Мето обожаваше интелектуалките. Дами начетени, на неопределена възраст. Тяхната общителна компания го провокираше творчески. Зареждаше го със своеобразно ве нулево. Застанал на верандата на хотела, с изглед към морския лазур, в този топъл септемврийски ден на енската година, той беше в компанията на голяма "риба".  Дама от сой, от зодия Риби. Тя произвеждаше неотразимо впечатление на всички участници в протичащата скучно международна научна коференция на Жолио Кюри. Нейната дълга почти до петите коса, балните тоалети, с които се движеше всекидневно, огромните й изпъкнали очи с рибешки овал, както и финесът на държанието й, рязко контрастираха с очуканите лицеви фасади на редовите ченгета - научни работници, с които постоянно бе свикнал да си има работа. Приличаше на руска аристократка от минал век, прекарваща свободното си време в Париж и донесла оттам маниери и обноски от друг порядък. А и фамилията й бе загадъчна: Магярова.  Злите езици говореха, че е изоставила единствения си син в полза на научната работа. Не искаше да им вярва, но от друга страна докладите й на научните сесии бяха на толкова високо ниво, че нито един неин колега от БАН не беше в състояние да ги разбере. Знаеше се, че е възпитаница на Георгий Евгеньевич Шилов - един от колосите на съветската математика. И естествено не я обичаха. Те всичките бяха като животни от глутница. Тя нямаше тяхната сива и монотонна миризма, а изтънченият й парфюм бе непоносим за острото им животинско обоняние. Мето си спомни как преди години, застанал на същата веранда, неволно бе подслушал разговор между две видни интелектуалки - научни работнички, с високи претенции. Те бяха заслепени от собствената си интелектуална спонтанност и дори не усетиха, че има свидетел на необичайния им разговор. А какъв разговор се получи само. Първата искаше да смае с музикалните си познания втората и й обясни, че от всички опери по света най-много харесва операта на Моцарт "Една малка нощна музика". А другата реши да й върне "жеста", но в областта на литературата, подхвърляйки, че тя пък обожавала сонатите на Шекспир.

"О, времена, о нрави...!"

Така са те интелектуалките. Но сякаш за оправдание на "високите" познания на нежния пол, на същата веранда около час по-късно "кацна" мастит академик. По това време радиото лееше музика от същия този Моцарт, написал въпросната злополучна "опера" без дори и  да подозира за това. И точно тук академикът възкликна: Господи, това е любимото ми парче от Моцарт -  "Една малка нощна музика". Мето не издържа и контрира академика, помнейки фразата на древногръцкия философ:

 "Скъпи са ми и Платон и истината, но истината ми е по-скъпа!"

 -  Другарю академик, това е първа част на симфония №40 в ге мол от Моцарт. Вероятно сте повлиян от известна прилика в двете произведения - наложи се предвидливо да излъже Мето. Учтивият академик го погледна озадачено и промълви: Сигурен ли сте, Мето?  - Да, сигурен съм - някак плахо смутолеви Мето, защото ситуацията си беше във висша степен деликатна, а и той знаеше тази симфония на Моцарт наизуст. Но после мислено се прокле, че е стигнал твърде далеч, като цензурира така дръзко "обширната" обща култура на академика. Настъпи пауза на неловко мълчание между двамата. Мето не пожела да си тръгне, защото това можеше вече да се изтълкува зле. Близо половин час по-късно по радиото отново се разнесе същият откъс от същата симфония на Моцарт. Тук вече академикът не се стърпя и тържествено обяви: Прав бяхте, Мето. Ето това е "Една малка нощна музика". Мето почти си прехапа езика, за да не издаде от изненадата вик на възмущение, но тутакси се съгласи с висшестоящия си началник. Второ оборване можеше да му коства кариерата.
      Тези забавни епизоди от миналото пробягаха като пълноводни призраци пред очите му, които се закотвиха върху загадъчната Магярова. Реши да дръзне и да я заговори.
     - Защо не плувате в това прекрасно време? - подхвърли той. Водата е топла като чай. Да не би да се страхувате? - Да, страхувам се - отвърна Магярова с особен, сякаш извънземен глас. Никой досега не беше говорил в присъствието на Мето с такава абстрактна и индиферентна интонация и той усети, че по гърба му полазват особени тръпки.  - Да не би да си мислите, че може да се заразите със спин в морето - изстреля той шеговито към дамата. Вероятността за това е почти нула. Но точно тук тя надмина с отговора си всичките му очаквания: Почти, но не е нула! Буквално го затапи. Такова нещо не му се случваше често. Жена с лекота да го мажорира интелектуално. Обезсърчен и объркан той реши да смени плочата. Трябваше да й даде урок. Да й покаже кой всъщност е Мето. И настъпи педала на газта: Колкото и да се пазите, помнете на какво ни учи Лао Дзъ.

"Несъществуващото ще споходи всичко съществуващо!" - анонсира гордо той.

Нямаше никакви съмнения, че интелектуалка от нейния ранг отлично познава философията на Лао Дзъ, но тук се случи нещо, което надмина и най-смелите му очаквания. Това беше последният ден от конференцията и на следващия всички се прибираха в София.

- Как, как го казахте? - с неземна интонация попита отново Магярова.  - Лао Дзъ - смутено повтори Мето, мислейки, че го поднасят. - Момент, да си запиша - неземно промълви тя, изваждайки луксозно малко тефтерче и моливче. И след като си записа добави. - Още утре ще проверя в енциклопедията. Главата на Мето странно се завъртя. Имаше чувството, че вече не е на земята и не може да се съотнесе към никаква координатна система. Тази жена се държеше толкова странно, сякаш нямаше нищо общо с реалността. Вече съвсем плахо той я попита. - А как е малкото Ви име? Зная Ви само по фамилия. Но отново получи нестандартен отговор: А Вие се опитайте да отгатнете! Имате право само на три опита. Но нямаше време да отгатне, защото като член на организационния комитет на конференцията беше спешно привикан от академика за финални инструкции. Съдбата не му предостави повторен шанс да разговаря с Магярова през близките години. От нейни колеги научи, че малкото й име е Ариадна. Като на онази Ариадна /дъщеря на цар Минос/, която с нишката си извела Тезей от лабиринта на Дедал, в който властвал страшния минотавър. Когато след години се срещнаха в един сивкав коридор на института на БАН, тя внезапно го спря и каза: Вашата дисертация бе отлично направена. Поздравявам Ви! Мето буквално се стресна. Беше защитил дисертацията си преди доста години, но му стана много приятно, че математик от толкова висок ранг си спомня за нея. Много по-приятно, отколкото ако беше получил похвала от самия академик. Ала все пак реши да уточни: О, това беше преди 10 години. - Преди десет години?! - прозвуча изненадано нейният извънземен глас. - Толкова много?! - Как бързо лети времето! После поеха към двата противоположни края на коридора.
      От време на време се случваше да я вижда по улиците на София, облечена с нещо приличащо на елегантен водолазен скафандър. Разминаваха се като напълно непознати. Очевидно искаше да се предпази от токсичните вещества, внасяни от чужбина, които по нареждане на правителството изгаряха в пещите на Кремиковци, тецовете и Перник, и с които като опитни мишки обгазяваха софиянци, за да мрат като мухи от рак на белите дробове. Или пък, като една Касандра, предвиждаше далечното бъдеще с коронавируса. Но не й беше писано да оцелее, въпреки усилията, които неистово полагаше.  Скъсаха я на защита на голяма докторска дисертация, защото беше дръзнала да се яви пред научното жури със своя прословут скафандър и беше отказала да го свали въпреки заповедта на журито. Година по-късно намериха трупа й разложен в собствения й апартамент. Така завърши живота си една голяма интелектуалка, която на оперативките на академика все закъсняваше, а когато той предоставяше правото за изказване, винаги вземаше отношение, започвайки с думите: "Ние тук сме се събрали - елита на България...!" - предизвиквайки скептични и подигравателни усмивчици у своите колеги, напомнящи капричосите на Гоя. А колко тъжно e, че този елит всъщност се представляваше единствено от нея. Вечна й памет!