От сутринта ми е криво, ама... много криво. Абе, то от десетина дни това ми е „нормалното” състояние и за кой ли път ми се налага да се „обяснявам” с изтърканата фраза „ами... в емоционална дупка съм, ама... ще се оправя”. Ще се оправя... Нейсе... Тя, тази дупка, като дупката в КТБ е цял кратер и не се е появила от десет дни, ами води началото си отпреди много години... Има си я всеки от нас. Понякога слага в нея надежди, хубави спомени, мечти.... и си въобразява, че е излязъл вече на повърхността. Да, ама... отново удар – от приятел, колега, държава....и... дупката си е същата, ако не и по-голяма.
А този коридор, в който съм, понякога ме задушава...Стените му ме притискат всеки ден, все по-силно... Ето поредният началник.... Влиза в коридора и го подминава, за да отиде в шефските стаи, където ще събеседва „по началнишки” с началници. Влизат и обикновени служители, е не чак толкова обикновени, щото са специалисти и си събеседват с началниците по „специализираните” въпроси. Не мислете, ...