Ирония на съдбата

- Но как е възможно да си толкова безчувствена? – попита я с нескрита тъга Георги. – Аз ти казах, че те харесвам, а ти ми казваш, че ти е все тая…

- Георги, ще ти кажа само, че хората не винаги са това, което изглеждат. 

- Нищо не разбирам.

- Някой ден може би ще ме разбереш…

- Поне ми кажи защо си такава.

- Знаеш ли? Някога и аз бях като теб. Наивница, която си мислеше, че щом тя обича, непременно ще и отвърнат със същото. Но с времето научих, че животът е жесток, скъпи Георги. Хората не са това, на което се правят. Добре ще бъде и  ти да го знаеш.  – отвърна му съвсем безчувствено Анна докато допушваше цигарата си. 

- Довиждане, Анна. Обади ми се в случай, че някога се научиш да обичаш отново. 

Тя се засмя цинично, след което си тръгна. 

Когато се прибра най-добрата и приятелка веднага я подложи на кръстосан разпит.

- Как мина третата ви среща? 

- Отрязах го.

- Георги пък защо? Изглеждаше ми стабилен и интелигентен. 

- Така е. 

- Нали каза, че го уважаваш.

- Между уважавам и харесвам има огромна разлика, скъпа Дани. 

- Знам само, че от месеци насам си сама, толкова момчета те харесват, а ти винаги се дърпаш. Не мога да разбера какъв ти е проблемът?

- Абсолютно никакъв. 

- Тогава защо се държиш така?

- Как се държа?

- Даваш напразни надежди на момчетата, след което ги режеш. Сякаш нарочно им разбиваш сърцата. Не ти ли е жал поне малко за тях?

- Честен отговор ли искаш? – продължаваше да отговаря все по-цинично Анна. 

- Просто се отказвам да говоря с теб на тази тема. Отивам да гледам телевизия. Обади ми се когато отново станеш човекът, който беше преди. – отвърна Дани и напусна стаята раздразнена.

- Това значи никога. – подвикна след нея Анна.

Тя остана сама в стаята и си отвори лаптопа. Имаше съобщение от някакво ново момче, а на нея и беше писнало от лицемери, които се чудят как да и се подмажат, само за да я свалят. И макар да имаше и истински обожатели, които да държат на нея, на Анна и беше писнало и от тях. Наистина много момчета и казваха, че е красива, но на нея и пукаше единствено за този, който така и нищо не и каза. Каква ирония, нали…