с нищо не заслужили жалкото си щастие. Те нищо не разбираха. Не можеха да разберат неговото величие, тази негова велика проникновена мисъл – Космос и Вселена- взети заедно. И той не можеше да ги разбере. Царуваше повсеместно неразбиране. Нито Той – тях, нито Те - него. Погледна с кисело изражение собственото си мъдро лице и за миг му се прииска да се попита… Ти кой беше, кой от всичките си, но се освести, все пак беше ТОЙ самият. Единствен и неповторим. Само, че жалките малки хора не го виждаха като такъв, така както Той виждаше себе си. И точно тази сутрин, всъщност сутрин като всяка друга, беше се вкиснал като стар компот, но му стана някак жал и реши да отвори шкафа на банята, където бяха наредени няколко чифта маски – от тези за пред другите. За себе си имаше няколко по-специални, но те бяха за по-особено лично ползване. Тях обичаше да ги слага винаги, когато се срещаше със старите си важни приятели, а и не биваше да изостава от всеобщите тенденции. Всички го играеха важни. Важен беше и той. Беше научил, че да си актуален в днешно време трябва да имаш много приятели. Предимно във Фейсбук, другите не се броят. И предложи на има – няма 1500 различни по интереси „ приятели”, много близки, при това. Повечето мъже. С тях се оправяше като че ли по-добре. Респектираше „всички”,всъщност най-вече глупаците с отиграните до болка пред огледалото вкъщи високопарни думи, вършещи работа, и на които прилежно търсеше значението в Гугъл, но така или иначе смисълът им изобщо не съответстваше на контекста на течащия разговор. Естествено това разсмиваше повечето хората. А тези, които се впечатляваха, бяха сорт близък до неговия. Приятелите си във фейсбук беше разделил прилежно по категории. Както трябва. Тоест на принципа: важност- маловажност. Приятелите от Първи ред - бяха икономистите – около 230, след това непосредствено след тях, почетно място от втори ред заемаха петролните магнати 140, като част от тях бяха от планетата Марс, и там усърдно добиваха натриева сол. После идваше и редът на строителните предприемачи 150 на брой. Те бяха построили пирамидата в Гиза, катедралата „Ла саграда Фамилия” в Испания, но сега строяха иглу на няколко мили от екватора. Следваха редактори, журналисти от печатни медии и други и още малко над 980 човека, на които ежеминутно изпращаше умности чрез различни видове технологии.” Приятелите” бяха толкова впечатлени, че побързаха да го обявят за министър на „страхотното”. От професиите никак, ама никак не обичаше музикантите, дотолкова доколкото музикант можеше да бъде професия или призвание - по скоро. Уважаваше също охранителите : Те бяха хора – велики, само като ги видиш, дъхът ти замира, особено във важни и значими места като супермаркетите, моловете и др, също така уважаваше агрономите, животновъдите дори теляците. Даже изпитваше някакъв особен вид преклонение пред колорадския бръмбар – естествен осеменител, дори малко му завиждаше от време на време. Всички те бяха много, много повече от музикантите. Музиката, той не взимаше на сериозно. Е, нямаше как и да е . Все пак не беше икономика, разбира се. Нямаше тежест – просто музика. Често си мислеше: Безделници, свирят ли, дрънкат ли? Не можеш да ги разбереш. Вятърничава работа ще да е, туй да си музикант. Не е чудо като негово величество - икономистът. Ех, как звучи…толкова гордо, толкова велико - от респект чак се припотяваш. Прималява ти от кеф. И как се приема в обществото. Важно - с почести. Като кажеш „По професия съм икономист” – хората те уважават, зачитан си, приет си – някак. И естествено някак икономистите заемаха върха на социалната стълбица, но най-вече изпълваха изцяло неговото сърце. Те бяха малко по-ниско от небето. Кажеше ли икономист - мед и мляко бликваше от устата му. Но не трябва да се мисли и в тази посока, че някоя професия, било то каквато и да е, не заслужава уважение. Не, ни най-малко, разбира се. В никакъв случай. Всички те трябва да се уважават. Дори и телящината, която е в историята вече. Изключителна специфика в тоз трудоемък поминък. Да си теляк не е просто професия. Изискват се качества физически, не тъй посредствени. Даже и пенсията трябва по раничко да се заслужва. Към 40 те години на прославилия се теляк и задължително - 1 категория. И той колорадският бръмбар, за който споменах преди няколко реда, и той има достойно място в обществената екосистема, също като нашия герой – икономистът. Е, обича малко повече картофи, но никой не е идеален, все пак. Но, да ви разкажа за музикантите. Те, горките търпяха строгата, но прозорлива критика. И веднъж докато гордо разхождаше свещеното си тело- гордо и забележително, императивният човек дочу музика, идваща от уличен музикант, приседнал на тротоара. Носеше се някакво бързо, ритмично фламенко ,изпъстрящо сивата атмосфера на делника. Нашето величие подаде ухо, после завъртя и другото, увери се, че тъмен дългокос субект с идентифициран в ръцете предмет, наречен китара, без разрешение възпроизвежда звуци на тротоара. Застана заплашително, присви очи, погледна отвисоко, някъде от към Еверест, притегли музиканта на кост и жива телесна тъкан, кръстоса морно ръце отзад и с цялата строгост на закона, попита с укорителен тон:
- Някак си не е почтително – рече музикантът, в сиянието на величие като вас, аз човек най-обикновен, да бъде седнал, свирещ и не в захлас от вас. Тук маршове и химни трябва да се леят. Свирене, китара. Неуважително е тъй ! Твърде непочтително. Направо омърсяващо е. Само орган може да свърши туй свещенодействие. Или най-добре – музиканта трябваше да припява псалми, химни , или да се изпъне като струна, сякаш генералисимус минава покрай него, но може би ако легне на паважа, постлан като килим, щеше да е най – добре, за да може Той с цялото си царствено великолепие, обилно да походи върху тоз недодялан музикантски гръб. Величие ! – искрено се разсмя музикантът и иронично го подпря с няколко интересни подмятания. -Виж човече, добре ще е, ти и твоята особа, да се поразходите, някъде там надолу, по посока блатото и там да подириш утеха, да се облекчиш физиологически и да поораторстващ на великата аудитория от жаби и комари, които ще се зарадват искрено на твоя гении – попари го музикантът, а нашият герой с вид на стъпкан кроманьонски пелтек, умислено се затътри по пътя си, повтаряйки си.
- Знаеш ли кой съм аз бе.? Къде се намираш, аз ще ти кажа на теб – ще те науча аз тебе - само да поискам в трудововъзпитателен лагер ще те пратя.
Но, но да се върнем към реалността, която не е точно такава, каквато би му се искала да бъде. Относно това, че много му се ходеше на такива високопоставени срещи, събрание и прочие с една дума сбирщина, все пак ходеше, но до Малко Търново. С кола разбира се. Все пак трябва да се знае от драгия читател на това писание, че притежателят на такива великолепни качества, не би могъл да ходи по паважа просто ей така, като простолюдието. То в един момент и земята става тъй недостойна за тези крачка. Разбира се, имаше – кола. И то каква. Няма как да не познаете. Може би. Ами да - важна кола, разпознаваема…. Е, не колкото собственика си. Но все пак. Колата също проявява уважение. Тя усеща. Дори и да е неодушевен предмет. Но, както добре се знае и беемвето има душа, особено като в град като нашия. Обогатява някак твоята личност и си на почит, дори преклонение. И тъй обичаше героят наш да опознава своето културно наследство на своя край. Практикуваше редовно културен селски туризъм. Беше виден привърженик на националните традиции. И от политика отбираше, като почти всеки българин. Обичаше да се вижда със старите си другари от детската градина, през казармата и тези от пенсионерския клуб, ако имаше такъв, Но, такива все още нямаше. Поради средната му възраст. Всъщност много се гордееше с възрастта си. Даваше му някаква опора. – Вече не съм за тази работа, стар съм вече. Улегнах- обичаше да казва. Всъщност едва бе навършил 40-те. Много обичаше да се вживява на пораснал и помъдрял възрастен. Като последното изобщо не бе вярно. Свързваше възраст с мъдрост, което само по себе си, си беше глупост, защото възрастта на един човек, не значи непременно мъдрост и не е определяща. Даже при повечето хора, значи просто старческо оглупяване.При него както може да се поразбере не ставаше и дума за някакъв вид помъдряване. При него възрастта беше средство да си приписва някакви заслуги и да се величае пред по-младите от него. Много обичаше да се вижда със старите си важни приятели. Помнеше ги всичките, дори тези от детската градина. Дори помнеше такива подробности като кой какво е ял на закуска в далечната 81 година в детската градина. Понякога ги срещаше на улицата и видимо им досаждаше.
Ох, ох, ох – какво става приятелю! Отдавна не съм те виждал – захласвайки се лицемерно, тръгваше за приятелска прегръдка.
Много често на хората им идваше до гуша от този театрализъм . Всъщност да допълня, че такава дума, няма в книжовния български език, но ще продължава да има единствено в неговата глава. Та тези тъй наречени приятели не бяха нищо повече от овехтели стари познати, колкото за едно здравей-здрасти. Но на него много му се искаше да бъде човек актуален, да раздава мъдрости, заповеди. Там му беше силата, а и познанствата му се искаше да бъдат особени, значими, та тази значимост, видиш ли и по него да полепне.
Ей, пак този навлек – изразяваха лицата на познатите му. Що не ходи да яде пасти някъде – идваше да му кажат , но от възпитание хората приемаха прегръдка тип другарушка.
Също така много обичаше да се ръкува с някои големец- пък той се оказал и негов много добър приятел, за който поясняваше с гордост, че икономически директор и подобно нещо.Понякога, когато се срещаше с жени, покрай работата и по друга някаква случайност, се превръщаше в балет майстор, макар да беше пластичен като дърводелски метър. Но, интонацията, присъстваща в гласа му, си струва да можехте да я чуете, бе невъзможна за всеки друг изстрадал хомо сапиенс на тази земя.
Тони- ии, какво правиш! – обръщаше се с особен интелектуален менует в гласа.
И както обикновено, жените в отговор, леко го подхлъзваха, с финес и му се смееха на престореното поведение , чрез което се опитваше да ги впечатли, но единствено будеше присмех. И както впрочем става в живота, неестественото и престорено поведение винаги лъсва. И както се казваше в един велик български филм: „Не ми се пудри – прозрачен си ми! Женската интуиция е нещо прекрасно и възвишено, която идва от тази обаятелна женска енергия „Анима” - , както твърдят великите психолози на нашето време. И по моему на този екстремистски ориентиран мъжествен свят му липсва точно тази мека и нежна енергия. Но, да оставим философските размисли и да се върнем при нашия големец, една особено порода хора, притежаваща тези специфично абсурдни черти, и за които се убеждаваме все повече, че настъпателно превземат скромната ни българска територия. Когато работеше някаква работа свързана с документация, цялата концентрация, на която беше способен, влизаше в действие и можеше да се съизмери с концентрацията на 3 милиона извънземни хуманоиди, които работят в състояние на колапс в междугалактически завод за клечки за зъби, но и тях щеше да им е трудно да достигнат тази контрацептивност на менталната контрапуктация, каквото и да означава това. Тази негова свръхдейност се състоеше да прегъва и нарежда бели листи в найлонови пликове, да удря печати и да лепи аларми с език. Това последното е шега. В своята интересна за психолози и психиатри същност, нашия герой беше развил една странна зависимост от чисто догматичните постулати на религията, които той препрочиташе с френетична отдаденост, а изражението му придобиваше вид на стогодишен девственик. Интерпретациите му, които все повече затвърдяваха тесния светоглед, в който с умопомрачително удоволствие вкарваше хора, течения, постижения от света на изкуството и културата, които не отговаряха на капсулирания модел и егоистично съществуване, в което той пребиваваше. Умопомрачително надценяваш собствените си способности, което го правеше още по – нечувствителен към другите. С охота възприемащ себе си като особен вид духовно слънце, което се опитва да свети върху неразумните юроде. Убеден в собствената си уникалност, беше си окичил някакъв негов си духовен авторитет, и си създаваше илюзии за непогрешимост, дори се възприемаше като някакъв небесен наместник в хорските дела, твърдо и категорично убеден, че разчита битието на околните. Намира техните слаби места и прегрешения, сляп и глух за своите собствени. Спорът с него - сравним единствено с попадането в черна дупка, която всмуква всичко в себе си. Неспособността му да види творческото у хората и в света, красотата в изкуството като велика ценност, която е способна да издигне човека , и която не му позволява да оскотява, нашият непризнат родоски колос беше изгубил способността да удивлява, да се учудва на тази красота. Разликата между другите и него беше основна: докато другите още се учеха, той вече се беше научил на всичко, което може да се научи. С две и повече думи- Светът му беше ясен. Като бял ден – посред нощ. Категоричност, неприемане изпълваха този герой. Едва ли имаше нещо или някой на този свят, който да може да измами човека по-добре себе си, освен самият той себе си. Защото просто нямаш ли смелостта да поискаш да бъдеш свободен аз - ставаш копие, индигово копие. Във всеки един миг да се обновяваш, да си променяем, гъвкав, като пенлив, бързо течащ ручей. Но и това ново изисква дързост, младежки ентусиазъм, дори по детски неразумен наивитет. Да бъдеш откривател, а не наподобител на някого или нещо. Именно наподобителите много обичат да говорят за това „някога преди”, когато са били някои или много им се е искало да бъдат. Но сега и старите им лаври не им помагат, и които по някакъв начин да им напомнят за нафталиненото им величие и пародия. „Благодарност” за фалшивите театрални напъни- императивни ми човече и подобни на теб, квази герои, останете си с псевдовеличавостта си, едва ли някой е приритал за нея. Измий си очите и ги отваряй повече и по-широко. Очите, за които имаш претенции, че виждат и невидимото, и този път без фалшиви пози и грим, започни да виждаш повече в себе си, отколкото в другите. Защото ”Който гледа навън- сънува, но който гледа навътре СЕ ПРОБУЖДА. Но не пренебрегвай и другите, защото Те - другите могат да бъдат и твое огледало и от тях да научиш повече, и за тях самите, и за самия себе си, защото , ако не си разбрал, що го кажа пак… Единството е в началото и в края на това прекрасно пътуване наречено живот.
© Мирик Все права защищены