Откъм завоя се дочу локомотивната свирка. Дочка Парапанова легна на железопътната линия и се приготви да посрещне съдбата си.
„Направо съм като Ана Каренина”- помисли си Дочка, а след това с малко тъга си даде сметка, че никой няма да опише собствения ù живот. Все пак тя беше умна жена и знаеше, че начинът, по който посрещаме смъртта, не може да бъде опрощение за начина, по който живеем живота. Както и да е, жребият е хвърлен, главата е положена и локомотивът идва. Педантичността не й изневери дори в този момент – извади от джоба си плика с прощалното писмо, за да се увери, че е надеждно запечатан, след което го прибра обратно и се успокои - доколкото можеше да се успокои човек в подобна ситуация. Ето го и него – нарастваше с всяка изминала секунда, железопътната линия под главата ù затрепери, машинистът отчаяно наду свирката и се опита да спре, но това беше невъзможно. В следващите мигове главата на Дочка се търкаляше, освободена от оковите на тялото, а спящите пътници в кушет–вагона се оказаха на пода, вече не толкова спящи. На машиниста наистина не му вървеше – за месец време това му беше третото самоубийство. „Толкова ли не можахте да скочите от мост или да се обесите, бе?!” – помисли си ядно той и по стар навик присви юмруци. Съвестта му пак се обади, все едно беше отговорен за станалото, но той и този път не ù вдигна. Заедно със своя помощник слезе от локомотива и огледа щетите под съпровода на недоумяващи и ужасени погледи. „Бе не си гледат кефа тия хора, ми тръгнали да се излагат!” – промърмори за трети път този този месец помощникът Станчо и се изсекна неуважително към трагичния за нечие семейство момент. Сополът му падна до прощалното писмо на потърпевшата, което до този момент не бяха забелязали. Машинистът се наведе, взе пликът, разпечата го и веднага позна почеркът: „Скъпи, извинявай, че ти го причинявам, но повече не можех да живея така! Гордея се, че бях съпруга на локомотивен машинист, и още един път извинявай, че избрах точно теб за свой палач! Надявам се да си щастлив с новата си любов.” Устните му затрепераха, очите му се напълниха със сълзи и той се хвърли в обятията на своя помощник: „Стане, Станенце, как е възможно да е разбрала!” Станчо го прегърна нежно и го утеши, след което двамата тръгнаха през траверсите към изгрева.