Императивният човек
/Императив - лат : заповед, диктат, повеля, нареждане /
Точно тази сутрин императивният човек се събуди рано. Облече се с известно усилие, измърмори нещо на самия себе си, погледна криво през прозореца и за част от секундата намрази: студената сутрин, скапаният свят, тревите, храстите и ужасно високите дървета. Отнесоха го и няколко бездомни кучета. А и тези мръсни успяващи хора, с нищо не заслужили жалкото си щастие. Те нищо не разбираха. Не можеха да разберат неговото величие, тази негова велика проникновена мисъл – Космос и Вселена- взети заедно. И той не можеше да ги разбере. Царуваше повсеместно неразбиране. Нито Той – тях, нито Те - него. Погледна с кисело изражение собственото си мъдро лице и за миг му се прииска да се попита… Ти кой беше, кой от всичките си, но се освести, все пак беше ТОЙ самият. Единствен и неповторим. Само, че жалките малки хора не го виждаха като такъв, така както Той виждаше себе си. И точно тази сутрин, всъщност сутрин като всяка друга ...