Стоях и се молех, проснала се на земята. Не се молех на Господа, за да поправи грешката ми. Не се молех на себе си, да бях мислила повече, да бях била различна... Не. Молех се пред единствения мъж за мен, пред човека, когото обичах с цялото си сърце, пред когото слънцето бледнееше, а луната чезнеше. Моята единствена любов.
- Моля те, обичай ме! – шепнех аз, не смеейки да го погледна в очите – не спирай да ме обичаш... умолявам те, всичко ще направя! Просто ме... просто ме обичай!
Но не можех да продължавам да говоря така, защото скоро щях да заплача, гласът ми щеше да се разтрепери, а душата ми щеше да се разкъса на парчета. Можех да го умолявам още... както досега, винаги, той ме беше умолявал. Бяхме си разменили ролите, след цяла година, откакто се познавахме.
- Погледни ме в очите, Таня.
Най-сетне вдигнах поглед, но не можех да не спра очи първо на инвалидната количка, преди да стигна до очите на моя любим. Молех го да ме обича, но аз не се обичах...
Преди три години аз бях велика, ...