29.01.2015 г., 17:34

Интериорът или мисли на един малък човек

1.1K 0 0
2 мин за четене

           От сутринта ми е криво, ама... много криво. Абе, то от десетина дни това ми е „нормалното” състояние и за кой ли път ми се налага да се „обяснявам” с изтърканата фраза „ами... в емоционална дупка съм, ама... ще се оправя”. Ще се оправя... Нейсе... Тя, тази дупка, като дупката в КТБ е цял кратер и не се е появила от десет дни, ами води началото си отпреди много години... Има си я всеки от нас. Понякога слага в нея надежди, хубави спомени, мечти.... и си въобразява, че е излязъл вече на повърхността.  Да, ама... отново удар – от приятел, колега, държава....и... дупката си е същата, ако не и по-голяма.

          А този коридор, в който съм, понякога ме задушава...Стените му ме притискат всеки ден, все по-силно... Ето поредният началник.... Влиза в коридора и го подминава, за да отиде в шефските стаи, където ще събеседва „по началнишки” с началници. Влизат и обикновени служители, е не чак толкова обикновени, щото са специалисти и си събеседват с началниците по „специализираните” въпроси. Не мислете, обаче, че не се спират при интериора в коридора. Интериора, както се досещате, съм аз. Та... оставят ми по някой важен документ за подпис, за пращане по факс, за сканиране.... Може и да „набера” някое писъмце..... А  ето... влизат членовете на Комисията. Каква Комисия, ще питате. Ами такава. Важна.... Ще решава важни въпроси от ресора й. Затварям вратата към коридора, щото не искам до ушите ми да достигат и част дори от „важните” разговори на „важните” хора. Да вметна само, че да отварям и затварям врати, е моя привилегия. От стаята се чува смях на заседаващите. Важно им звучи смехът, различно някак си, като на „големи”... Излизат и влизат важните. И се смеят... Днес е поредният смешен началнически ден. Накрая влезе и най-големият шеф. И стана още по-весело. Смях, смях, чак на мен, дето не знам на какво толкова се смеят, ми се доплака. Коридорът се наду от началническия смях  и стана някак си по-висок и по-дълъг, направо ме смаза с високомерието си: „Видя ли, Комисията свърши работа, хубава работа”, надуваше ми се и с истеричния си смях ме задушаваше, ставах все по-дребна, по-нищожна, превърнах се в малка буца, от ония, дето застават на гърлото ти, когато нещо те мъчи. Ех, Акакий Акакиевич Башмачкин, да не си мислиш, че си единствения „маленкий человек” и че със смъртта ти нещата за дребните са се променили.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Таня Панайотова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Хрумна й на шапката

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Любовен случай

latinka

Строителният работник със специалност плочкаджия Ангел Ангелов Ангелов, наричан Ангел Чушката се влю...

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...