Ирисът: Сега видя ли ме? (Глава 1)

Мейн

Глава 1: Играеш си с огъня

20.03.2105

– Не разбирам. - казах аз със спокоен тон, за пореден път. Още преди часове бях приела факта, че новият разпитващ, който ми бяха пратили, няма и капка мозък в главата си.

– О, мисля, че чудесно разбирате. Мисля, че знаете много повече, отколкото сте склонна да признаете. - отвърна той с усмивка на лице, която изтъкваше фалшиво чувство на загриженост. Този "психиатър", както аз обичам да наричам хората, подлагащи ме на разпити, носеше очила с черни рамки, които бяха хем диоптрични, хем слънчеви. Те сега бяха паднали на носа му, което ми помогна да видя големите му почти черни очи. Той беше леко плешив в горната част на главата си. С лице на педофил и глас като на стар пушач, този човек доста аматьорски се опитваше да скрие факта, че не ми желае нищо добро.

– Вече Ви казах това, което знам. А именно: нищо. Вече Ви казах, че първата престъпна организация, която ме отвлече, ми изтри спомените. Тоест не помня нищо за себе си или за живота си отпреди това отвличане. Помня само, че тогава бях на 10 години. - дори да звучеше изненадващо, казвах истината. Не помня дали съм имала семейство или съм била в сиропиталище преди да ме отвлекат заради това, което съм. Не помня дори името си, интересите си... Ако изобщо съм имала кой знае какви, на такава ранна възраст. Кучите синове бяха изтрили всичко... Знам само на каква възраст съм. 

– О, аз знам, това, г-це. Знам, че от първата организация са Ви отвлекли, когато сте били едва на 10 години. Знам, че сте били в Козмодиус. Знам, че сега сте на 16. Знам, че Козмодиус не са ви давали никаква информация за това кои са или какво правят и че сега за първи път чувате името на организацията. Знам, че само са давали мисии на Вас и на хора като Вас, за да им помагате за техните цели. Знам също, че ако започнели да подозират, че сте научили нещо за организацията им, са изтривали паметта ви за нея отново... Или в някои случаи са убивали някой от вас, за да ви научат да не си врете носа, където не ви е работа. Знам, че други организации, в които сте била, са постъпвали по същия начин. - усмивката на лицето на разпитващия стана по-широка и той се наведе към бюрото си, образувайки къщичка с ръце върху него. Хах, знаех какво се опитва да направи този човечец. Опитваше се да спечели доверието ми и да ме накара да повярвам, че неговата организация не е като другите... Шегаджия. За толкова глупава ли ме мисли? – Аз мисля, че тези техни методи са леко... крайни. - и ето, че се оказах права за тактиката му. Междувременно се помъчих да запомня името Козмодиус.

– Аз мисля, че е хитро. - усмихнах се. – Мисля, че предишните ми шефове са проявявали известна интелигентност, щом става дума за това. Защото ако нямаме никаква информация за тях, не можем да ги издадем на "интервюта" като това. 

"Психиатърът" се засмя леко на коментара ми, но без да си отваря устата. Това е странно, имайки се предвид, че дори не бях започнала с типичния за мен остър сарказъм. За няколко секунди не се случи нищо и разпитващият просто ме гледаше в очите. Аз седях спокойно на неудобния стол, на който преди няколко часа махнаха чувал от главата ми. Седях с ръце до тялото си, изправена, и не откъсвах поглед от разпитващия. Може би той се опитваше с поглед да всее страх у мен... Ако беше така, нямаше да му се получи. Не преминавам през това за първи или втори път... От 6 години насам това е животът ми. Сега съм на 16 и дори толкова малка, вече се бях сблъсквала с такива неща, че чувства като страх и състрадание се измиха с времето. Е, не бих позволила чувството ми за състрадание да се измие напълно. Не бих си позволила да стана коравосърдечна като работодателите си. Ще бъдете прави, ако предположите, че съм зряла за възрастта си. В такъв свят, с такова детство, човек пораства доста бързо… Уж бях седнала удобно на стола си, а някои от мускулите на тялото ми се схващаха. За Бога, по-ръбест стол не можаха ли да намерят? 

– Знам какво Ви прави толкова специална, г-це... - каза разпитващият и направи пауза. Явно очакваше от мен да кажа името си. Но нямаше как да го направя.

– Мейн. - казах аз. Това беше прякорът ми, който първият ми работодател ми даде. 

Сигурно “Mane” произлиза от факта, че имах рошава черна коса, дълга почти до раменете, но без да ги достига, която напомняше на грива или на бодлите на таралеж. След отвличането и изтриването на всичките ми спомени, с напредването на времето това стана не просто прякорът ми, а новото ми име. Сред всичките си екипи, във всичките организации, в които съм била, бях известна под това име. Хората, които бяха като мен, хората в многото екипи, в които съм била, някои, които бяха отвлечени заедно с мен и сега навярно също минават през разпит, също имат прякор, вместо име. А тези прякори на ириси в престъпния свят се базират на следното: или са свързани с външния вид на съответния ирис, или с някое от уменията му. Хм. Въпреки всичко, винаги съм намирала прякора си за готин. Харесва ми, или поне бях свикнала с него.

– Известен ми е прякорът Ви, г-це. Но аз питах за името. - усмихнах се нервно. Дойде ми до гуша от едни и същи въпроси.

– Колко пъти да Ви повторя, че не знам истинското си име? Никой от нас не си го знае. За човек, подлаган хиляди пъти на процедури за забравяне, със сигурност помня повече от този наш разговор, отколкото Вие, господине. Моля Ви, ако се чувствате недостатъчно компетентен да извършите този разпит, повикайте някой от колегите си. Вие ме изморявате. 

– За човек в плен, работил насилствено за престъпни организации през целия си живот, си позволявате много, г-це. Много остър език имате. - изражението на разпитващия стана сериозно. Но не ми пукаше. Опитът ме е научил на едно нещо: мога да говоря каквото си искам, стига някой да не е опрял пистолет в главата ми. Което всъщност много пъти се е случвало...

– Благодаря Ви, ласкаете ме. Казват, че в това ми е чара. - усмихнах се широко, прибрах кичур от косата си зад ухото и кръстосах краката си. Разпитващият си прочисти гърлото. 

– Далеч не си в позиция да се правиш на интересна, Мейн. 

– Я, колко бързо преминахме на "Ти" форма. - подиграх се аз. Разпитващият вдиша и издиша нервно. Почувствах се горда от себе си, че най-после изтрих усмивката от лицето му. 

– Играеш си с огъня. Най-добре ни съдействай, ако искаш да живееш. Но щом имаш нужда от правилната насока, за да отговаряш на въпросите като хората, няма проблем. - каза "психиатърът" и след това негово изречение в така наречената стая за разпити нахлу въоръжена горила. 

О, не, нямам предвид истинска горила, просто така викам на едрите мъжаги с големите картечници, които омиротворяваха неподчиняващите се. 

Вдигнах ръцете си във въздуха, без да ставам от стола или да се обръщам назад. Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера, че зад мен стоеше именно горила с картечница в ръка. Въоръженият заби дулото на оръжието си в тила ми. Ауч.

– Отговаряй! - каза той. Вече бях наясно, че се намирам в стая, в която всичко казано се записва и че отвън навярно беше пълно с още въоръжени, които чакат команда от разпитващия, за да влязат. Явно това беше причината да не ме вържат за стола. Защото знаят, че няма как да избягам. 

– Това е ненужно, момчета. Ако ме бяхте разучили достатъчно добре, преди да ме отвлечете, щяхте да знаете, че не знам нищо... - след като се изказах, горилата ме хвана за косата, дърпайки главата ми назад. 

Неволно изръмжах от болка, но поне имах възможност да видя лицето на похитителя си. Дап: плешивец с леко набола брада, както си и мислех. Той ме задържа в захват за известно време, но аз не издадох нито звук повече. Забелязах светлочервените му очи, вперили се в мен. Той ме пусна чак когато разпитващият му даде знак с ръка да го направи. Кучият син ми отскубна малко от "гривата". 

– Много добре знаеш, че случващото се не е шега работа, Мейн. Затова, ако искаш да се държим добре, ти също трябва да се държиш добре. - усмихна се разпитващият отново. – Добре. Вярвам ти, че не знаеш името си и почти нищо за себе си. Другите деца, които отвлякохме заедно с теб, са същите. Сега бих искал само да ми обясниш, без да пропускаш подробности, какви точно са тези сили, които ти и другите като теб притежавате. 

– Сили? - присмях се аз на лошия подбор на думи на разпитващия. – Това не са просто сили. Това ни е вродено. Това е нашата същност. Ако бяха сили, това би означавало, че ние можем да контролираме тази част от себе си. А по-неопитните от нас не могат.

– Наясно сме с това. От друга страна. Тъй като предишните ви работодатели са били достатъчно умни да ограничат способностите ви така, че да не можете да ги използвате в самата сграда на дадената организация и са се научили да ви контролират, сега ще ми кажеш с всяка подробност какви точно сте и какво можете, като не пропуснеш да споменеш как предишните ви работодатели са ви контролирали. 

Усмихнах се леко преди да започна да говоря. Знаех, че няма смисъл да се дърпам. Отдавна се бях отказала да се боря за свободата си. Както и повечето като мен. 

– Няма да имате проблем с изтръгването на информация. - казах аз и разпитващият се усмихна още по-широко. Изчака да започна да говоря. – Наричат мен и хората като мен ириси. Това е, защото когато погледнем някой в очите, можем да приемем неговия външен вид и психика. Буквално се превръщаме в друг човек. Чуваме мислите му, както той ги чува. Ставаме пак себе си, когато се видим в огледало или някакъв вид отразяващо стъкло. При това връщане в изходна позиция изпитваме неописуема болка в главата. И преобразяването води до множество странични ефекти, например дори след като станем себе си отново, е възможно да продължим да чуваме мислите на хората, личностите на които някога сме били. Или ако например някой от хората, които сме били, са били болни от нещо, докато сме били в кожата им, е възможно след като се нормализираме, тоест след като пак станем себе си, да продължим да боледуваме от тази болест за известно време. Освен това преобразяванията на всеки ирис са преброени. Средностатистическия ирис може да се преобрази около 500 пъти, тоест може да влезе в кожата на 500 различни човека, да кажем. Може да влиза в кожата на един и същи човек колкото пъти си иска, без това да повлияе на броя преобразявания. Между другото. - погледнах настрани и забелязах, за кой ли път вече, че в стаята няма прозорци. Сякаш идеята е да не знаеш колко време е минало. И дали е ден или нощ. – Преобразяванията се наричат жаргонно, че и даже почти официално, "switching". So, when someone says "she's a switch!", that means "She's a clone, go get her!" - усетих, че разпитващият обмисля казаното от мен. Почеса брадичката си, което явно щеше да му е по-приятно, ако имаше брада. 

– Какво става, когато ирис стигне своя лимит на преобразявания? - попита разпитващият.

– Умира. - отговорих с празен поглед. Настъпи кратка тишина, но я наруших, като продължих да говоря. - В най-честите случаи, ирисът полудява от многото гласове, които чува наведнъж. Но искам да уточня, че числото 500 е строго средноаритметично. Може да е по-голямо, може и да е по-малко. Всеки ирис се ражда с броя на преобразявания, които може да претърпи, като този брой е изписан някъде на тялото му във вид на черен рожден белег. След първото преобразяване, под рождения белег се появява друг, който показва броят преобразявания, които ирисът е извършил до момента. Както можете сами да предположите, втория белег се изменя. Но има още едно условие. Ако човекът, в който се е преобразил даден ирис умре, докато ирисът все още е в неговия облик, ирисът също умира. - казах аз набързо всичко, което можах да се сетя в момента.

– Добре. Много добре... - отвърна замислено разпитващият. – А сега бъди така добра да разкриеш как можем да ви контролираме. - забелязах, че откакто доброволно започнах да говоря, усмивката на разпитващия не падна от лицето му.

Изглеждаше, сякаш е победил. И това щеше да е вярно, ако той можеше да спечели нещо повече от това, което предишните ми похитители вече бяха взели от мен. А те ми отнеха абсолютно всичко. Затова разпитващият няма как да победи, имайки се предвид, че аз и другите ириси вече отдавна сме победени.

– Всички, които отвлякохте, носят специални лещи, които не им позволяват да се преобразяват. Това важи и за мен. Лещите на всеки ирис се контролират дистанционно от работодателите. Надявам се не сте чак толкова безмозъчни, че да не се сетите да откраднете дистанционните. - усмихнах се аз. 

– Това далеч не е твоя грижа, Мейн. А аз какво ти казах за езика? - попита разпитващият реторично, след което горилата зад мен ме хвана и простреля в бицепса на дясната ръка. Изкрещях от болка и се хванах за простреляното място.

– Мамка ви шибана, копелета!!! - извиках с всички сили през наченки на сълзи. Реших да удържа виковете от болка, които щяха да последват. Не исках да изглеждам слаба пред тези идиоти... Усетих горилата да се приближава към мен и че е напът да стреля отново. За щастие разпитващият направи знак с ръка на въоръжения да отстъпи назад. Отдъхнах си.

– Стига ѝ толкова засега. - обърна се "психиатърът" към телохранителя. – Показахме ѝ на какво сме способни, но все пак тя ни е нужна за предстоящата мисия. - погледнах разпитващия ме мръсник на кръв, докато той се усмихваше. Не съм и очаквала милост от него. Но мразя да се чувствам безпомощна и се мразех за това, че не можех да изтрия усмивката на този мръсник със змийско лице. Хм, май вече така ще викам на разпитващия: Снейк. Кой е казал, че само ирисите могат да получават прякори, според това как изглеждат или какво могат?

– Не се тревожи, Мейн. - обърна се Снейк към мен. – Разполагаме с едни от най-добрите лечители в страната. Даже, в света. Те ще извадят куршума и раната ти ще заздравее бързо. Доколкото помня, така и не отговорих на въпроса ти дали сме откраднали дистанционните или не. Отговарям на въпроса ти положително. Не че е твоя работа, но избихме абсолютно всички от предишната организация, в която си била. Е, всички освен вас, ирисите. Освен това откраднахме абсолютно всичко, което намерихме за полезно: всички технологии, проучвания, ресурси, пари, оръжия... Не оставихме нищо след себе си. Само една опустошена сграда, намираща се сред пуста местност. 

Аз стоях мълчалива за едно известно време. Не реагирах на казаното от разпитващия. Само го изпитвах с поглед и го чаках да каже още нещо или да ми заповяда да продължа да говоря. 

– Продължи. - каза той най-сетне, завъртайки лявата си ръка в китката, сякаш ме подканя да говоря.

– Опасявам се, че нямам какво повече да Ви кажа. Ако не е твърде нахално от моя страна, искам да знам за кого работя. Искам да знам името Ви. Искам да знам дали като останалите организации вие също ще ни държите в неведение и ще изтривате системно спомените ни, ако научим нещо, което “не бива”? - попитах и Снейк въздъхна. 

– Ние не сме като предишните организации, от които си била част, Мейн. Макар да действаме с твърда ръка, ние не сме толкова потайни за агентите си. Не сме и прозрачни за тях, но вярваме, че държим всичко под контрол до такава степен, че можем да си позволим да знаете нещо за нас. Като за начало трябва да знаеш, че аз не съм работодателят ти. И аз като теб съм негов подчинен. Той рядко си цапа ръцете и рядко се показва пред хора, защото има достатъчно доверени да правят това от негово име. Малко са го виждали, а съдбата на тези, които той все пак удостоява с присъствие, невинаги е добра. Мейн, наясно съм на какви неща си ставала свидетел и какви неща са те карали да вършиш в други престъпни организации. Но може да си сигурна, че за колкото и лоши да си смятала останалите престъпници, за които си работила, трябва да знаеш, че ние сме много по-лоши и имаме много повече влияние от тях тух. А и по света като цяло. 

– Бих ли могла да знам къде е това "тук"? - попитах, без да остана много впечатлена или уплашена от думите на Снейк. 

Очаквах да каже нещо подобно. Все пак се притесних, че ще работя за едни от най-опасните престъпници в света. Но никога не бих позволила на доброто у мен да си отиде. За жалост много ириси не са по този начин и още в началото постепенно стават коравосърдечни като работодателите си. Някои от тях са родени убийци и убиват за удоволствие. А други просто са се примирили с начина си на живот и от чисто чувство за самосъхранение са "изключили съвестта си", така да се каже. 

– Разбирам любопитството ти, Мейн. Оправдано е. Склонен съм да отговоря на толкова въпроси, колкото ми зададеш, стига да не задаваш такива, които биха застрашили сигурността на организацията. И така, ти попита кое е това "тук"... Ами, смело мога да кажа, че това е твоят нов дом. - усмихна се Снейк. Психопат! И нарича това "дом"?! 

– Аз нямам дом. - отвърнах. – Като зададох въпроса си, исках да разбера името на града, селото или местността, в която се намирам. Разбира се, ако това не застрашава сигурността на организацията. - усмихнах се и скръстих ръце, макар да изпитвах болка, когато движех дясната си ръка. 

– Намираме се в една забравена местност близо до град Хусхелд, Мейн. По-точно казано, в предградията на голям град от бившата ексайска република. Дори аз не съм сигурен къде точно сме. Това е известно само на шефа и на още двама-трима негови приближени. 

Замислих се. Както вече споменах, в стаята, в която се намирах, нямаше пукнат прозорец, затова нямаше как да предположа къде съм. Но ми беше някак любопитно да съм в Европа. Предишните ми организации и мисии бяха все в Северна или в Южна Америка. Хм, и въпреки това като цяло имам добра обща култура за Ексай. Знам, че е силна държава и така нататък, а също така знаех за войната между Ексай и Еоксое преди 55 години. Знаех, че тукашните мафиоти сега са едни от най-опасните в света, което доказаха по време на войната. И че след нея все още имат някакво влияние тук, на този полуостров. Знам, че в тази част на държавата, в която можех само да предположа, че съм в момента, тези мафиоти си живеят царски: подкупили са властта, до колкото могат, наемат си ириси за мръсната работа, правят си "бизнеса" и правителството се преструва, че не ги вижда. Защото кой би посмял да се опъне на държавен строй, който се е установил по този корупционен начин още в края на 90-те години на 20-и век?

Някак ми е трудно да си представя тогавашния свят и как е изглеждал той преди толкова много технологии да се появят и да попаднат в грешните ръце. Като човек от 22 век, откъснат от нормалния свят на толкова ранна възраст, с изтрита памет за цялото си детство, не мога да си спомня дали съм учила нещо по история за 21 век, не знам дали изобщо съм ходила на училище. Научавах за света от мисиите, които ми възлагаха. През очите на престъпник. И все пак съм почти сигурна, че съм доста по-интелигентна от нормалните си връстници, имайки се предвид, че на 11 се научих да хаквам операционните системи на правителствени организации, по-късно се научих да разгадавам шифъри по слух на сейфове в държавни банки, а до този момент съм се научила да стрелям с повечето известни видове съвременни високотехнологични огнестрелни оръжия, както и да поставям или обезвреждам бомби... И всичко това само защото мога да влизам в кожата на хора, които имат тези умения. За щастие всички придобити умения от преобразяванията остават... Или поне повечето от тях.

– Добре, Мейн, имаме два последни въпроса към теб, след което ще те пуснем в общата зала с останалите ириси, които вече са преминали успешно разпита. Какъв е твоя номер, тоест кой е твоят лимит на преобразуване?

– 436. - отговорих. 

– И колко пъти си се трансформирала досега? - попита Снейк. Усмихнах се. От няколко часа чаках да зададе този въпрос...

– 458. - отговорих с мазна усмивка на лице и се наведох назад в стола си. Очаквах шока, който сега се появи на лицата на Снейк и горилата.

– Но чакай, това не означава ли... Че би трябвало да си мъртва досега? Как така си жива изобщо? - попита объркан разпитващият. 

– И аз това искам да знам, господине. - казах тихо, без усмивката на лицето ми да се променя, като се прегърбих напред в стола и поставих ръцете си на бюрото на разпитващия.